Морето го мятало ту на една, ту на друга страна и той, без да яде, защото нямало какво, наливайки се с вода повече, отколкото би искал, без да знае къде се намира и без да вижда около себе си друго освен море, прекарал така целия ден и следващата нощ. На следния ден, било по Милостта Божия, или поради силата на вятъра нашият човек, прогизнал почти като сюнгер, склещил здраво ръце о ръба на сандъка (както виждаме, че правят удавниците, когато се залавят за каквото им попадне), се доближил до брега на остров Корфу, където случайно се намирала една бедна женица, дошла тук да мие и лъска с пясък и солена вода своите съдове. Като го забелязала да се приближава и не можала да различи никакъв образ, тя се изплашила, извикала и се дръпнала назад.
А той не можел да продума и зрението му било съвсем отслабнало, та затова не й се обадил; но когато морето го изтласкало към брега, тя видяла сандъка, а като се вгледала по-внимателно, забелязала първом ръцете му, проснати върху сандъка, после лицето му и се досетила какво може да бъде това. Подтиквана от състрадание, жената нагазила в морето, което се било вече успокоило, сграбчила Ландолфо за косата и го извлякла на брега заедно със сандъка; после, макар и с мъка, откопчала ръцете му от сандъка, сложила сандъка на главата на дъщеря си, която била с нея, грабнала Ландолфо като малко дете и го отнесла у дома си, вкарала го в банята и толкова го разтривала и мила с гореща вода, че. той възвърнал загубената си топлина и част от силите си. Когато й се сторило, че вече е дошъл на себе си, тя го изкарала от банята, подкрепила го с хубаво вино и сладкиши и го гледала както могла няколко дни, докато най-сетне той укрепнал достатъчно, за да може да се окопити и да проумее къде се намира.
Тогава добрата женица решила, че трябва да му върне сандъка, който била запазила, и да му каже, че по-нататък той сам трябва да се погрижи за себе си. Така и направила, а Ландолфо, който съвсем бил забравил за сандъка, все пак го взел, когато добрата женица го донесла, защото предполагал, че вътре ще намери нещо, което ще му даде възможност да изкара поне няколко дни; ала сандъкът му се сторил доста лек и надеждите му се изпарили. Въпреки това веднъж, когато добрата женица не била в къщи, той отворил сандъка, за да види какво има вътре, и намерил много скъпоценни камъни, едни обработени, други не, а Ландолфо разбирал от тия неща. Щом ги видял и си дал сметка за голямата им стойност, започнал да слави господа, задето не го изоставил, и съвсем се ободрил; но като човек, сполетян на два пъти, и то за кратко време, от зла орис, за да не пострада трети път, той съобразил, че трябва да бъде крайно предпазлив, ако иска да стигне до дома си с тия неща; затова завил камъните в някакви парцали, казал на жената, че сандъкът не му трябва повече и тя може да го вземе, ако иска, а после я помолил да му даде една торба.
Жената се съгласила веднага; той й поблагодарил най-сърдечно за добрината, която му сторила, метнал торбата на рамо и си тръгнал; после се качил на една лодка и отишъл в Бриндизи, а оттам все по брега стигнал до Трани, където срещнал неколцина свои съграждани, търговци на платове. Разказал им за патилата си и за всичко освен за сандъка, а те се смилили над него и му дали дрехи; не стига това, ами му дали й кон, и придружители до Равело, където той казал, че иска да се върне, и го изпратили.
Когато най-сетне се почувствувал на сигурно място, той благодарил на бога, задето му помогнал да се добере дотук, развързал торбата, разгледал всичко най-внимателно (нещо, което преди не можел да стори) и установил, че скъпоценните камъни са толкова много и толкова скъпи, че ако ги продаде на изгодна, та дори и на по-ниска цена, ще стане два пъти по-богат, отколкото бил, преди да замине.
След като намерил начин да продаде камъните, той изпратил голяма сума пари на добрата женица в Корфу като награда за услугата, която му сторила, извличайки го от морето; същото направил и за ония люде, които го облекли в Трани; а остатъка задържал за себе си и не желаейки да се занимава повече с търговия, живял почтено до края на дните си.
НОВЕЛА V
Андреучо от Перуджа пристига в Неапол да купува коне; за една нощ му се случват три премеждия, но се отървава и се връща у дома си с един рубин.
— Камъните, които намерил Ландолфо — започнала Фиамета, чийто ред да разказва дошъл, — ме накараха да си припомня една новела, изпълнена с не по-малко опасности, отколкото разказаната ни от Лаурета; но тя се отличава от предишната по това, че докато там премеждията стават може би в продължение на няколко години, в моята — както ще чуете — се случват само за една нощ.
Чувала съм да разправят, че в Перуджа живял младеж на име Андреучо ди Пиетро, търговец на коне; като научил, че в Неапол може да намери коне на по-ниска цена, Андреучо, който дотогава не бил ходил никъде, сложил в кесията си петстотин златни флорини и се запътил натам заедно с други търговци. Пристигнал в Неапол в неделя привечер и като поразпитал ханджията за това-онова, на другата сутрин отишъл на пазара, огледал много коне, не малко от тях харесал, за доста се попазарил, но за нито един не можал да се споразумее за цената, а за да докаже, че наистина е купувач (бидейки неопитен и твърде непредпазлив), често изваждал и показвал пред всички — и пред когото трябва, и пред когото не трябва — своята кесия с флорини.
Докато се пазарял така и показвал кесията си, случило се, че някаква млада сицилианка, голяма красавица, готова да зарадва всеки мъж срещу неголяма сума, минала край него, без той да я забележи; ала тя успяла да зърне кесията му и тозчас си рекла: „Кой ли ще живее по-добре от мен, ако тези пари станат мои?“ И отминала по-нататък. С момичето вървяла и една старица, също сицилианка, която, щом зърнала Андреучо, оставила момичето да продължи, а тя се завтекла да го прегърне; като видяло това, момичето, без да каже нещо, се спряло малко настрани да почака старицата. Андреучо се обърнал към старата жена, познал я и много й се зарадвал; а тя, без да повежда дълъг разговор, обещала да го навести в странноприемницата, където бил отседнал, и си тръгнала. Андреучо останал да се пазари, но през цялата сутрин не купил нищо.
Момичето, което отначало забелязало кесията на Андреучо, а после и познанството му със старицата, решило да опита по някакъв начин да си присвои изцяло или отчасти парите на Андреучо и почнало да разпитва старата жена кой е този човек, откъде е, какво прави тук и тя откъде го познава. Старицата разказала за Андреучо такива подробности, каквито само той би могъл да разкаже за себе си, тъй като тя била живяла дълго време при баща му в Сицилия, а после и в Перуджа; казала й също къде е отседнал и защо е дошъл в града.
Като се осведомила най-подробно за роднините му и за имената им, младата жена с изтънчено коварство намислила как точно да осъществи желанието си; щом се върнали в къщи, тя натоварила старицата с толкова много работа, че да не й остане време да прескочи до Андреучо; после извикала слугинята си, която била приучила да върши подобен род работи, и привечер я изпратила в странноприемницата, където бил отседнал Андреучо. Като отишла там, слугинята случайно го видяла, че стои там пред вратата, и го запитала дали познава Андреучо. Когато Андреучо отвърнал, че това е самият той, тя го дръпнала настрана и му рекла: „Месер, една благородна дама от този град желае да поговори с вас, ако ви е угодно.“ Щом чул това, той се замислил и понеже се смятал за красив момък, решил, че дамата трябва да се е влюбила в него, като че ли в Неапол нямало други красиви младежи; затова побързал да отговори, че е съгласен и запитал къде и кога дамата желае да поприказва с него. На което слугинята отвърнала: „Месер, ако ви е угодно да дойдете, тя ви очаква у дома си.“ Без да се обади в странноприемницата, Андреучо побързал да каже: „Добре, ти върви напред, аз ще тръгна след тебе.“
Така слугинята го отвела до дома на момичето, което живеело в един квартал, наречен Малпертуджо35; самото име показва с какво се славел този квартал. Но тъй като Андреучо не знаел нищо, а и нищо не подозирал, той си въобразил, че наистина е поканен на прилично място, от почтена и любезна дама; влязъл най-спокойно в къщата след слугинята, която вървяла пред него, изкачил се по стълбата, а когато слугинята извикала господарката си и известила: „Ето Андреучо“, той видял, че дамата го чака на горния край на стълбата. Тя изглеждала още твърде млада, била висока, с красиво лице, доста прилично облечена и нагиздена. Когато Андреучо се приближил, тя слязла три стъпала, разтворила обятия, увиснала на врата му и останала така известно време, без дума да продума, сякаш задавена от изблик на нежни чувства; после се просълзила и като го целунала по челото, изхлипала: „Бъди добре дошъл, мой Андреучо!“ Смаян от тия милувки, той отвърнал: „Мадона, радвам се, че ви виждам!“ После дамата го хванала за ръка, повела го към гостната си, а оттам, без да му каже нищо. го въвела в своята стая, която ухаела на рози, на портокалови цветчета и на какви ли не благовония; там той видял прекрасно легло с балдахин, много рокли, които според тамошния обичай висели на закачалки, и още други хубави и скъпи неща. И тъй като бил твърде неопитен, Андреучо наистина повярвал, че си има работа не с коя да е, а с някоя важна дама.
Седнали на една ракла пред леглото й и тя почнала да му говори: „Твърдо съм убедена, Андреучо, че ти се учудваш и на моите милувки, и на моите сълзи, тъй като не ме познаваш, а може и никога нищо да не си чувал за мене; но аз още сега ще ти кажа нещо, което може би ще те накара да се учудиш още повече: аз съм твоя сестра; затова ти казвам, че щом Господ Бог ми стори тая милост да зърна преди моята смърт поне един от братята си (да знаеш само как бих искала да видя всички ви), за мен вече няма никакво значение кога ще умра, защото ще умра утешена. Ала ти навярно нищо не знаеш, затова аз ей сега ще ти разкажа всичко. Сигурно ти е известно, че Пиетро — моят и твой баща — е живял дълго време в Палермо; там имало, пък и все още могат да се намерят люде, които са го познавали и го обичали твърде много заради добрината и любезността му; но от всички, които го обичали, моята майка, жена от добро семейство, по онова време вдовица, го обичала най-много; дотолкова, че пренебрегвайки страха от баща си и от братята си и своята чест, тя станала толкова близка с него, че от тази близост съм се родила аз — такава, каквато ме виждаш сега. После, когато се наложило Пиетро да напусне Палермо и да се върне в Перуджа, той ме оставил съвсем малка заедно с майка ми и доколкото съм чувала да казват, никога вече не си спомнил нито за мен, нито за нея. И ако той не беше мой баща, бих го упрекнала остро за това — имам предвид неблагодарността, с която се отнесъл към майка ми; да оставим настрана любовта, която той би трябвало да храни към мен, като към негова дъщеря, при това родена не от някаква си там слугиня или долна жена, която, подтиквана от най-предана любов, му отдала всичко, и себе си, без дори да знае кой е. Но за какво ли съм седнала да ти разказвам всичко това? Много по-лесно е да порицаеш нещо лошо, сторено отдавна, отколкото да го поправиш; така или иначе, случило се това, което ти разказвам. Той ме оставил съвсем малко момиче в Палермо, а когато пораснах и станах почти толкова голяма, каквато ме виждаш сега, майка ми, която беше богата жена, ме омъжи за един благороден и добър човек от Джирдженти, а той от любов към майка ми и към мен се пренесе да живее в Палермо. И тъй като беше ревностен гуелф36, този човек влезе във връзка с нашия крал Карло37; но това стана достояние на крал Федериго, преди те да могат да действуват. Поради тая причина трябваше да избягаме от Сицилия — и то по същото време, когато аз се надявах да стана най-знатната дама на острова. И като взехме малкото, що можехме да носим със себе си (казвам малко, имайки предвид многото, което притежавахме), ние изоставихме нашите имения и замъци и намерихме приют на тази земя, където крал Карло ни прие с голяма признателност; и възнаграждавайки ни отчасти за загубите, които се наложи да понесем заради него, той ни подари още и имения, и къщи и както тепърва ще видиш, постоянно дава големи средства на моя мъж, който е и твой зет. Ето, мили мой братко, как попаднах тук, където по Божия Милост, а не по твоя воля, ми се удаде да те срещна.“ И като изрекла тия думи, тя отново го прегърнала, просълзила се от умиление и пак го целунала по челото.
Като изслушал тия измислици, които тя му разказала така непринудено, без нито веднъж да почне да мънка, без нито веднъж да й се запъне езикът, Андреучо си спомнил, че баща му наистина е живял в Палермо; и знаейки по себе си, че на тая възраст младежите лесно и с най-голяма охота се отдават на любовни приключения, и виждайки нежните сълзи, чистите прегръдки и целувки, той приел всичко, каквото тя му разказала, за повече от истина.
Когато жената млъкнала, той отвърнал: „Мадона, вие не бива да се учудвате много на моето удивление, защото наистина (дали загдето баща ми, по каквато и да било причина, никога не е споменавал нищо нито за майка ви, нито за вас, дали за това, че дори и да е говорил по този въпрос, то не е станало мое достояние) нищо не знаех за вас, все едно, че не съществувахте. Затова пък ми е още по-драго, задето ви срещнах тук като моя сестра, още повече, че съм сам-самин в този град и не съм и очаквал подобно нещо. Право да си кажа, едва ли ще се намери високопоставен човек, на когото да не сте скъпа, а какво остава до мен, някакъв си дребен търговец. Но, моля ви, обяснете ми, как узнахте, че съм тук?“ А тя му рекла: „Каза ми го тази сутрин една бедна женица, която често ме навестява: както сама ми обясни, тя живяла дълги години при баща ни в Палермо и в Перуджа; и ако не смятах за по-благопристойно ти да дойдеш у дома, отколкото аз да те посетя на онова чуждо място, отдавна да съм ти се обадила.“ После започнала да го разпитва най-подробно и поименно за роднините му, а Андреучо й отговарял за всички; това го накарало да повярва още повече на каквото трябвало най-малко да вярва.
И тъй като разговорът продължил доста време, а горещината била голяма, тя наредила да донесат гръцко вино и сладкиши и почерпила Андреучо; после, когато той се наканил да си тръгва, защото станало време за вечеря, тя не се съгласила по никакъв начин и като се престорила на много огорчена, прегърнала го и рекла: „Ех, горката аз! Сега разбрах съвсем ясно колко малко ме обичаш! Та кой би могъл да повярва, че се намираш у твоята сестра, която виждаш едва сега за пръв път, че си в нейния дом, където би трябвало да отседнеш още с пристигането си? А ти настояваш да си тръгнеш и да отидеш да вечеряш в странноприемницата! Нали ще останеш да вечеряме заедно и въпреки че мъжът ми не е в къщи, което ми е твърде неприятно, аз, макар и да съм жена, ще съумея да те почета поне малко.“ Като не знаел какво да отвърне, Андреучо рекъл: „Аз те обичам така, както човек трябва да обича сестра си, но там ще ме чакат за вечеря и ако не отида, ще бъде неучтиво от моя страна.“ Тогава тя възкликнала: „Боже мой, като че ли няма кого да изпратя да им съобщи да не те чакат! И много по-любезно би било, дори смятам, че е твой дълг да пратиш да кажат на приятелите ти да дойдат да вечерят тук; а после, ако все пак речеш да си тръгнеш, ще можете да се приберете заедно.“
Андреучо отвърнал, че тази вечер може да мине и без приятелите си и че щом тя иска така, нека разполага с него, както й е угодно. Тогава тя се престорила, че праща някого да съобщи в странноприемницата да не го чакат за вечеря; после, след като си поговорили за това-онова, седнали да се хранят; поднесли им много и разкошни ястия, а жената успяла доста хитро да проточи вечерята до късно. Когато станали от трапезата и Андреучо понечил да си тръгне, тя казала, че няма да му позволи по никакъв начин, защото Неапол не е такъв град, из който човек, камо ли чужденец, може да ходи нощем; обяснила му, че като пратила да кажат да не го чакат за вечеря, наредила да ги уведомят, че той няма и да нощува там. Андреучо й повярвал и тъй като (заблуден от погрешната представа за нея) му било приятно да бъдат заедно, останал. След вечерята те разговаряли надълго и нашироко за разни работи, станало късно и тя казала на Андреучо да спи в нейната стая и като оставила при него едно момче, за да му бъде в услуга, ако има нужда от нещо, прибрала се заедно със слугините си в другата част на къщата.
Било много горещо; затова, щом останал сам, Андреучо веднага се съблякъл по риза, събул си и панталоните и ги метнал на леглото, и тъй като у него се появила естествена нужда да освободи стомаха си от излишната тежест, попитал момчето къде да свърши тая работа. То му посочило някаква вратичка в ъгъла на стаята и избъбрало: „Ей там.“ Андреучо влязъл уверено, но кракът му стъпил случайно на една дъска, чийто горен край бил откован от напречната греда, поради което дъската се надигнала и той пропаднал заедно с нея; все пак Господ толкова го обичал, че Андреучо не се ударил, макар и да паднал отвисоко; но в замяна на това целият се изплескал с нечистотиите, с които било пълно това място.
А сега, за да можете да разберете по-добре станалото и онова, дето се случило по-нататък, ще ви обясня какво представлявало мястото, където паднал Андреучо. То се намирало — както често се случва да видим — в тесния проход между две съседни къщи; върху две греди, забити в стените на къщите, били заковани няколко дъски, а върху тях имало място за сядане; Андреучо паднал именно с една от тия дъски. Като се посъвзел и разбрал къде се намира, Андреучо, твърде разтревожен от случилото се, почнал да вика момчето; а то, щом разбрало, че Андреучо е паднал долу, изтичало да обади за това на своята господарка; тя се втурнала в стаята на Андреучо и почнала бързо да търси дрехите му. Като ги намерила и напипала в тях парите, които той, нямайки доверие на никого, от глупост носел винаги със себе си, и като получила онова, заради което устроила целия този капан, превръщайки се от палермитанка в сестра на човек, роден в Перуджа, тя престанала да му обръща внимание и побързала да залости вратата, през която той минал, преди да падне.
Понеже момчето не се обаждало, Андреучо взел да вика още по-силно, но нищо не помогнало; това му се сторило подозрително и той, макар и късно, почнал да се досеща за скроената измама. Като се покатерил на ниската стена, която преграждала мястото откъм улицата, той скочил и се запътил към вратата на добре познатия му вече дом; дълго тропал, викал, блъскал — никой не се обадил. После се разридал като човек, който ясно съзнава бедата, в която е изпаднал, и занареждал: „Тежко ми и горко! Колко малко ми трябваше, за да загубя и петстотинте флорини, и сестра си!“ Наговорил какво ли не още и пак почнал да блъска вратата и да вика; такъв шум вдигнал, че мнозина от съседите се събудили и станали, защото не можели да понасят врявата; а една от слугините на оная жена, преструвайки се на сънена, се показала на прозореца и запитала сърдито: „Кой чука там долу?“ — „Как, нима не ме познаваш? — учудил се Андреучо. — Аз съм Андреучо, братът на мадона Фиордализо.“ А тя му. отвърнала троснато: „Слушай, приятелю! Ако си препил, иди да се наспиш, пък утре ела пак; не познавам никакъв Андреучо, не мога да разбера какви ги дрънкаш; я си върви и ни остави на мира, остави ни да спим!“ — „Какво? — креснал Андреучо. — Не можеш да разбереш какво ти казвам ли? Има си хас! Но щом сицилианското родство се забравя толкова скоро, дай ми поне дрехите, които оставих у вас, и аз ще си отида по живо, по здраво!“
А тя му отвърнала, едва сдържайки смеха си: „Човече, ти май сънуваш, а?“ Докато изрекла това, тутакси се отдръпнала и затворила прозореца. Андреучо вече напълно се убедил, че е изпаднал в беда; мъката едва не превърнала гнева му в ярост и той решил да си възвърне със сила това, което не успял да получи с думи. Сграбчил един голям камък и заблъскал по вратата още по-яростно от преди. Поради това мнозина от съседите, които се били събудили и станали от постелите си още в самото начало, предполагайки, че той е някакъв нахалник, дошъл да досажда на порядъчната жена, и си измисля разни врели-некипели, ядосани от непоносимия шум, който той вдигал, като чукал на вратата, се показали на прозорците и се развикали срещу него, също както кучетата от една махала лаят чуждо куче: „Ама че простащина! Да дойдеш в такъв час пред дома на една почтена жена и да дрънкаш глупости! Хей, човече, я си върви, бъди така добър, остави ни да спим! Ако ли пък имаш някаква сметка с нея, ела утре! Какво си седнал да ни безпокоиш посред нощ!“ Навярно насърчен от тия думи, някакъв мъж, който се намирал в къщата — сводникът на жената, когото Андреучо не бил виждал и за когото нищо не бил чувал, — се показал на прозореца и изръмжал страшно и заплашително: „Кой е там?“ Андреучо погледнал нагоре, отдето прокънтял гласът, и зърнал някакъв човек, който (доколкото той успял да различи) му се сторил як мъжага, с гъста черна брада; той се прозявал и си триел очите, сякаш току-що бил вдигнат от леглото след дълбок сън. Андреучо отвърнал не без страх: „Аз съм брат на дамата, дето живее в тая къща.“ Ала оня не дочакал края на отговора му и изръмжал още по-заплашително: „Не мога да разбера какво още ме сдържа, та не слезна да ти ударя толкова тояги, колкото са нужни да се пръждосаш, досадно магаре такова, пияницо недни, дето не ни оставяш да спим!“ После се прибрал и затръшнал прозореца.
Неколцина от съседите, които знаели много добре що за птица бил оня, се заели да увещават най-приятелски Андреучо: „Човече, за бога, върви си! Да не искаш да те пречукат тук посред нощ? Върви си за твое добро!“ Поради това, изплашен от гласа и вида на оня човек и подтикван от увещанията на съседите, които, както му се сторило, говорели така от състрадание към него, безкрайно огорчен и изпаднал в отчаяние заради загубата на парите си, Андреучо се запътил към странноприемницата, следвайки посоката, по която през деня вървял след слугинята, без да знае къде отива.
И тъй като самият той не можел да търпи вонята, която издавал, решил да отиде до морето, за да се измие; затуй завил наляво и тръпнал по една улица, която се наричала Каталонска. Като вървял към горния край на града, изведнъж забелязал двама души, които идвали срещу него с фенер в ръка. Боейки се да не го забележат, той се притаил в някаква празна постройка, която зърнал наблизо. Не щеш ли, ония сякаш нарочно влезли в същата къща; единият смъкнал от гърба си някакви сечива и двамата почнали да ги разглеждат и да разговарят за тях. Докато си говорели, изведнъж единият рекъл: „А бе каква е тая работа? На какво вони? Такава воня досега не съм усещал.“ Като казал това, той повдигнал фенера, двамата забелязали клетия Андреучо и извикали изумени: „Кой е там?“ Андреучо не се обадил, ала те се приближили с фенера и го запитали какво търси тук такъв изцапан. Андреучо им разказал всичко от игла до конец. А те, като помислили къде може да му се е случило това, си рекли: „Трябва да е било в дома на оня негодник Бутафуоко.“ После се обърнали към Андреучо и единият му казал: „Слушай, човече, въпреки че си изгубил парите си, ти все пак трябва да благодариш на бога, и то много, задето си паднал случайно и не си могъл да се прибереш отново в къщата; защото — в това можеш да бъдеш напълно уверен, — ако не беше паднал, щяха да те пречукат, като заспиш, и заедно с парите си щеше да загубиш и живота си. А сега и да плачеш, няма никаква полза — да си върнеш парите, е все едно да смъкнеш звездите от небето; пък оня човек, само да чуе, че си казал някъде нещо за случилото се, може да те убие.“ И след като се посъветвали помежду си, те му казали: „Виж какво, ние те съжалихме и акт речеш да ни помогнеш в една работа, за която сме тръгнали, напълно сме уверени, че ще спечелиш много повече, отколкото си загубил.“ Изпадналият в отчаяние Андреучо отвърнал, че е съгласен.
Същия ден бил погребан архиепископът на Неапол, наречен месер Филипс Минутоло; погребали го с най-разкошни одежди и накити, а на пръста му сложили рубин, който струвал над петстотин флорини; двамата искали да ограбят покойника и казали това и на Андреучо. А той, подтикнат повече от алчност, отколкото от разума си, тръгнал с тях; запътили се те към най-голямата църква на града, но тъй като Андреучо продължавал да вони страшно, единият казал: „Не можем ли да измислим нещо тоя човек да се поизмие някъде, за да не издава такъв ужасен смрад?“ Другият отвърнал: „Тук наблизо има някакъв кладенец, обикновено макарата му си е винаги на място, заедно с едно голямо ведро; хайде да се отбием там и да го измием на бърза ръка!“ Като стигнали при кладенеца, видели, че въжето е там, но ведрото го няма; затова решили да вържат Андреучо за въжето и да го пуснат в кладенеца да се измие, а като свърши, да дръпне въжето и те да го изтеглят; така и направили.
Не щеш ли, тъкмо го спуснали в кладенеца, двамата забелязали неколцина стражи, които идвали насам да пият вода; очевидно те били ожаднели я от горещината, я защото гонели някого. Щом ги зърнали, двамината си плюли на петите и беж да ги няма; така че стражите, които идвали да пийнат вода, не успели да ги забележат. В това време Андреучо, който се намирал на дъното на кладенеца и вече се бил измил, разклатил въжето; а стражите, които умирали от жажда, оставили своите щитове, оръжия и наметала и започнали да теглят въжето, предполагайки, че на долния му край е закачено пълното с вода ведро. Щом Андреучо стигнал до ръба на кладенеца, вкопчил се в парапета и пуснал въжето, а стражите, като го видели, се изплашили, изтървали въжето и дим да ги няма.
Андреучо се учудил не малко и ако не се бил заловил за парапета, щял да тупне чак на дъното и да пострада здравата, дори да загине; като излязъл навън и видял оръжието, каквото знаел, че двамата му другари не притежавали, почнал да се чуди още повече. Блъскал си главата, но не можал да проумее какво е станало и накрая, оплаквайки съдбата си, решил да си тръгне; и без да докосва нищо, потеглил наслуки. По пътя срещнал двамината си другари, които се връщали да го изтеглят от кладенеца; щом го видели, те се зачудили не малко и го запитали кой го е издърпал от кладенеца. Андреучо отвърнал, че не знае и им разказал всичко от игла до конец — как е станало, какво намерил после край кладенеца. Те се досетили каква е работата, прихнали да се смеят и му обяснили защо са избягали и какви били ония, дето го извлекли от кладенеца; и без да си губят повече времето, тъй като станало полунощ, запътили се към главната църква, в която се промъкнали без особени трудности; после се приближили до мраморния ковчег, който бил много голям, повдигнали с железата си тежкия капак, колкото да се провре човек, и го подпрели.
Като свършили тая работа, единият от тях се обадил: „Ами сега кой ще влезе вътре?“ Другият отвърнал: „Аз — не!“ — „И аз няма да влезна — казал първият. — Нека тая работа я свърши Андреучо.“ — „Дума да не става“ — възразил Андреучо, но двамината се обърнали към него и му се сопнали: „Как така няма да влезеш? Бог ни е свидетел, че ако не влезеш, така ще те цапардосаме по главата с някой от тия железни пръти, че ще те пратим на оня свят.“
Андреучо се изплашил и влязъл, като си помислил: „Тия ме накараха да влезна вътре, за да ме измамят; след като им предам всичко, докато аз се мъча да се измъкна от ковчега, те ще изчезнат и пак ще си остана с празни ръце.“ Затова решил най-напред да прибере своя дял и като си спомнил за скъпоценния пръстен, за който му говорили, щом се спуснал, първата му работа била да го измъкне от пръста на архиепископа и да го надене на своя; после им подал пасоха, митрията и ръкавиците, съблякъл покойника по риза, предал им едно по едно всичко и казал, че вече няма нищо. А те продължавали да твърдят, че там трябва да е и пръстенът и настоявали да го търси навсякъде; Андреучо все повтарял, че го няма, преструвайки се, че продължава да се рови и ги накарал доста да почакат. Ала те били не по-малко хитри от него, наредили му да потърси по-внимателно и издебвайки сгоден момент, издърпали подпората изпод капака и побягнали, като оставили Андреучо в ковчега.
Човек лесно може да си представи какво е изпитал в тоя миг Андреучо. Той се опитал на няколко пъти да повдигне капака ту с глава, ту с рамене, ала напразно; накрая, съкрушен от мъка, припаднал и се свлякъл връз трупа на архиепископа, така че, ако някой би ги видял в този миг, трудно би могъл да познае кой от двамата е истинският мъртвец — архиепископът или Андреучо. Когато се посъвзел, Андреучо започнал горко да ридае, защото разбрал, че с него ще се случи неизбежно едно от двете: или ще умре от глад и от смрадта на разядения от червеите труп, ако никой ме рече вече да отвори ковчега, или пък, ако го намерят тук, ще го обесят като крадец.
Докато размишлявал така, потънал в печал, той чул стъпки и гласове на много люде, които, както се досетил, били дошли в църквата със същите намерения, с каквито се били промъкнали по-преди той и другарите му. Андреучо се изплашил още повече. Но когато ония отворили ковчега и подпрели капака, почнали да се препират кой да влезе; и тъй като никой не се решавал да го стори, най-сетне след дълги препирни някакъв свещеник рекъл: „От какво толкова се боите? Да не мислите, че ще ви изяде? Мъртъвците не ядат живи хора: аз ще влезна.“ След тия думи той подпрял с гърди ковчега, отметнал глава и спуснал краката си вътре, за да влезе. Щом го видял, Андреучо се надигнал и сграбчил свещеника за единия крак, преструвайки се, че уж иска да го издърпа навътре. Свещеникът изкрещял от страх и изскочил от ковчега, а другите се изплашили и хукнали да бягат презглава, сякаш ги гонели хиляди дяволи, като оставили ковчега отворен. Щом видял тая работа, обзет от неописуема радост, Андреучо веднага се измъкнал от ковчега и излязъл от църквата по същия път, по който бил влязъл. В това време почнало да се разсъмва; Андреучо продължил да върви наслуки, с пръстена на ръката си; излязъл на морския бряг и накрая се добрал до своята странноприемница, където и стопанинът, и другарите му цяла нощ се тревожили какво може да му се е случило. Когато той им разказал патилата си, стопанинът на странноприемницата го посъветвал да напусне веднага Неапол. Андреучо побързал да последва съвета му и се прибрал в Перуджа; той бил отишъл да купува коне, а вложил цялото си състояние в един пръстен.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 31 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |