Прислужницата отправила много хвалебствия към дамата за нейната човечност, отишла да отвори на Риналдо и той влязъл; като го видяла, че целият е вкочанен от студ, вдовицата му рекла: „Човече, влизай по-скоро в банята, докато е още топла.“ Без да чака да го подканят още веднъж, Риналдо сторил това с най-голямо удоволствие; и след като се посгрял и посъвзел, сторило му се, че живее втори живот. Дамата наредила да приготвят за него някои от дрехите, останали от съпруга й, който бил починал неотдавна, а когато Риналдо ги облякъл, те така му прилегнали, сякаш му били шити по мярка; очаквайки по-нататъшните разпореждания на домакинята, той взел да благодари на Бога и на свети Юлиан, задето го отървали от ужасната нощ, която мислел, че ще прекара, и задето го довели в това, както му се сторило, чудесно убежище. След известно време, като си поотпочипала, вдовицата заповядала да запалят голям огън в камината на една стая, отишла там и запитала какво прави Риналдо. Прислужницата й отвърнала: „Мадона, той се преоблече и е много красив мъж, изглежда почтен и благовъзпитан.“ Тогава вдовицата казала: „Иди и го повикай да дойде тук да се навечеря край огъня, защото знам, че не е ял.“
Като влязъл в стаята и видял дамата, която му се сторила от знатен род, Риналдо я поздравил най-почтително и благодарил с най-изискани слова за добрината, която му направила. Тя го огледала, изслушала го и се убедила, че той наистина е такъв, за какъвто го представила нейната прислужница; после се обърнала към него най-любезно, поканила го да седне край огъня до нея и почнала да го разпитва как е попаднал там. Риналдо й разказал всичко от игла до конец. Вдовицата вече била научила някои подробности за случилото се още когато слугата на Риналдо пристигнал в замъка; затова повярвала на всичко, което той й разказал, разправила му какво знаела за неговия слуга и му обяснила как най-лесно ще може да го намери на следния ден. После масата била сложена, Риналдо си измил ръцете и домакинята го поканила да вечерят заедно. Риналдо бил едър и висок на ръст, имал хубаво и приятно лице, изящни и изискани обноски и бил на средна възраст; вдовицата го огледала добре и го харесала твърде много; нещо повече — тя почнала да го желае, защото, докато чакала маркиза да прекарат заедно нощта, у нея се събудили похотливи желания.
Когато се навечеряли и станали от трапезата, дамата се посъветвала с прислужницата си и я попитала дали ще постъпи добре, ако, след като била излъгана от маркиза, реши да се възползува от благото, което самата съдба й праща. Прислужницата разбрала желанието на своята господарка и я насърчила — доколкото можела и умеела — да го задоволи; затова, като се върнала край огъня, където била оставила Риналдо, домакинята започнала да му хвърля любовни погледи и да му говори: „Риналдо, защо сте толкова замислен? Нима сте седнали да се тревожите, задето няма да ви върнат коня и някакви си там дрехи? Горе главата, развеселете се! Чувствувайте се като у дома си. Ще ви кажа и друго: като ви видях с тия дрехи, които принадлежат на покойния ми съпруг, стори ми се, че виждам самия него, затова тази вечер пожелах поне сто пъти да ви прегърна и да ви целуна, и ако не се страхувах, че ще ви бъде неприятно, сигурно щях да го сторя.“
Щом чул тия слова и видял блясъка в очите на дамата, Риналдо, който не бил глупак, се приближил до нея с разтворени обятия и рекъл: „Мадона, като си помисля, че само благодарение на вас и занапред ще мога да се числя към живите и като си представя само от каква участ ме избавихте, смятам, че ще бъде недостойно от моя страна, ако не направя всичко възможно, за да ви доставя удоволствие; затова задоволете желанието си и ме прегърнете и целунете, а за мен да ви прегърна и целуна, ще бъде повече от удоволствие.“ От повече приказки нямало никаква нужда. Домакинята, която изгаряла от любовно желание, побързала да се хвърли в обятията му; след като се притиснала страстно до Риналдо и го целунала хиляда пъти и получила в отговор също толкова целувки, двамата излезли оттам и отишли в спалнята й, легнали си без всякакво колебание и чак докато почнало да се зазорява, удовлетворили много пъти страстта си.
Щом пукнала зората, станали — по желание на домакинята — и за да не може никой да разбере какво се е случило, тя му дала някакви много стари дрехи, напълнила му кесията с пари, помолила го да. пази всичко в тайна, показала му откъде да мине, за да намери слугата си, а после го пуснала да излезе през същата вратичка, през която влязъл вечерта.
Щом се съмнало, Риналдо си дал вид, че пристига отдалеч, влязъл в замъка, чиито врати били вече отворени, и намерил слугата си. После се преоблякъл в своите дрехи, които били в багажа, и тъкмо когато се канел да възседне коня на слугата си, станало чудо: тримата разбойници, които го ограбили предната вечер, малко след това извършили ново злодеяние, но били заловени и сега ги докарали в замъка. Те си признали всичко и Риналдо получил обратно и коня, и дрехите, и парите си; така не загубил нищо освен два пояса, за които разбойниците не могли да си спомнят къде са ги сложили. Затова, след като благодарил на Бога и на свети Юлиан, Риналдо яхнал коня си и се прибрал у дома си жив и здрав, а на следния ден тримата разбойници увиснали на въжето.
НОВЕЛА III
Трима млади мъже пропиляват лекомислено имота си и обедняват; изпаднал в отчаяние, техният племенник се прибира у дома си, но по пътя се запознава с един абат, който се оказва дъщеря на английския крал. Тя се омъжва за младежа, а той възвръща на чичовците си всички загуби и предишното им добро положение.
Дамите и младежите изслушали с възхищение приключенията на Риналдо д’Асти, похвалили набожността му, благодарили и на бога, и на свети Юлиан, загдето оказали помощ на търговеца, когато изпаднал в крайна беда; освен това — въпреки че по въпроса били по-сдържани и предпазливи — не сметнали жената за глупава, задето съумяла да се възползува от благото, което сам Бог й изпратил в нейния дом. И докато се подсмивали и си приказвали колко ли приятна нощ е прекарала вдовицата, Пампинеа, която седяла до Филострато, се досетила (както после се и оказало), че е неин ред да разказва; затова тя се съсредоточила и почнала да обмисля какво да разкаже, а после по нареждане на кралицата започнала весело и уверено:
— Благородни дами, колкото повече говори човек за превратностите на съдбата, толкова повече намира — особено ако се стреми да вникне в нейния ход — какво да разкаже за тях; от това никой не бива да се учудва, защото стига да поразмислим, ще видим, че всичко онова, което ние от лекомислие наричаме наше, всъщност се намира в нейните ръце и че тя по свое, неведомо нам, решение прехвърля безспир всичко от едни ръце в други и го връща обратно, следвайки непознати за нас пътища. И въпреки че това се проявява най-очевидно всеки ден и във всяко нещо, въпреки че бе доказано и в някои от разказаните преди новели, все пак, тъй като на нашата кралица й е приятно да разговаряме за това, аз ще прибавя към вече разказаното (може би не без полза за слушателите) и тази моя новела, която се надявам да ви хареса.
Живял някога в нашия град знатен човек на име месер Тебалдо, който според някои принадлежал към рода Ламберти; други пък твърдят, че бил от рода Аголанте, като изхождат не толкова от някакви други съображения, колкото от занаята, упражняван по-късно от синовете му, имайки предвид и онова, с което винаги са се занимавали и продължават да се занимават и днес потомците на рода Аголанте. Но да оставим настрана въпроса към кой от двата рода е принадлежал Тебалдо; искам да река, че за времето си той бил много богат човек и имал трима синове: първият се наричал Ламберто, вторият — Тедалдо, а третият — Аголанте. И тримата били красиви и стройни младежи; най-големият от тях не бил навършил и осемнадесет години, когато богаташът месер Тебалдо умрял и им оставил като на свои законни наследници всичкото си движимо и недвижимо имущество. Като се видели изведнъж толкова богати, с толкова пари и имоти, те почнали да харчат без мяра и без сметка наляво и надясно, ръководейки се единствено от собственото си удоволствие: държали голяма прислуга, притежавали множество породисти коне, кучета и птици, уреждали непрекъснато празненства, прахосвали много пари за подаръци и турнири, като вършели не само каквото подобава на благородници, но и всичко, каквото хрумнело на младежкия им ум.
Но те не водили този живот дълго, тъй като оставеното от баща им богатство се изчерпало; и понеже не можели да покриват големите разходи само с доходите си, почнали да продават и залагат имота си; днес продавали едно, утре — друго, докато един ден разбрали, че са останали почти с празни ръце; така нищетата им отворила най-сетне очите, заслепени преди от богатството. Затова Ламберто извикал един ден двамата си братя, напомнил им с каква почит се ползувал баща им и какво е тяхното положение днес, какво богатство били наследили и в каква бедност са изпаднали поради неразумното си разточителство; той употребил цялото си красноречие, за да ги убеди да продадат каквото им било останало още, преди хората да открият цялата им нищета, и да се махнат заедно и тримата.
Така и направили. Без всякакви сбогувания и прощални тържества те напуснали Флоренция и без да се спират никъде, стигнали чак до Англия; тук, в Лондон, си купили малка къщичка, гледали да харчат колкото се може по-малко и се впуснали да печелят пари с лихварство; и така им потръгнало, че само за няколко години успели да натрупат страшно много пари. Поради това те се върнали един подир друг с парите си във Флоренция, изкупили отново голяма част от предишните си имоти, закупили и други и се оженили; продължили да дават пари под лихва в Англия, като изпратили да се занимава там с техните работи един свой племенник на име Алесандро. А те си останали във Флоренция, и като забравили докъде ги било докарало предишното им разточителство, въпреки че били вече задомени, почнали отново да пилеят по-безогледно и от преди и всички търговци им имали пълно доверие и им заемали всякакви суми.
В продължение на няколко години те успявали да покриват разходите си с парите, изпращани им от Алесандро, който се заел да дава пари взаем на разни барони срещу техните замъци и другите им доходи и извличал от това значителни печалби. Докато тримата братя живеели толкова нашироко и когато парите не им достигали, вземали назаем, разчитайки много на доходите от Англия, станало така, че противно на всички очаквания в Англия избухнала война между краля и един от синовете му, поради което островът се разделил на две: едната страна подкрепяла краля, другата — сина му. Вследствие на това на Алесандро били отнети всички замъци на бароните и той останал без всякакви доходи, с които да може да се издържа. Като се надявал, че бащата и синът скоро ще се помирят, а на него ще му върнат всичко — и капитала, и лихвите, Алесандро не напускал острова, а тримата братя във Флоренция продължавали да пилеят пари, без да ограничават огромните си разходи, и вземали все по-големи заеми.
Но след като в продължение на няколко години надеждите на Алесандро не се оправдали от хода на събитията в Англия, тримата братя не само загубили всякакъв кредит, ами и внезапно били задържани, защото заемодавците искали да им бъде изплатено всичко; и тъй като имотите им се оказали недостатъчни да покрият дълговете, тримата братя останали да лежат в затвора, а техните жени и невръстни деца се пръснали из селата, едни на една страна, други на друга, бедни и сиротни, знаейки, че не могат да очакват занапред нищо друго освен вечна нищета. Алесандро, който през всичките тия години стоял в Англия и все очаквал, че най-сетне ще зацари мир, като видял, че мир няма да има и по-нататъшното му оставане е колкото опасно за живота му, толкова и излишно, решил да се върне в Италия и потеглил сам-самичък. На излизане от Брюге той зърнал случайно някакъв абат-бенедиктинец, който също така тръгвал на път, съпроводен от множество монаси и слуги и голям обоз; след абата яздели двамина стари рицари, роднини на краля, към които Алесандро и приближил като към стари познати и те на драго сърце го взели със себе си.
И така, докато пътували, Алесандро ги запитал най-учтиво какви са тия монаси, които яздят пред тих, придружени от толкова много слуги, и къде отиват. Единият от рицарите отвърнал: „Тоя, дето язди пред нас, е наш млад родственик, неотдавна избран за абат на едно от най-големите абатства в Англия; но тъй като е по-млад и законът не допуска да заема този сан, отиваме с него в Рим, за да измолим светия отец да отмени за младежа това ограничение и да го утвърди за абат. Но по този въпрос не бива да се говори с никого.“ По пътя младият абат яздел ту начело, ту в края на многобройната си свита, както ежедневно виждаме да правят синьорите, когато пътуват; и станало така, че докато сновял назад-напред, абатът съзрял Алесандро, който бил твърде млад, строен и с много красиво лице, а освен това имал изящни и приятни обноски и бил добре възпитан — повече от това не можело да се иска. Още от пръв поглед той се поправил на абата, както никой друг дотогава; абатът повикал Алесандро при себе си, заговорил го най-любезно и почнал да го разпитва кой е, откъде идва и къде отива.
Алесандро му обяснил най-откровено положението си и отговорил на всичките му въпроси; после се поставил на услугите му въпреки скромните си сили и възможности. Като чул умните му и смислени слова, като преценил най-вече обноските му и решил, че Алесандро въпреки не особено почтения си занаят всъщност е благороден човек, абатът го харесал още повече; изпълнен със съчувствие заради сполетелите го беди, той почнал да го утешава най-дружески: убеждавал го да не губи надежда, защото, щом е почтен и достоен човек, Господ ще го издигне отново на същото място, откъдето го била низвергнала злата съдба, та дори и по-високо; после помолил Алесандро, който отивал в Тоскана, да бъде така любезен и остане с него, тъй като и той имал намерение да се отбие там. Алесандро му благодарил за утешителните слова и заявил, че е готов да изпълни всяко негово нареждане.
Докато продължавали да пътуват заедно, а сърцето на абата, който не свалял очи от Алесандро, започвало да се изпълва с нови чувства към него, станало така, че след няколко дни те стигнали до някакво селище, където нямало странноприемници; и тъй като абатът пожелал да спре там, Алесандро го настанил у един свой добър познат, на когото, наредил да приготви за абата най-подходящата стая в своя дом; и понеже станал, кажи-речи, сенешал на абата, като човек, добре запознат с мястото, той настанил цялата му свита из селището колкото се може по-добре — едни тук, други там.
След като абатът се навечерял, понеже станало вече късно и всички легнали да спят, Алесандро попитал стопанина къде да пренощува. Стопанинът му отвърнал: „Да ти кажа право, не знам; виждаш, че навсякъде е претъпкано, а аз и моето семейство спим на пейките; в стаята на абата има едни ракли, ако искаш, мога да те заведа там и да ти постеля, та да прекараш някак си нощта.“ Алесандро възразил: „Как ще отида в стаята на абата, като знаеш, че е толкова малка и тясна, и тъкмо поради това там не отседна и никой от неговите монаси? Ако се бях сетил за това, преди да си легнат, щях да пратя на раклите монасите, а аз щях да отида на тяхното място.“ Стопанинът измърморил: „А бе то станалото — станало; стига да искаш, там ще можеш да се настаниш добре; по-удобно място от това никъде няма да намериш; абатът спи, завесата е спусната, аз ще ти донеса тихичко една завивка и ще си легнеш.“ Като се убедил, че всичко това може да стане, без да бъде обезпокоен абатът, Алесандро се съгласил и се настанил там безшумно.
Абатът, който не спял, а, напротив, размишлявал неспокойно за новите си желания, чул какво си приказвали стопанинът и Алесандро, разбрал и къде е легнал Алесандро; той останал безкрайно доволен и си рекъл: „Сам Бог ми помага в моите желания; ако сега не се възползувам от това, подобен случай може дълго време да по ми се представи.“ Решил да се възползува от случая и след като се уверил, че в странноприемницата с тихо и спокойно, обърнал се шепнешком към Алесандро и го поканил да легне до него; най-сетно след дълги увещания Алесандро се съблякъл и легнал. Абатът сложил ръката си на гърдите му и почнал да го гали досущ както правят влюбените девойки с любимия си; Алесандро се учудил не малко и помислил, че абатът прибягва до тези милувки навярно подбуден от нечестива страст.
Но абатът сякаш веднага разбрал подозрителните мисли на Алесандро (може би се досетил сам, а може и Алесандро да е направил някакво движение), усмихнал се и като смъкнал ризата си, хванал ръката на Алесандро, притиснал я към гърдите си и рекъл: „Алесандро, прогони глупавите си мисли, пипни тук и ще разбереш какво крия.“ Слагайки ръка върху гърдите на абата, Алесандро усетил две заоблени, твърди и нежни, сякаш изваяни от слонова кост гърди; щом разбрал, че лежи до жена, той веднага я прегърнал и понечил да я целуне, но тя му рекла: „Преди да се доближиш още повече до мен, почакай да чуеш какво имам да ти кажа. Както виждаш, аз съм жена, а не мъж; напуснах като девойка родния си дом и отивам при папата да ме омъжи; но за твое щастие или за мое нещастие, щом те зърнах, пламнах по тебе от такава любов, каквато никоя жена на е изпитвала; затова реших да предпочета за съпруг теб пред когото и да е друг. Но ако ти не ме искаш за съпруга, стани веднага и иди на мястото си.“
Макар и да не знаел коя е тя, съдейки по придружаващата я свита, Алесандро предположил, че девойката трябва да е от знатен и богат род; че е красавица, сам виждал; затова, като поразмислил малко, отвърнал, че щом тя иска така, на него ще му бъде много приятно. Тогава девойката седнала на леглото, обърнала се към една икона, на която бил изписан ликът на Господа наш, надянала на пръста на Алесандро пръстен и му казала, че са сгодени; а после те се прегърнали и за най-голямо удоволствие и на двамата се забавлявали най-приятно през останалата част от нощта.
На разсъмване, след като се уговорили какво да правят и как да постъпват, Алесандро станал и излязъл от стаята по същия път, по който бил влязъл, и никой не разбрал къде е прекарал нощта; безкрайно радостен, той потеглил отново на път заедно с абата и свитата му и след няколко дни стигнали в Рим. Минали няколко дни. Абатът, придружен от двамата рицари и от Алесандро, отишъл право при папата и след като му оказал дължимата почит, обърнал се към него със следните слова: „Отче свети, вие трябва да знаете по-добре от другите люде, че всеки, който желае да води порядъчен и честен живот, е длъжен по възможност да избягва всичко, що би го подбудило да постъпва иначе; затова и аз, в стремежа си да живея честно и да мога наистина да изпълня това свое желание, избягах тайно, преоблечена в дрехите, които виждате на мен, с голяма част от съкровищата на английския крал, моя баща (а той искаше да даде мен, младото момиче — както вие сам виждате, — на престарелия крал на Шотландия), и тръгнах на път, за да дойда тук, та сам ваше светейшество да ми избере някого за съпруг. Накара ме да избягам не толкова старостта на шотландския крал, колкото страхът, че ако се омъжа за него, поради присъщата на младостта ми слабост бих могла да извърша нещо в противоречие с Божите Закони и с честта на кралската кръв на моя баща. Ала като идвах насам с подобни намерения, бог, който най-добре знае кому какво е потребно, се смили над мен (аз вярвам в неговото милосърдие) и изпречи пред очите ми тоя, когото му е било угодно да посочи за мой съпруг; този човек, ей този момък — и тя посочила Алесандро, — когото виждате до мен; обноските му и доблестта му са достойни за която и да е дама от знатен род, макар че може би в жилите му не тече кръв, благородна колкото кралската. Него аз си избрах, него искам за мъж и никога няма да се съглася друг да ми стане съпруг, каквото и да реши баща ми или който и да е друг човек. И тъй като главната причина, която ме накара да тръгна на път, вече не съществува, аз все пак пожелах да продължа пътешествието си, за да посетя светите и достопочтени места, с които е пълен този град, както и ваше светейшество, за да направя достояние на вас, а заедно с това и на другите, брачния съюз, сключен между мен и Алесандро само пред бога. Поради това аз най-смирено ви моля да проявите благосклонност към онова, що е било угодно Богу и приятно на мен, и да ни дадете вашата благословия; тя ще ни вдъхне по-голяма увереност, че всичко се върши в угода на тогова, чийто наместник сте вие, за да можем, за слава на всевишния и вам, заедно да живеем и заедно да умрем накрая.“
Като чул, че жена му е дъщеря на английския крал, Алесандро се учудил не малко и сърцето му тайно преляло от радост; но още повече се учудили двамата рицари и така се ядосали, че ако се намирали другаде, а не пред папата, сигурно щели да оскърбят Алесандро, та и дамата дори. Папата също твърде се учудил на облеклото на дамата и на нейния избор; но понеже съзнавал, че стореното не може вече да се поправи, пожелал да удовлетвори молбата й; най-напред успокоил рицарите, като видял, че са разгневени, помирил ги с дамата и с Алесандро и дал разпорежданията си да бъде направено каквото трябва. Когато дошъл определеният от него ден, в присъствието на всички кардинали и на много други знатни люде, стекли се по негова покана на устроеното от него голямо тържество, той наредил да (въведат дамата, облечена в царски одежди, която изглеждала толкова красива и привлекателна, че всички я похвалили най-заслужено; заедно с нея се появил и Алесандро; и той бил разкошно облечен и по облеклото си, и по обноските си никак не приличал на човек, занимаващ се с лихварство, а по-скоро на младеж от кралски род, и двамата рицари му оказали големи почести. Папата наредил да извършат наново и тържествено бракосъчетанието и след прекрасната и разкошна сватба ги пуснал да си вървят с неговата благословия.
Алесандро и дамата пожелали на тръгване от Рим да се отбият във Флоренция, където мълвата била вече донесла вестта за тяхната сватба; гражданите ги посрещнали с най-големи почести, а дамата наредила да освободят тримата братя, като преди това се разпоредила да изплатят дълговете им и възвърнала имуществата, които притежавали и те, и жените им. Всички благодарили на Алесандро, а той и жена му взели със себе си Аголанте и си тръгнали от Флоренция; като пристигнали в Париж, били приети с почести от краля.
След това двамата рицари отишли в Англия, успели да убедят и успокоят краля и той простил и на дъщеря си, и на зет си, приел ги най-тържествено, а зетя си не след дълго посветил в рицарски сан и му подарил Корнуелското графство. Зет му се показал толкова доблестен и действувал толкова ловко, че успял да помири бащата със сина; това донесло най-големи добрини на острова, а Алесандро спечелил любовта и уважението на всички граждани. Аголанте пък успял да си възвърне всичко, каквото му дължали, и се завърнал във Флоренция като най-голям богаташ, но преди това граф Алесандро го направил рицар.
А графът и жена му заживели в най-голяма слава и, както разказват някои, с ума и смелостта си и с помощта на своя тъст малко след това той завоювал Шотландия и бил коронясан за неин крал.
НОВЕЛА IV
Ландолфо Руфоло обеднява и става корсар; заловен от гснуезците, той претърпява корабокрушение и се спасява на сандък, пълен със скъпоценности; приютява го една жена на остров Корфу и той се прибира у дома си забогатял.
Лаурета седяла до Пампинеа и като разбрала, че тържественият завършек е и краят на нейната новела, без да чака да я подканват, започнала така:
— Прелестни дами, по мое мнение никъде намесата на съдбата не може да проличи така добре, както при издигането на едни човек от крайна бедност до положението да стане крал, както се случило с Алесандро в новелата на Пампинеа. И тъй като всеки от пас, които отсега нататък ще трябва да разказва на предложената тема, е длъжен да се придържа и нейните граници, аз няма да се посвеня да ви разкажа една новела, която, макар и да съдържа още по-големи митарства, все пак няма такъв блестящ край. Зная много добре, че като имате предвид това, вие няма да изслушате така внимателно моя разказ; но понеже не мога да ви предложа друго, моля за извинение.
Казват, че крайбрежието от Реджо до Гаета е най-живописният край на Италия; там, съвсем близо до Салерно, високо над морето се издига бряг, който местните жители наричат брега на Амалфи; той е осеян с малки градчета, с градини и водоскоци, там живеят много богати люде, умеещи да търгуват както никой друг. Измежду споменатите градчета се намира едно, наречено Равело, където и сега има богати люде, а в миналото там живял много голям богаташ на име Ландолфо Руфоло, чието богатство му се видяло малко, та рекъл да го удвои, но при това загубил всичко и едва не погубил и себе си. Както всеки търговец, след като си направил сметката, тоя човек закупил много голям кораб, натоварил го с най-различни стоки, купени изцяло само с негови пари, и потеглил за Кипър. Ала там заварил множество други кораби, докарали стоки със същите качества като неговите; и за да успее да разпродаде каквото бил донесъл, наложило се не само да дава стоката си на безценица, а едва ли не даром; това, кажи-речи, го разорило.
Дълбоко огорчен от станалото, той се чудел и се маел какво да направи и като видял, че за съвсем кратко време от богаташ, какъвто бил, стигнал едва ли не до просяшка тояга, решил или да загине, или чрез грабеж да възстанови загубите си, та да не се върне като бедняк там, откъдето бил потеглил като най-богат човек. Намерил купувач на големия си кораб и с получените от продажбата пари, заедно с другите, които взел от стоките си, закупил малък корсарски кораб, съоръжил го отлично с всичко необходимо за тая работа и почнал да напада и граби чуждото, и най-вече турците. В тая му дейност щастието му се усмихнало много повече, отколкото в търговията; за около година, година и нещо той заловил и ограбил толкова турски кораби, че не само успял да си възвърне каквото бил загубил в търговията, но и умножил състоянието си повече от два пъти. Поради това, поучен от патилата си при първата загуба и като видял, че е понатрупал доста пари, за да не пострада още веднъж, той убедил себе си, че спечеленото му е предостатъчно, че няма какво повече да желае и затуй решил да се прибере у дома си със заграбеното; и тъй като се страхувал да закупи стоки, не обърнал в друго спечелените пари и ценности, а със същото корабче, с което ги бил натрупал, спускайки веслата на вода, потеглил към дома си.
Като стигнал архипелага, привечер излязъл сироко, който не само духал в обратна на следваната от него посока, ами вдигнал такива високи вълни, че малкият му кораб едва ли щял да издържи; затова той се приютил в един защитен от вятъра залив, образуван от малко островче, с намерението да дочака по-благоприятен вятър. Не щеш ли, малко след това, бягайки от същото, което и Ландолфо искал да избегне, с големи мъки доплували в залива и два големи генуезки търговски кораба, които идвали от Константинопол; хората на тия кораби, като забелязали корабчето и разбрали кой е стопанинът му — а те били чували, че е много богат човек, — препречили изхода на залива, и бидейки по природа грабливи и алчни за пари, решили да го завладеят.
Спуснали на сушата част от хората си, въоръжени с арбалети, и ги накарали да заемат такова място на брега, че никой да не посмее да слезе от корабчето, ако не иска да бъде пронизан от стрелите им; останалите спуснали лодките и с помощта на морското течение се приближили до корабчето на Ландолфо, за кратко време успели да го превземат без особени усилия и да пленят всички гребци, от които не можал да се спаси нито един човек; после прехвърлили Ландолфо на един от своите кораби, заграбили всичко, каквото намерили на неговото корабче, и го потопили, а Ландолфо останал само по една тъпка дрешка.
На следния ден, когато вятърът задухал в обратна посока, двата кораба вдигнали платна и потеглили на запад; цял ден пътували благополучно, но привечер излязъл бурен вятър, който вдигнал високи вълни и отдалечил корабите един от друг. Случило се така, че корабът, на който се намирал клетият Ландолфо, поради силния вятър заседнал в една плитчина малко по-нагоре от Кефалония, разбил се и станал на трески подобно на парче стъкло, хвърлено срещу стена; и както обикновено става в такива случаи, морето се покрило с плаващи стоки, със сандъци и дъски; въпреки че било тъмно като в рог и морето се вълнувало и се вдигали високи вълни, ония клетници от кораба, които умеели да плуват, заплували и гледали да се заловят за всяка вещ, изпречила се пред тях. Между тях бил и бедният Ландолфо, който през деня на няколко пъти призовавал смъртта да го прибере, защото предпочитал да умре, отколкото да се завърне у дома си беден, какъвто станал отново; но щом видял смъртта да се надвесва над него, той се изплашил и подобно на другите се заловил за първата попаднала му под ръка дъска, с надежда, че може би няма да се удави веднага и Бог ще му помогне да се спаси. Възседнал дъската, крепейки се доколкото може, и макар че морето и вятърът го носели ту на една, ту на друга страна, изкарал така, докато се развиделяло.
Като станало съвсем светло, той се огледал и не видял нищо друго освен море, облаци и някакъв сандък, люшкан насам-натам от вълните, който понякога идвал толкова близо до Ландолфо, че той умирал от страх, понеже се боял да не го блъсне и да го удави; всеки път, когато сандъкът се доближавал, той протягал ръка да го блъсне, доколкото може, защото останал почти без сили. Не щеш ли, изведнъж във въздуха се извила вихрушка, спуснала се над морето, блъснала сандъка, а той така ударил дъската, на която седял Ландолфо, че я преобърнал; Ландолфо я изпуснал, потънал под вълните и като изплувал отново, подпомогнат по-скоро от страха, отколкото от собствените си сили, видял, че дъската е доста далеч от него; понеже се страхувал, че не ще успее да стигне до нея, доплувал до сандъка, който се оказал съвсем близо, опрял гърдите си на капака му и гледал да го крепи с ръце, за да не се преобърне.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 30 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |