Но младежът не искал и да чуе такова нещо и изведнъж се почувствувал много зле; щом видяла това, майката разкрила на Джанета какво мислела да направи, ала момичето държало на своето и било по-непреклонно от когато и да било; тогава тя отишла при мъжа си и му разказала всичко; колкото и да им било тежко, решили да омъжат Джанета за сина си, предпочитайки да го гледат жив, макар и оженен за неподходяща за него жена, отколкото мъртъв, без да е оженен. След дълги разговори и размишления накрая така и направили; Джанета много се зарадвала и благодарила с изпълнено с преданост сърце на бога, задето не я забравил; но продължавала да твърди, че е дъщеря на пикардиец. Младежът оздравял, двамата отпразнували сватбата си най-весело и заживели щастливо.
През това време Перото, който останал в Уелс при маршала на английския крал, бил вече пораснал и също така спечелил благоволението на своя господар; той станал по-красив и по-мъжествен от когото и да било друг на острова и в цялата страна нямало равен нему нито на турнирите, нито на състезанията, нито във военното изкуство, поради което, наричан от всички Перото пикардиеца, той си спечелил навсякъде известност и слава. А господ, който не забравил сестра му, скоро доказал, че си спомня и за него; това се случило, когато в страната се появила смъртоносна чума, която покосила, кажи-речи, половината от населението, без да говорим за това, че повечето люде, дето оцелели, от страх потърсили убежище в други краища и страната изглеждала съвсем напусната и обезлюдена. По време на чумата умрели господарят на Перото — маршалът, жена му, синът му и мнозина други — негови братя, племенници и роднини; оцелели само една от дъщерите му, вече мома за женене, неколцина слуги и Перото.
Когато чумата позатихнала, със съгласието и по съвета на малцината останали живи люде от областта девойката се омъжила за Перото, защото бил смел и достоен мъж и го направила господар на всичко, каквото й останало в наследство; не минало много време и английският крал, който узнал за кончината на маршала, познавайки много добре доблестта на Перото пикардиеца, го назначил на мястото на покойния, като го направил свой маршал. Ето какво се случило, за кратко време с двете невинни деца на Анверския граф, които той оставил и ги мислел за загубени.
Минали цели осемнадесет години, откак Анверският граф избягал и напуснал Париж; едни ден у тоя човек, който живеел в Ирландия в най-голяма бедност и изтърпял какво ли не, се появило желание да разбере, ако това. е възможно, какво е станало с децата му. Затова, като се уверил, че външността му в сравнение е преди напълно се е променила, усещайки, че вследствие продължителната работа е станал много по-як, отколкото през младежките си години, които прекарвал в безделие, графът, облечен като последен бедняк, напуснал човека, при когото живял дълго време, и потеглил за Англия; отишъл там, където на времето оставил Перото, разбрал, че той е станал маршал и важна особа, видял го, че е здрав, як и голям хубавец; зарадвал се много, но решил да не му се обажда, докато не разбере какво е станало с Джанета.
Поради това потеглил отново на път и се спрял чак като стигнал в Лондон; там разпитал най-предпазливо за дамата, при която оставил на времето Джанета, и за нейното положение и узнал, че Джанета се е омъжила за сина на същата дама; станало му много драго и като се уверил, че децата му са живи и са се наредили добре, решил, че сполетелите го преди беди са дребна работа. И тъй като много му се искало да види дъщеря си, той започнал да ходи да проси в съседната къща; един ден там дошъл Джакето Ламиен — така се наричал съпругът на Джанета — и като го видял толкова беден и стар, смилил се над него и заповядал на слугата си да го отведе в неговия дом и да му даде да яде колкото му душа иска; слугата изпълнил това с най-голяма охота.
Джанета била родила на Джакето няколко деца — най-голямото нямало повече от осем години, а от тях по-хубави и по-мили деца нямало в целия свят; щом видели, че графът седнал да се храни, те се струпали около него и почнали да му се радват, движени от някаква тайнствена сила, сякаш чувствували, че това е дядо им. А той, знаейки, че са негови внуци, започнал да ги гали и ласкае с най-голяма любов и децата за нищо на света не искали да се отделят от него, въпреки че наставникът, комуто било възложено да се грижи за тях, ги приканвал Да си тръгнат. Като чула всичко това, Джанета излязла от стаята си, отишла, където бил графът, скарала се на децата си и ги заплашила с бой, ако не се подчинят на своя наставник. Децата се разплакали и почнали да викат, че искат да останат при тоя добър човек, който ги обича повече от техния наставник; при тия думи и Джанета, и графът прихнали да се смеят. Графът станал, за да почете дъщеря си не като дъщеря, а както бедняк следва да почете такава дама, и когато погледнал Джанета, душата му се изпълнила с безкрайна радост. Но тя не могла да го познае пито тогава, нито после, защото той се бил изменил страшно много в сравнение с преди — остарял, целият побелял, с голяма брада, а освен това бил отслабнал и помургавял — по-скоро приличал на друг човек, отколкото на графа. Щом дамата разбрала, че децата не искат да се разделят с него и се разплакали, когато понечили да ги отведат, казала на наставника да им разреши да останат още малко.
Децата останали при добрия човек, а бащата на Джакето, който в това време се прибрал в къщи, научил за станалото от наставника. Понеже не обичал Джанета, той казал: „Остави ги, дано даде Господ добро да не видят! Отишли са там, отдето им е потеклото; нали по майчина линия произхождат от просяк, нищо чудно, че около просяк се и завъртяха.“ Графът чул тия думи и много се натъжил, но нямало що да стори — свил рамене и преглътнал това оскърбление, както бил преглъщал много други. А Джакето, който чул как се радват децата му на тоя добър човек (въпреки че това не му било кой знае колко приятно, но той толкова ги обичал, че не искал да ги гледа да плачат), наредил да назначат тоя човек на някаква работа, стига той да пожелае да остане у тях. Графът отвърнал, че би останал на драго сърце, но че може само да гледа, коне, тъй като през живота си не се бил занимавал с друго. И така, дали му един кон, за който да се грижи, а след като свършвал с коня, той започвал да забавлява децата.
Докато съдбата направлявала Анверския граф и децата му по този начин, както разказахме, случило се така, че кралят на Франция, след като сключил ред примирия с германците, умрял и на престола се възкачил синът му, чиято жена била същата, заради която бил прогонен графът. Щом свършило последното примирие с германците, новият крал възобновил кръвопролитната война; в негова помощ, като на нов родственик, английският крал изпратил голяма войска, предвождана от неговия маршал Перото и от Джакето Ламиен — сина на другия маршал, с когото потеглил и добрият човек и без някой да го познае, останал дълго време във войската като коняр; понеже бил вещ и опитен, със съвети и дела тук той помогнал много — много повече, отколкото се искало от него. Но докато траяла войната, френската кралица се разболяла тежко; усещайки, че е на смъртно легло, тя се разкаяла за всички свои грехове и се изповядала най-благочестиво пред Реймския архиепископ, когото всички смятали за най-свят и добър човек; разказвайки му за греховете си, тя казала и за голямата несправедливост, сторена на графа по нейна вина. И не се задоволила да каже това само на него, ами в присъствието на мнозина други почтени люде разказала всичко, както си било, и ги помолила да се застъпят пред краля, за да може графът, ако е жив, а ако не — някое от децата му поне, да бъде възстановен в предишния му сан.
Не минало много време и кралицата напуснала земния живот, като била погребана с най-големи почести. Нейната изповед била предадена на краля и след като въздъхнал горестно заради злото, сторено несправедливо на тоя достоен човек, той наредил да оповестят на цялата войска, а освен това и на много други места, че който му посочи къде се намира Анверският граф или някое от децата му, ще бъде най-богато възнаграден; защото вследствие изповедта на кралицата той не го смята за виновен в онова, за което са го осъдили на изгнание, и че има намерение да го възстанови в предишния му сан, че дори и още по-високо.
Графът, който продължавал да служи като коняр, чул за това и знаейки, че всичко е истина, отишъл веднага при Джакето и го помолил да го придружи до Перото, тъй като искал да им покаже оногова, когото кралят търси. Когато тримата се събрали заедно, графът се обърнал към Перото, който също имал намерение да се открие кой е: „Перото, Джакето, който е тук с пас, е женен за сестра ти и не е получил от нея никаква зестра; затова, за да не остане сестра ти без зестра, аз искам не друг, а той да получи голямата награда, обещана от краля за теб — сина на Анверския граф, за Виоланта, която е твоя сестра, и за мен — Анверския граф, вашия баща.“ Щом чул това, Перото се втренчил в него, познал го веднага, хвърлил се в краката му и разплакан казал: „Бъди добре дошъл, татко мой!“ Джакето, след като чул думите на графа и видял как постъпил Перото, бил обзет от такава радост и от такова изумление, че просто не знаел какво да прави; все пак той повярвал на чутите слова и като се засрамил много за обидите, които баща му изрекъл по-рано за графа-коняр, хвърлил се облян в сълзи в краката му и го помолил най-смирено да му прости за всички предишни оскърбления — нещо, което графът направил най-великодушно, и му помогнал да се изправи на крака.
Тримата си говорили надълго и нашироко за случилото се на всеки един от тях, заедно плакали, заедно се радвали; после Перото и Джакето казали на графа да се преоблече, но той не се съгласил по никакъв начин; искал най-напред Джакето да бъде сигурен, че ще получи обещаната награда, и да го представи на краля, ама така, в дрехите на коняр, та кралят да се засрами още повече.
И така, Джакето, последван от Перото и графа, се явил пред краля и му заявил, че ще му представи графа и неговите деца, ако той го награди съгласно оповестеното съобщение. Кралят заповядал веднага да донесат определената за всички тях награда, която се сторила на Джакето изумителна, и потвърдил, че Джакето може да я вземе, стига наистина да покаже графа и децата му, както обещал. Тогава Джакето се обърнал и като избутал пред себе си графа-коняр и Перото, казал. „Господарю мой, ето бащата и сина; дъщерята, която е моя жена, не е тук, но с Божия помощ и нея скоро ще видите.“
Щом чул това, кралят се втренчил в графа й Макар той да се бил променил твърде много в сравнение с преди, след като го поогледал, го познал (графът бил паднал на колене пред него) и с почти насълзени очи го накарал да стане; целунал го и го прегърнал, приветствувал най-любезно Перото, а после веднага се разпоредил да дадат на графа такова облекло, такава прислуга, коне и други украшения, каквито се полагали на благородния му сан; нареждането било тозчас изпълнено. Освен това кралят оказал голяма почит на Перото и поискал да узнае всичко за неговото минало. А след като Джакето получил големите награди, задето посочил графа и децата му, графът казал: „Вземи тия награди, които дължиш на щедростта на негово величество краля, и не забравяй да кажеш на баща си, че твоите деца, които са и негови, и мои внуци, не са по майка от просяшко потекло.“
След като получил наградите, Джакето извикал жена си в Париж, с която дошла и свекървата; пристигнала и жената на Перото; всички прекарали най-весело с графа, на когото кралят възвърнал всичкото му имущество и го издигнал в по-висок сан от преди. След това, с негово разрешение, всички се завърнали по домовете си, а графът живял до края на живота си в Париж в най-голяма слава и почит, повече откогато и да било.
НОВЕЛА IX
Бернабо от Генуа, измамен от Амброджоло, изгубва цялото си състояние и нарежда да убият собствената му жена, която е невинна; тя обаче се спасява, преоблича се в мъжки дрехи и постъпва на служба при султана; после намира измамника, извиква Бернабо в Александрия, където измамникът бива наказан, а тя се облича отново в женски дрехи и се връщат с мъжа си забогатели в Генуа.
Щом Елиса изпълнила задължението си, разказвайки своята трогателна новела, кралица Филомена — красива и висока на ръст дама, най-веселата и най-приятна на вид измежду всички — се позамислила и рекла:
— Трябва да съблюдаваме договореното с Дионео и тъй като остана да разказваме само аз и той, първо аз ще кажа моята новела, а той — нали сам си го измоли като особена милост — ще трябва да вземе последен думата.
Като казала това, тя започнала така:
— Простите хорица често споменават една поговорка, която гласи, че измамникът под краката на измамения попада; струва ми се, че истинността на това не би могла да бъде потвърдена другояче освен с доказателства от станали случки и събития. Затова, скъпи мои дами, следвайки нашето намерение, у мен възникна желанието да ви покажа, че това, което казват, е истина; пък и на вас няма да бъде неприятно да ме изслушате, тъкмо ще се научите как да се пазите от измамниците.
В Париж, в една странноприемница, се събрали неколцина големи италиански търговци, дошли там, както обикновено се случва, кой по една, кой по друга работа; една вечер, след като си похапнали и се поразвеселили, те се разприказвали за разни неща И от дума на дума почнали да говорят за жените си, които оставили в къщи. По едно време някой се обадил на шега: „Не знам какво прави жена ми, ала знам много добре, че падне ли ми тук момиче и ми хареса, оставям настрана любовта, която изпитвам към моята съпруга, а от тукашната си доставям каквото мога удоволствие.“ Друг забелязал: „И аз правя така, защото и да вярвам, че жена ми ще се опита да потърси някакво приключение, тя ще го стори, и да не вярвам — пак ще го стори; затова нека и ние постъпваме както постъпват те: каквото повикало, таквоз се обадило.“ Намесил се трети търговец и стигнал, кажи-речи, до същото заключение: с една дума, изглежда, всички били съгласни, че съпругите им в тяхно отсъствие не си губят времето.
Само един, на име Бернабо Ломелино от Генуа, казал обратното, твърдейки, че Бог му бил оказал особена милост, като му отредил за съпруга жена, надарена с всички добродетели, каквито би трябвало да притежава не само една жена, ами и всеки рицар или благородник; сигурно в цяла Италия нямало друга като нея; била красива, все още млада и запазена, пъргава и силна, и нямало работа, присъща на жена — като да везе коприна или друга подобна, — която тя да не умеела да върши по-сръчно от всякоя друга. После добавил, че нямало слуга или сенешал, който да умее да прислужва на своя господар на трапезата по-добре от нея, тъй като тя била отлично възпитана, разсъдлива и умна. Похвалил я още, че умеела да язди много добре, да отглежда и обучава птици за лов, да чете, пише и пресмята по-добре, отколкото ако била търговец; и след като изрекъл за нея какви ли не още похвали, стигнал до онова, за каквото говорели, и почнал да се кълне, че от нея нямало по-честна и по-целомъдрена жена; той бил напълно убеден, че ако му се наложи да живее далеч от дома си десет години, та дори и завинаги, тя никога нямало да погледне друг мъж с такива намерения.
Между седналите на приказки търговци имало и някакъв млад човек, на име Амброджоло от Пиаченца, който след последната похвала, изречена от Бернабо за собствената му жена, се запревивал от смях и го запитал подигравателно дали императорът не му е дал тази привилегия, предпочитайки го пред всички останали мъже. Бернабо се посмутил и отвърнал, че не императорът, а господ, който има малко повече власт от императора, го бил дарил с тая милост.
Тогава Амброджоло казал: „Бернабо, аз ни най-малко не се съмнявам в твоята увереност, че говориш самата истина; но доколкото ми се струва, ти не си вникнал много в същността на тия неща, защото, ако беше вникнал — а ти не си чак толкова глупав, — щеше да забележиш у жена си доста неща, които щяха да те накарат да бъдеш по-сдържан, когато говориш по тия въпроси. А за да не си помислиш — след като се изказахме така свободно за собствените си жени, — че го сторихме, защото смятаме, че имаме за съпруги същества, устроени по-различно от твоята, и за да те уверя, че разсъждаваме така, подтиквани единствено от естествено благоразумие, бих желал да си поговорим с теб по тоя въпрос. Винаги съм чувал да казват, че мъжът е най-благородната твар измежду всички сътворени от Бога смъртни, а след него — и жената; но мъжът — както изобщо се твърди и както се вижда от делата му — е много по-съвършен. Бидейки по-съвършен, той е длъжен да бъде и по-твърд: така е и в действителност, а жените изобщо са много по-непостоянни; защо е така, може да бъде доказано с множество естествени причини, които засега възнамерявам да премълча. Щом мъжът, който е много по-твърд, не може да се въздържи, нито да устои не само пред молбите на някоя жена, ами и пред желанието, що изпитва към оная, която той харесва, и прави всичко възможно да бъде заедно с нея (и това му се случва не веднъж в месеца, а хиляди пъти на ден), нима можеш да очакваш, че жената — непостоянна по природа — ще съумее да устои на молбите, ласкателствата, на подаръците и на хиляди други средства, към които ще прибегне влюбеният в нея мъдър мъж? Нима наистина мислиш, че тя ще се въздържи? Аз пък мисля, че колкото и да се опитваш да убедиш самия себе си, ти не вярваш в това: нали сам казваш, че твоята съпруга е жена, че е от плът и кръв като всички други. Щом е така, тя би трябвало да изпитва същите желания и да притежава същите сили, за да се противопоставя на присъщите на природата си подбуди; затова е напълно възможно, макар и да е най-честната жена на тоя свят, тя да върши същото, каквото вършат и останалите; колкото и да се горещиш, невъзможно е да докажеш обратното, нито пък да го отречеш, както правиш ти.“
Бернабо отвърнал така: „Аз съм търговец, а не философ, затова ще ти отговоря като търговец. Зная, че това, за което говориш, може да се случи само на ония глупачки, дето нямат никакъв срам; а разумните жени така пазят честта си, че бдейки над нея, стават по-силни и от мъжете, които нямат такава грижа; моята съпруга е тъкмо от тия жени.“ Амброджоло рекъл: „Наистина, ако всеки път, когато жените вършат ония работи, на челото им поникваше рог, като доказателство за стореното от тях, мисля, че малко жени щяха да ги вършат; пък то, не само че не им пониква рог, ами у разумните жени не остава и никаква следа, никакво последствие; а нанесеният срам и опетнената чест проличават само когато излязат наяве; затова, могат ли да го вършат тайно, вършат го; ако не постъпват така — правят това от глупост. Едно да знаеш: целомъдрена е само жена, която никой не е пожелал, или оная, дето иска, ама никой не я чува. Макар и да знам, че така трябва да бъде, защото природата го иска, нямаше да говоря толкова нашироко по тоя въпрос, както правя сега, ако не бях изпитвал това неведнъж, и то не с една жена. Едно ти казвам: ако ми се случи да бъда заедно с твоята жена-светица, уверявам те, че за кратко време ще я отведа там, където съм отвеждал и много други като нея.“ Бернабо се ядосал и отвърнал: „Ако продължаваме да спорим и да си чешем езиците, доникъде няма да стигнем: ти ще кажеш едно, аз друго, накрая нищо няма да излезе. Но тъй като ти твърдиш, че всички жени са податливи, пък и се мислиш за толкова ловък, за да те уверя в честността на жена ми, аз съм готов да ми отрежат главата, ако някога успееш да я накараш да ти се отдаде за твое удоволствие; ако не успееш, не искам да загубиш друго, освен да заплатиш хиляда златни флорини.“
Амброджоло, който се бил разгорещил по време на спора, възкликнал: „Бернабо, какво ще правя с кръвта ти, като спечеля? Но щом искаш да ти докажа това, за което става дума, заложи пет хиляди златни флорини, на които навярно не държиш толкова, колкото на собствената си глава, срещу моите хиляда; ако ти не ми определиш срок, аз се задължавам да отида в Генуа и за три месеца от деня на моето тръгване оттук да задоволя желанието си с твоята жена; и като доказателство за това да донеса някоя от нейните вещи, които са й особено скъпи, и такива белези, че ти сам да се убедиш в истинността на думите ми; ала искам да се закълнеш, че през това време няма да се връщаш в Генуа, нито пък ще пишеш на жена си по тоя въпрос.“
Бернабо се съгласил с най-голяма охота и въпреки че другите търговци, които били там, се опитвали да развалят работата, защото знаели, че от това може да възникне нещо много лошо, двамата толкова се разгорещили, че пряко волята на другите написали собственоръчно поетите от тях задължения и се подписали. В изпълнение на този облог Бернабо останал, а Амброджоло отишъл колкото се може по-скоро в Генуа.
След като престоял там няколко дни и се осведомил най-предпазливо за названието на квартала и за нравите на дамата, той чул за нея същите, та дори и по-хубави неща от тия, дето му казал Бернабо, и си рекъл, че неговата постъпка е истинско безумие. Въпреки това той се запознал с някаква бедна женица, която посещавала често дамата и която дамата обичала твърде много, и след като не могъл да я предума да свърши друго, успял да я подкупи, за да го вкара в един сандък, с измислено от него устройство, не само в дома, а направо в покоите на дамата; като поставили там сандъка, жената, съгласно дадените й от Амброджоло указания, помолила да й го пазят за няколко дни, защото щяла уж да отсъствува по някаква своя работа. И така, сандъкът останал в покоите на дамата, а през нощта, когато разбрал, че тя е заспала, Амброджоло го отворил със сечивата, които носел със себе си, и пристъпил в стаята, където горяла една свещ; това му позволило да разгледа и разположението на стаята, и рисунките в нея, и всички по-забележителни неща и да ги запечата в паметта си. Сетне се приближил до постелята и като се уверил, че дамата и момиченцето до нея спят дълбоко, отмахнал внимателно завивките и видял, че гола тя е също тъй хубава, както и облечена; ала не открил никакъв белег, за който би могъл да разкаже, освен една малка бенка под лявата гръд, около която блестели като злато няколко руси косъма; щом съзрял това, той пак я завил внимателно, въпреки че като я гледал така хубава, пожелал да легне до нея дори с риск за живота си. Ала като знаел, че в това отношение тя е непристъпна и неумолима, не посмял да го стори. Почти през цялата нощ той се разхождал свободно из стаята й, измъкнал от раклата някаква нейна торбичка и една горна дреха, няколко пръстена и колани, сложил всичко в своя сандък, влезнал вътре и отново го затворил както преди; така направил две нощи поред, без дамата да разбере или усети нещо.
На третия ден, както се били уговорили, оная жена се върнала да прибере сандъка си и го пренесла там, откъдето го била докарала; след като излязъл от сандъка и възнаградил жената, както й бил обещал, Амброджоло се завърнал в Париж със споменатите вещи колкото се може по-скоро, за да не пропусне уречения срок.
Тук той свикал търговците, присъствували по-рано на разговора и облога, и заявил пред тях и пред Бернабо, че печели, защото е изпълнил всичко така, както се бил похвалил, че ще го направи; за да докаже, че говори истината, най-напред описал стаята, как била изрисувана и украсена, а след това показал донесените от него вещи, принадлежащи на дамата, твърдейки, че ги е получил лично от нея. Бернабо признал, че стаята е точно такава, каквато я описал Амброджоло, потвърдил също, че показаните вещи наистина принадлежат на жена му ала заедно с това той казал, че Амброджоло може да се е осведомил за стаята на жена му от някой слуга, че по същия начин може да се е добрал и до донесените от него вещи; затуй, ако Амброджоло не посочи още доказателства, той няма да го признае за победител, защото смята, че това не е достатъчно. Тогава Амброджоло рекъл: „Аз мисля, че то е достатъчно, но щом искаш да кажа още нещо, ще кажа. Ще ти кажа, че твоята съпруга, мадона Джиневра, има под лявата си гърда доста голяма бенка, около която има пет-шест косъма, блестящи като злато.“
Щом чул тия думи, на Бернабо му се сторило, че забиват нож в сърцето му — толкова силна болка изпитал; лицето му се променило и макар да не продумал нито дума, станало повече от ясно, че казаното от Амброджоло е самата истина; след като се посъвзел, той промълвил: „Синьори, това, което каза Амброджоло, е вярно; нека дойде когато пожелае, за да му изплатя парите.“
На следния ден той дал парите на Амброджоло, а един ден по-късно напуснал Париж и се отправил към Генуа, кипящ от яростна омраза против жена си. Като наближил града, не пожелал да продължи, а отседнал в някакво свое имение на двадесетина мили от града и изпратил в Генуа един от най-доверените си слуги с два коня и писмо, в което съобщавал на жена си, че е пристигнал и че тя трябва да дойде при него, придружена от слугата; а на слугата заповядал тайно: щом той и жена му стигнат на място, което му се стори най-подходящо, да я убие, без да я жали, и да се върне при него. Когато слугата пристигнал в Генуа, за да предаде писмото и изпълни каквото му било поръчано, дамата го приела най-радушно, а на следната сутрин яхнала коня и придружена от слугата, потеглила към своето имение; така, пътувайки заедно и разговаряйки за най-различни неща, те стигнали в дълбока, уединена долина, заобиколена отвсякъде от високи скали и дървета; слугата си рекъл, че мястото е подходящо да изпълни заръката на господаря си без каквато и да е опасност за самия него, измъкнал ножа си, сграбчил дамата за ръката и рекъл: „Мадона, помолете се Богу за душата си, защото ще трябва да прекратите пътешествието си и да умрете!“
Щом видяла ножа и чула тия думи, дамата ужасно се изплашила и изхлипала: „За бога, смили се над мен! Преди да ме убиеш, кажи ми поне с какво съм те обидила, за да заслужа такава участ?“ Слугата отвърнал: „Мадона, мен вие с нищо не сте оскърбили, а с какво сте наскърбили съпруга си, не знам; знам само, че той ми нареди да ви убия без ни най-малко милост, тук, на пътя; заплаши ме, че не го ли сторя, ще ме обеси. А вие знаете колко съм му задължен и дали мога да му откажа, когато той ми заповяда нещо; Бог ми е свидетел, че ми е жал за вас, но не мога да постъпя иначе.“
Дамата се разплакала и го замолила: „За бога, смили се над мен! Недей заради някой друг да ставаш убиец на човек, който никога не те е обидил! Господ, който всичко вижда, знае много добре, че аз никога не съм извършила нещо, заради което трябва да получа от мъжа си такова възмездие. Но да не говорим сега за това; стига да пожелаеш, ти би могъл да угодиш едновременно и на бога, и на господаря си, и на мен, като постъпиш по следния начин: ще ми дадеш ризата си и твоето наметало, а ти ще вземеш моите дрехи, ще ги отнесеш на твоя и мой повелител и ще му кажеш, че си ме убил. Аз ти се заклевам в живота, който ще ми подариш, че ще изчезна и ще се скрия на такова място, че нито ти, нито той, нито пък който и да е друг в този край ще чуе някога нещо за мен.“
Слугата, който се готвел да я убие без особено желание, бързо се смилил пад нея, взел дрехите й, дал й съдраната си риза и едно наметало, оставил й малкото пари, които тя носела у себе си, и я помолил да напусне колкото се може по-скоро тия места; после взел коня й, оставил я сама в долината и отишъл при господаря си, комуто казал, че не само изпълнил каквото му било заповядано, ами оставил трупа и да бъде разкъсан от цяла глутница вълци. След известно време Бернабо се прибрал в Генуа, а когато стореното от него се разчуло, всички го упрекнали най-сурово.
Като останала сама и безутешна, дамата почакала да се стъмни, преоблякла се доколко могла и се запътила към една къщурка, която съзряла наблизо; тук една старица и дала всичко, каквото било необходимо, и тя стеснила и скъсила по своя мярка ризата на слугата; от своята риза пък си ушила чифт гащи, остригала си косите и след като заприличала на моряк, тръгнала към морето, където за щастие срещнала един благородник каталонец, на име сеньор Ен Карар, който бил слязъл от кораба си — спрял недалеч от това място, край Алба, — за да се поразхлади на една чешма. Тя го заприказвала, договорила се да постъпи на работа при него и се качила на кораба му, като заявила, че се казва Сикурано от Финале. Почтеният човек й дал по-хубави дрехи и тя започнала да му служи толкова добре и така изкусно, че скоро спечелила неговото благоразположение.
Не минало много време, каталонецът натоварил кораба си със стока и отплувал за Александрия, като занесъл на султана и няколко сокола за лов; султанът често го канел на гощавка и забелязвайки обноските на Сикурано, който винаги придружавал господаря си и му прислужвал, така го харесал, че помолил каталонеца да му го отстъпи; каталонецът изпълнил молбата на султана, въпреки че не му било особено приятно.
С примерната си служба Сикурано за кратко време успял да спечели обичта и благоразположението на султана, както преди, когато служел при каталонеца; дните минавали, дошло време както всяка година в Акри50, който бил владение на султана, да се състои годишното сборище на християнски и сарацински търговии — нещо като панаир, където за охрана на търговците и стоките султанът изпращал всеки път освен другите си служители и някой от своите сановници, заедно с голяма стража; като дошло уреченото време, той решил да изпрати за тази цел Сикурано, който вече бил научил отлично техния език. Така и сторил. Когато Сикурано пристигнал в Акри като предводител и началник на стражата за охрана на търговците и стоките, той почнал да изпълнява добре и усърдно своите задължения, обикалял и надзиравал навсякъде и видял мнозина търговци от Сицилия, Пиза, Генуа, Венеция и от други краища, на Италия, с които се сближавал на драго сърце, защото му напомняли за родния край.
Не щеш ли, веднъж, като спрял пред сергията на някакви венециански търговци, между другите скъпоценни вещи той видял една торбичка и един пояс, които веднага познал, че са негови, и се учудил не малко; но успял да се овладее и запитал най-учтиво чии са тези вещи и дали се продават. Тук се намирал и Амброджоло от Пиаченца, който бил докарал много стоки с един венециански кораб; като разбрал, че началникът на стражата пита кому принадлежат тия вещи, той пристъпил няколко крачки напред и казал, смеейки се: „Месер, тия вещи са мои; не ги продавам, но ако ги харесвате, ще ви ги подаря с най-голямо удоволствие.“
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 30 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |