НОВЕЛА VI
След като изгубва двамата си синове, мадона Беритола бива намерена на един остров заедно с две сърнета; тя отива в Луниджана, където единият й син постъпва на служба у владетеля на областта, залюбва се с дъщеря му и бива хвърлен в затвора; Сицилия въстава против крал Карло38; майката разпознава сина си, който се оженва за дъщерята на своя господар; в това време намират и брат му и двамата отново възвръщат предишното си високо положение.
Дамите, а заедно с тях и младежите, се смели много на патилата на Андреучо, разказани от Фиамета; когато Емилия разбрала, че новелата е стигнала до своя край, по нареждане на кралицата започнала така:
— Тежки и досадни са превратностите на съдбата, но тъй като всеки път, щом стане дума за тях, нашият дух — иначе така склонен да задреме под ласките на съдбата — се пробужда, аз смятам, че никога не е излишно тия превратности да бъдат припомнени както на щастливците, така и на нещастните, защото от това първите ще станат по-предпазливи, а вторите ще намерят утеха. Затова — въпреки че по този въпрос бе говорено доста и преди — аз възнамерявам да ви разкажа една колкото истинска, толкова и трогателна новела; макар тя и да има щастлив край, той е предшествуван от такова силно страдание, че човек едва ли ще повярва то да е било смекчено от последвалата го радост.
Скъпи мои дами, вие навярно знаете, че след смъртта на императора Федериго II39 за крал на Сицилия бил коронясан Манфреди, при когото заемал висока служба един благородник от Неапол на име Аригето Капече; той имал красива жена, от знатен род, също неаполитанка, която се казвала мадона Беритола Карачола. Аригето държал в свои ръце управлението на острова, но като узнал, че крал Карло I победил крал Манфреди край Беневенто и го убил и че цялото кралство било готово да му се подчини, Аригето, който нямал голямо доверие в колебливата вярност на сицилианците и не желаел да стане поданик на врага на своя повелител, почнал да се готви да бяга. Ала сицилианците узнали за тия му намерения и той заедно с мнозина други привърженици и служители на крал Манфреди били предадени като пленници на крал Карло, комуто след това предали и властта над острова. Мадона Беритола, като не знаела каква е съдбата на Аригето, непрестанно изпитвала страх от тия събития и се бояла да не бъде опозорена, затова изоставила каквото имала, седнала в една лодка заедно със сина си Джуфреди, който нямал повече от осем години, и, бедна и бременна, потеглила за Липари; тук тя родила още едно момче, което нарекла Скачато40, наела и дойка и заедно с нея и децата се качила на някакво корабче, за да се прибере при роднините си в Неапол.
Но последвалите събития били твърде различни от нейните намерения: корабчето, което трябвало да отиде в Неапол, било отнесено от силния вятър чак на остров Панца; там те успели да се приютят на завет в едно заливче и зачакали времето да се оправи, та отново да тръгнат на път. Като слязла с останалите си спътници на острова, мадона Беритола намерила някакво уединено и закътано място и седнала да си поплаче за своя Аригето. И почнала да ходи всеки ден там да плаче; но веднъж, докато била сама с мъката си, в залива се промъкнала една пиратска галера, без никой да я забележи; пиратите заловили всички на бърза ръка и ги откарали със себе си.
След като се наплакала, мадона Беритола се върнала на брега, за да нагледа децата си, както обикновено правела, ала не намерила никого; отначало тя се слисала, после изведнъж се досетила какво може да се е случило и като вперила поглед в морето, забелязала галерата, която не била отишла много далеч и влачела след себе си корабчето. Изведнъж Беритола разбрала съвсем ясно, че е загубила не само мъжа си, но и децата си; и като се видяла сама, бедна и изоставена, без да знае ще успее ли някой ден да намери някого от тях, тя почнала да призовава мъжа и децата си и паднала в несвяст на брега. Тук нямало кой да й възвърне изгубените сили било със студена вода, било с други средства, така че тя останала да лежи дълго в несвяст, а когато изгубените сили се възвърнали отново в изстрадалата й плът заедно със сълзите и риданията, тя дълго викала децата си и обикаляла да ги търси от пещера в пещера.
Щом разбрала, че трудът й е напразен и видяла, че се приближава нощта, продължавайки все още да се надява, без сама да съзнава на какво, решила да помисли и за себе си и като се отдалечила от брега, върнала се в същата оная пещера, където била свикнала да плаче и да се вайка. Тук прекарала нощта, треперейки от страх, сразена от неизразима мъка; настъпил новият ден и като минал третият час, подтиквана от глада, тъй като не била хапнала нищо от предната вечер, тя почнала да яде трева; след като си залъгала глада как да е, продължила да плаче и се замислила за своя бъдещ живот. И както си стояла така, потънала в мисли, Беритола забелязала една сърна, която влязла в близката пещера; след малко сърната отново се показала и изчезнала в гората. Мадона Беритола се надигнала и като надзърнала в пещерата, откъдето излязла сърната, видяла две малки сърнета, родени вероятно същия този ден; те й се сторили най-милите и най-скъпи същества на тоя свят и тъй като млякото й след неотдавнашното раждане още не било пресекнало, тя вдигнала двете животинки и нежно ги притиснала към гърдите си. Те не се отказали от тази услуга и почнали да бозаят от нея, както биха бозали от майка си, и оттогава не правели никаква разлика между нея и майка си. Така благородната жена си представяла, че все пак е успяла да си намери другари сред тоя пущинак; хранела се с трева, утолявала жаждата си с вода и колчем се сетела за своя мъж и за децата си и си припомняла предишния си живот, си поплаквала; но вече се била примирила да прекара живота си и да умре тук, пък и освен това се привързала към сърнетата не по-малко, отколкото към децата си.
Минали няколко месеца, откак благородната дама, превърнала се в звяр, започнала да води тоя живот; ала един ден излязла буря и принудила някакво корабче от Пиза да потърси приют на същото място, където преди спряла и мадона Беритола; корабчето престояло там няколко дни. С кораба пътувал един благородник на име Курадо, от рода на маркизите Маласпина, заедно със своята съпруга — достойна и света жена. Те били ходили на поклонение по всички свети места из Апулия и сега се прибирали у дома си. Един ден, за да поразсее скуката си, Курадо заедно с жена си и неколцина слуги и кучета тръгнал да се поразходи из острова; недалеч от мястото, където се намирала мадона Беритола, кучетата на Курадо се втурнали да преследват двете сърнета, които вече били пораснали и излизали на паша; подгонени от кучетата, сърнетата побягнали не в друга посока, а право към пещерата, където седяла мадона Беритола. Щом видяла какво става, тя скочила и грабнала една тояга, за да прогони кучетата; в това време пристигнали Курадо и жена му, които вървели след своите кучета. Като съзрели тая почерняла, измършавяла и обрасла с дълги коси жена, те се смаяли, а тя се смаяла още повече от тях. По нейна молба Курадо викнал на кучетата да се махнат, а после след дълги увещания най-сетне успели да я убедят да им разкаже коя е и какво търси тук; тя им обяснила всичко с най-големи подробности, разказала патилата си и им разкрила непреклонното си решение да остане на острова.
Като чул това, Курадо, който познавал много добре Аригето Капече, се разплакал от жалост и изрекъл не малко слова, за да я накара да се откаже от жестокото си намерение; предлагал й да я заведе у дома си и да я почита като своя сестра, а тя да остане там, докато Бог не й прати по-щастлива съдба. Виждайки, че мадона Беритола не приема неговите предложения, Курадо оставил при нея жена си и й казал да се разпореди да донесат нещо за ядене, после да я облече в някоя от своите рокли, защото тя била цялата в дрипи, и да направи всичко възможно, за да я вземат със себе си. Като останала с нея, благородната дама, която проляла не малко сълзи, оплаквайки заедно с мадона Беритола сполетелите я беди, наредила да донесат храна и дрехи, но трябвало да положи нечовешки усилия, за да я накара да се облече и да хапне нещо; най-сетне след големи молби, след като мадона Беритола заявила, че не желае да отиде никъде, където биха могли да я познаят, жената на Курадо я склонила да тръгне заедно с тях за Луниджана с двете сърнета и със сърната, която в това време се върнала и за голямо учудване на благородната дама почнала радостно да се гали о мадона Беритола. Щом времето се оправило, мадона Беритола се качила на кораба заедно с Курадо и съпругата му, със сърната и двете сърнета, заради които (тъй като не всички знаели името й) нарекли мадона Беритола — Кавриола41. Вятърът бил попътен и те скоро стигнали до устието на Магра, където слезли на сушата и се отправили към своите замъци. Тук мадона Беритола останала да живее при съпругата на Курадо като нейна придворна; тя облякла дрехи на вдовица, била скромна, честна и послушна, обичала все така своите сърнета и продължавала да се грижи за храната им.
Корсарите, които пленили край остров Понца кораба на мадона Беритола, без да заловят нея, защото не я забелязали, потеглили с останалите към Генуа; като пристигнали и поделили плячката между стопаните на галерата, станало така, че заедно с другите неща в полагащия се на някой си месер Гаспарино д’Ория дял се паднала дойката с двете деца на мадона Беритола; месер Гаспарино изпратил дойката и децата у дома си и наредил да ги вземат за домашна прислуга.
Дойката, която страдала безмерно поради загубата на своята господарка и заради бедственото положение, в което изпаднала заедно с децата, дълго плакала и се вайкала; ала като разбрала, че сълзите няма да помогнат и че тя и децата са заробени, бидейки мъдра и разумна, макар и бедна женица, дойката изпървом се посъвзела, доколкото могла, а после огледала мястото, където били попаднали, и разсадила, че ако някой узнае за произхода на децата, това може лесно да им докара нови беди на главата. Освен това, като се надявала, че сполетялата ги зла орис някой ден може все пак да се промени и ако доживеят дотогава, те ще могат да възвърнат предишното си положение, тя решила да не доверява никому кои са тия деца, докато не настане сгодно време; затова на всички, които я питали, отговаряла, че децата са нейни. Голямото момче нарекла не Джуфреди, а Джаното от Прочида; името на малкия не сменила и най-старателно обяснила на Джуфреди защо е променила името му и каква беда може да го сполети, ако другите узнаят кой е. Тя му обяснявала това неведнъж, напомняла му го често и той, като разсъдливо момче, следвал най-послушно наставленията на мъдрата дойка. И така, зле облечени и още по-зле обути, принуждавани да вършат най-черната работа, двамата братя, а с тях и дойката, търпеливо прекарали няколко години в дома на месер Гаспарино.
Ала Джаното, който станал вече на шестнайсет години, бил много по-честолюбив, отколкото подобавало на един слуга; и като отхвърлил с презрение унизителното си положение на слуга, напуснал службата си при месер Гаспарино и тръгнал на път с галерите, които отивали до Александрия. Ходил той къде ли не, но нигде не успял да постигне нищо. Накрая, може би три или четири години след като напуснал дома на месер Гаспарино, когато вече пораснал и станал красив, снажен младеж, той узнал, че неговият баща, когото смятал за мъртъв, е още жив, но лежи в затвора като пленник на крал Карло. Изгубил почти всякаква надежда, Джансто продължил скитническия си живот и попаднал в Луниджака, където случайно постъпил на служба у Курадо Маласпина, комуто, за голямо негово удоволствие, прислужвал най-умело. И въпреки че той виждал (макар и рядко) майка си, която била при съпругата на Курадо, не можал да я познае, нито пък тя него — толкова много времето било променило и него, и нея от оня миг, когато били заедно за последен път. И така, докато Джаното бил на служба у Курадо, случило се, че една от дъщерите на Курадо, на име Спина, останала вдовица след смъртта на мъжа си Николо да Гриняно и се прибрала при баща си. Тя била красива, миловидна и млада — нямала повече от шестнайсет години; веднъж случайно се загледала в Джаното, а той — в нея и двамата се влюбили пламенно един в друг.
Не минало много време и тази любов не останала безплодна и продължила много месеци, преди някой да забележи нещо, поради което те станали прекалено самоуверени и много по-непредпазливи, отколкото се полага при подобни работи. Един ден, когато се разхождали из една прекрасна гъста гора, младата жена и Джаното се отдалечили от дружината си и навлезли навътре в гората; и тъй като им се сторило, че са изпреварили доста дружината, седнали на китна полянка, осеяна с цветя и треви, заградена отвсякъде с дървета, и се отдали на удоволствията на взаимната любов. Но понеже прекарали заедно дълго време (въпреки че поради голямата наслада, която изпитвали, то им се сторило твърде кратко), те били изненадани отначало от майката на младата жена, а после и от Курадо. Тежко огорчен от виденото, той, без да обели ни дума за причината, заповядал на трима свои слуги да ги хванат и да ги отведат вързани в един от неговите замъци; треперейки от гняв и негодувание, той се заканил да накаже и двамата с позорна смърт. Майката на младата жена, макар и да била твърде развълнувана и да смятала, че за тази своя постъпка дъщеря й заслужава най-сурово наказание, разбрала от няколко думи на Курадо какво възнамерявал да стори с провинилите се; не можейки да понесе това, тя се втурнала към разгневения си съпруг и започнала да го моли да не избързва под влияние на обзелата го ярост, да не става на стари години убиец на дъщеря си и да не цапа ръцете си с кръвта на своя слуга; помолила го да намери друг начин да удовлетвори гнева си, да нареди например да ги хвърлят в затвора и там да се помъчат и да поплачат за сторения грях.
Такива и още много други неща му наговорила благочестивата жена, докато най-сетне Курадо се отказал от намерението си да ги убие и заповядал да ги затворят поотделно и да ги надзирават строго, като ги държат в големи неудобства и с малко храна, докато той не вземе за тях друго решение; така и сторили. А какъв бил животът на тия двама млади в затвора, сред непрекъснат плач и пости, много по-продължителни, отколкото било необходимо, всеки може да си представи.
И така, след като Джаното и Спина водили такъв страдалчески живот и прекарали там цяла година, случило се, че Пиетро д’Араона42 се споразумял с месер Джано ди Прочида, вдигнал бунт в остров Сицилия и го отнел от крал Карло. Бидейки гибелин43, Курадо се зарадвал извънредно много на станалото. Когато Джаното научил за това от един от своите пазачи, въздъхнал дълбоко и рекъл: „Горко ми! Четиринайсет години, откак се скитам немил-недраг по света, очаквайки само това събитие, а сега, сякаш за да ми напомни, че вече на нищо не мога да се надявам, то ме свари в затвора, откъдето явно няма да излезна, преди да умра!“ — „Какво приказваш? — запитал го пазачът. — Какво те засягат делата на великите крале? Какво общо имаш ти със Сицилия?“ Джаното отвърнал: „Колчем си спомня какъв беше там баща ми, струва ми се, че ще ми се пръсне сърцето; въпреки че, когато избягахме, аз бях съвсем малко момче, спомням си много добре, че докато беше крал Манфреди, баща ми беше пълен господар там.“
Пазачът продължавал да го разпитва: „А кой беше баща ти?“ Джаното отвърнал: „Сега мога да кажа съвсем спокойно името на баща си, защото виждам, че вече не ме заплашва опасността, която се боях да не ме сполети, ако споменех името му. Той се казваше и ако е жив, все още се нарича Аригето Капече и аз не се казвам Джаното, а Джуфреди. Не се съмнявам ни най-малко, че ако бих могъл да се измъкна оттук и да се върна в Сицилия, там ще имам много високо положение.“ Без да се впуска в повече разговори, пазачът при първия сгоден случай разказал всичко на Курадо.
А Курадо, щом чул тия неща, без да се издава пред пазача, че това го интересува, отишъл веднага при мадона Беритола и я разпитал най-внимателно дали има от Аригето син на име Джуфреди. Жената се разплакала и отвърнала, че ако по-голямото от двете й деца е все още живо, то трябва да носи същото име и сега би трябвало да бъде вече на двайсет и две години. Тогава Курадо се досетил, че това е същият Джуфреди и си помислил, че ако излезе наистина така, той би могъл да направи две неща едновременно: да прояви голямо милосърдие и да измие срама от себе си и дъщеря си, като я омъжи за този младеж. Затова повикал тайно Джаното при себе си и го разпитал най-подробно за предишния му живот.
След като установил по множество признаци, че той наистина е Джуфреди, син на Аригето Капече, Курадо му рекъл: „Джаното, ти знаеш каква и колко голяма обида ми нанесе в лицето на моята дъщеря; аз се отнасях с теб така добре и приятелски, че ти, както трябва да постъпва всеки слуга, беше длъжен винаги да пазиш моята чест и честта на моето семейство. Мнозина други на мое място биха те наказали с най-позорна смърт, ако им направеше същото, каквото стори на мен. Но моето милосърдие не ми позволи да постъпя така. Сега, когато се разкри — както твърдиш, — че си син на човек от голям род и на благородна дама, аз, ако и ти сам го желаеш, искам да сложа край на мъките ти, да те избавя от нищетата и злините, в които си изпаднал, а заедно с това да възстановя и твоята, и моята чест. Спина, която ти облада макар и с любовна, но непристойна и за теб, и за нея страст, както ти е известно, е вдовица; тя има голяма и хубава зестра, ти познаваш много добре нравите й, знаеш кои са майка й и баща й; за сегашното ти положение не казвам нищо. Та, ако ти желаеш, аз съм съгласен, след като тя стана по нечестен начин твоя любовница, да стане най-пристойно твоя съпруга, а ти да останеш тук заедно с нея като мой син, докогато пожелаеш.“
Престоят в затвора изтощил плътта на Джаното, но не сломил доблестния му и благороден по рождение дух, нито голямата любов, която продължавал да изпитва към своята любима; и макар да желаел най-горещо същото, каквото му предлагал Курадо, и съзнавал, че е в ръцете му, той не се отклонил ни най-малко от онова, що му подсказвало благородството на неговия дух, и отвърнал: „Курадо, ни жажда за власт, ни алчност за пари, нито нещо друго са ме подтиквали някога да плета предателски коварни козни против теб или твоето имущество. Обичах дъщеря ти, продължавам да я обичам и винаги ще я обичам, защото смятам, че тя е достойна за моята любов; и ако аз — както разсъждават простите люде — съм се свързал с нея не по най-почтения начин, то съм сторил грях, който винаги е бил присъщ на младостта; да се премахне този грях, би значело да се премахне и младостта; и ако възрастните си спомнят, че и те са били млади и рекат да измерят чуждите грехове със своите, а своите — с чуждите, то и моят грях не би изглеждал толкова тежък, както мислиш ти и мнозина други; пък и освен това извърших го като приятел, а не като враг. Винаги съм желал да стане това, което ти сега ми предлагаш, и ако можех да се надявам, че няма да срещна отказ, отдавна сам щях да го поискам; и сега, след като моята надежда е била толкова малка, това ще ми бъде още по-скъпо. Но ако ти нямаш намеренията, за които спомена, аз те моля да не подхранваш у мен лъжливи надежди: нареди да ме върнат отново в затвора и нека там ме измъчват колкото кажеш ти; и тъй като аз ще продължавам да обичам Спина, от любов към нея ще обичам и тебе и ще те уважавам, както и да се отнасяш с мен.“
Като чул тия слова, Курадо се смаял, разбрал, че младежът има благородна душа, че любовта му е искрена, и е това той му станал още по-мил. Курадо се изправил, прегърнал го и го целунал и без да се колебае повече, наредил да доведат тайно и Спина. Тя била побледняла, отслабнала и измършавяла, просто не приличала на себе си; пък и самият Джаното сякаш бил друг човек, а не той; и двамата по взаимно съгласие сключили брак пред Курадо по нашия обичай.
След като в продължение на няколко дни — докато още никой не знаел за станалото — по негово нареждане им носели всичко, каквото пожелаят и каквото им било необходимо, Курадо решил, че е дошло време да зарадва двете майки; и като повикал жена си и Кавриола, той рекъл: „Какво бихте казали, мадона, ако ви възвърна вашия по-голям син, и то като съпруг на една от дъщерите ми?“ Кавриола отвърнала: „Не бих могла да ви кажа друго освен това, че ще се чувствувам още по-задължена към вас, отколкото сега, защото ще ми възвърнете нещо, което ми е по-скъпо и от моя живот, и ако ми го върнете по този начин, както казахте, то вие ще възвърнете отчасти и загубената ми надежда.“ После млъкнала и заплакала. Тогава Курадо се обърнал към жена си: „А ти, жена, какво би казала, ако ти доведа такъв зет?“ На което жена му рекла: „Бих приела не само някой благороден мъж, но дори и някой нехранимайко, стига вие да го харесвате.“ Тогава Курадо казал: „Надявам се след няколко дни да ви зарадвам и двете.“ Като видял, че младежите възстановили предишния си вид, той наредил да ги облекат както се полага и запитал Джуфреди: „Ще ти бъде ли приятно, ако освен тази радост, която изпитваш сега, видиш и майка си?“ А Джуфреди отвърнал: „Не ми се вярва мъката, причинена от злочестата й участ, да я държи все още между живите; но ако все пак е жива, това ще ми достави неизмерима радост, защото мисля, че с помощта на нейните съвети бих могъл да си възвърна голяма част от моето състояние в Сицилия.“
Тогава Курадо наредил да извикат и двете жени. И двете поздравили най-радушно младата невеста и се питали учудени кой ли добър дух е подтикнал Курадо да прояви такова великодушие, свързвайки я с Джаното; мадона Беритола под влияние на думите на Курадо започнала да се вглежда внимателно в младежа и тайнствена сила събудила у нея спомена за детските черти от лицето на нейния син; и без да чака други доказателства, тя разтворила обятия и се хвърлила на врата му. Избликът на любов и майчинска радост не й позволил да пророни ни дума, напротив — така пресякъл у нея всякаква жизнена сила, че тя се свлякла като труп в ръцете на сина си. А той, макар и да бил слисан до немай-къде, припомняйки си, че я бил виждал често в същия този замък, без да успее някога да я разпознае, усетил зова на кръвта и проклинайки предишната си немарливост, я прегърнал нежно и я целунал през сълзи. След като мадона Беритола се съвзела благодарение на помощта, оказана й най-състрадателно със студена вода и други грижи от съпругата на Курадо и от Спина, тя отново прегърнала сина си, разплакала се и занареждала мили слова, изпълнени с майчинска нежност, целунала го хиляда и повече пъти, а той, приемайки това, я гледал с дълбока почит.
Тия радостни чистосърдечни приветствия се повторили неколкократно, не без вълнение и радост за присъствуващите, и всеки разказвал най-подробно на другия за патилата си; след като Курадо, за всеобщо удоволствие, известил на приятелите си с кого се е сродил и дал разпореждания да бъде устроено голямо великолепно тържество, Джуфреди му казал: „Курадо, вие ми доставихте голяма радост с много неща и дълго време сте се отнасяли най-достойно с майка ми; а сега, за да не остане несвършено нищо, което ви е по силите, то аз ви моля да зарадвате и майка ми, и мен самия и да направите празненството още по-весело, като поканите моя брат, когото месер Гаспарино д’Ория държи у дома си като слуга, защото, както вече ви казах, ни залови в плен при оня пиратски набег; освен това ви моля да изпратите някого в Сицилия, за да се осведоми най-точно за положението на острова, да разбере какво е станало с Аригето, моя баща, дали е умрял, а ако е жив, в какво състояние е, и като се осведоми най-пълно, да се върне при нас.“
Молбата на Джуфреди се харесала на Курадо и той пратил незабавно свои доверени хора в Генуа и Сицилия. Пратеникът, който отишъл в Генуа, намерил месер Гаспарино и го помолил най-настоятелно от името на Курадо да му изпрати Скачато и неговата дойка, като му разказал най-подробно всичко, каквото Курадо сторил за Джуфреди и майка му. Месер Гаспарино се смаял, щом чул всичко това, и рекъл: „Аз, разбира се, бих направил за Курадо всичко, каквото ми е по силите и каквото той би поискал от мен; вярно е, че от четиринадесет години младежът, когото ти търсиш, живее в моя дом заедно с майка си, и аз ще му ги изпратя с най-голямо удоволствие; но ти кажи на Курадо да не бъде толкова лековерен и да не вярва на приказките на Джаното, който сега се самонарича Джуфреди, защото той е много по-хитър, отколкото Курадо може да предположи.“
Като казал това и наредил да почетат както подобава достойния човек, той тайно наредил да повикат дойката и я разпитал най-внимателно за тия неща. Щом узнала за въстанието в Сицилия и че Аригето е жив, дойната прогонила страха, който я потискал дотогава, и му разказала всичко от игла до конец, като му обяснила причините, които я карали да се държи досега по тоя начин.
Като видял, че думите на дойната съвпадат с разказа на пратеника, Гаспарино започнал да се отнася с доверие към това, което слушал, но понеже бил много хитър човек, той използувал и други начини, за да се осведоми по-подробно за цялата работа. И като се натъквал на все повече обстоятелства, които го убеждавали в достоверността на новината, той се засрамил, задето се отнасял така недостойно с момчето, и като възмездие за своето държане дал му за жена дъщеря си — единайсетгодишна красавица, и голяма зестра, защото знаел много добре кой е Аригето и какво представлява. След устроеното по този случай голямо празненство той се качил на една голяма галера заедно с момчето, дъщеря си, пратеника на Курадо и дойната и пристигнал в Леричи; там бил посрещнат от Курадо, а после всички отишли в един от близките замъци, където било приготвено голямо празненство. А как се радвала майката, щом видяла отново сина си, каква била радостта на двамата братя и на тях тримата заедно, когато се събрали отново с вярната дойка, и колко сърдечно те всички приели месер Гаспарино и дъщеря му, каква почит той самият изразил към всички и как всички почели Курадо, жена му, челядта и приятелите му — всичко това не може да се изрази с думи, затова, скъпи мои дами, оставям на вас самите да си го представите.
А за да бъде радостта най-пълна, господ-бог, който, рече ли да дарява, прави го най-щедро, благоволил да добави към всичко това и радостната вест, че Аригето Капече е жив и здрав. Станало така, че в самия разгар на тържеството, когато гостите — и мъже, и жени, били насядали около трапезите и не били довършили още първото блюдо, пристигнал пратеникът, дето бил изпратен в Сицилия. Между другото той разказал, че Аригето бил хвърлен в затвора от крал Карло, но когато в града избухнало въстанието против краля, народът се втурнал бясно към затвора, избил стражите, освободил Аригето и го провъзгласил за свой вожд (пали бил заклет враг на крал Карло), а той ги повел да гонят и бият французите. С това Аригето си спечелил височайшото благоволение на крал Пиетро, който му възвърнал всичките владения и титли, поради което Аригето сега заемал висока длъжност и имал добро положение; пратеникът добавил, че Аригето го приел с най-големи почести и се зарадвал неизмеримо много за жена си и за сина си, за които не бил чувал нищо, откакто бил хвърлен в затвора; освен това той изпратил за тях един бързоходен кораб с неколцина благородни люде, които пристигали след него.
Пратеникът бил посрещнат и изслушан с най-голяма радост и въодушевление, а Курадо и неколцина негови приятели станали и тръгнали да посрещнат благородните люде, дошли да вземат мадона Беритола и Джуфреди; приветствували ги най-радушно и ги отвели на пиршеството, което не било стигнало и до средата. Тук и Беритола, и Джуфреди, пък и всички останали ги приели с нечувана радост, а те, преди да седнат на трапезата, поздравили от името на Аригето и благодарили, както най-добре знаели и можели, на Курадо и жена му за почитта, оказана на съпругата и на сина на Аригето, като известили, че той поставя и себе си, и всичко, което е в негова власт, на разположение на домакините. После се обърнали към месер Гаспарино, чиито заслуги били съвсем неочаквани, и изказали пълната си увереност, че когато Аригето узнае какво е направил той за Скачато, и нему ще бъде отдадена такава, дори още по-голяма благодарност. След това седнали да пируват весело на празненството заедно с младоженците. И не само този ден продължили празненствата, които Курадо уредил за своя зет и за другите си роднини и приятели; те продължили и през следващите дни.
Когато най-сетне празненствата стихнали и мадона Беритола, Джуфреди и останалите решили, че е време да тръгват, качили се на бързоходния кораб заедно със Спина и потеглили, съпроводени от сълзите на Курадо, жена му и месер Гаспарино; и тъй като вятърът бил попътен, скоро пристигнали в Сицилия. Там, в Палермо, Аригето посрещнал всички — и синовете си, и дамите, с такава радост, че не би могла да се опише. Казват, че те живели там дълго и щастливо, споменавайки с благодарност Господа Бога за сторената им добрина.
НОВЕЛА VII
Султанът на Вавилония изпраща една от дъщерите си за жена на владетеля на Гарбо; по различни причини за четири години тя преминава от място на място през ръцете на деветима мъже. Когато най-сетне се завръща девствена при баща си, отново бива изпроводена за жена на владетеля на Гарбо, съгласно първоначалните му намерения.
Ако Емилия била продължила още малко своята новела, навярно младите дами щели да се разплачат от състраданието, което събудили у тях патилата на мадона Беритола. Но понеже разказът свършил, кралицата пожелала Панфило да продължи, като разкаже своята новела. Момъкът, който бил извънредно послушен, започнал така:
— Прелестни дами, човек трудно може да проумее от какво ще има най-голяма изгода; често сме виждали как мнозина, предполагайки, че като забогатеят, ще си живеят без страхове и грижи, не само се обръщат с такава молба към Бога в молитвите си, но се стремят най-упорито към богатствата без оглед на всякакви трудности и опасности; а после, когато те успеят, намират се люде да ги убият, за да присвоят богатото наследство, въпреки че, преди ония да забогатеят, са ги обичали и са бдели над живота им. Други са успявали да се измъкнат от низините и да се издигнат до висините на царската власт след хиляди опасни схватки, проливайки кръвта на своите братя и приятели; в тая власт те са се надявали да намерят търсеното върховно щастие, а вместо това са виждали и изпитвали не само безбройните, страхове и грижи, що съпровождат властта, ами са узнавали с цената на собствения си живот, че от златните чаши на царската трапеза се пие и отрова. Имало е и такива, които страстно са жадували да притежават телесна сила и красота, други пък — да имат много украшения, без да съзнават, че пагубните им желания стават причина за тяхната кончина или окаяно съществование. Затова, без да се спирам поотделно на всяко едно човешко въжделение, аз мога да твърдя, че няма такова, което людете биха могли да изберат напълно съзнателно като застраховано от превратностите на съдбата; защото, ако искаме да постъпваме правилно, ние би трябвало да устроим живота си така, че да пожелаем да вземем и да притежаваме само това, що ни дарява онзи, който единствен знае от какво се нуждаем и може да ни го даде. Но ако людете грешат, като желаят най-различни неща, то вие, прелестни дами, грешите най-вече в едно: стремите се да бъдете красиви, и то дотам, че без да се задоволявате с прелестите, с които ви е дарила природата, с учудващо изкуство се стараете да ги умножавате; затова за мен ще бъде удоволствие да ви разкажа за съдбоносната хубост на една сарацинка, която поради своята красота за някакви си четири години трябвало да се омъжва девет пъти поред.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 34 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |