Живял в Пистоя благородник от рода Верджелези, на име месер Франческо, много богат и умен, изобщо разумен човек, но твърде голям скъперник; понеже му се налагало да отиде в Милано в качеството си на подеста54, той се снабдил с всичко необходимо, та да се представи съобразно своето положение; нямал си само хубав, приличен кон и много се тюхкал, защото не можел да намери нито един, който да му хареса. По същото време в Пистоя живял някакъв млад мъж, на име Ричардо; той не бил от известен род, но бил твърде богат и се обличал толкова изискано и грижливо, че всички го наричали Дзима55. Той бил отдавна, но нещастно влюбен в съпругата на месер Франческо, много красива и почтена дама, която ухажвал безуспешно. Дзима притежавал един от най-породистите жребци в цяла Тоскана, който той пазел и гледал като зеницата на око го си; и тъй като на всички било известно неговото увлечение по съпругата на месер Франческо, някой подхвърлил на благородника, че ако поиска коня от Дзима, оня ще му го даде, защото е влюбен в жена му.
Нали си бил скъперник, месер Франческо наредил да извикат Дзима и поискал от него да му продаде жребеца си с тайната надежда, че Дзима ще му го подари. Като чул това, Дзима се зарадвал и отвърнал: „Месер, аз няма да ви продам моя жребец, та ако ще да ми предложите всичко, каквото притежавате. Стига да пожелаете, мога да ви го подаря, но при едно условие: ако преди да получите коня, вие ми разрешите да кажа няколко думи на вашата съпруга, във ваше присъствие, ала настрана от всички, така че само тя да може да слуша каквото ще й кажа.“ Подтикван от своята алчност и вярвайки, че ще изиграе Дзима, благородникът се съгласил на всичко; оставил Дзима в залата на своя дворец, отишъл в стаята на жена си, разказал й при какви изгодни условия можел да се снабди с жребец, после й наредил да отиде и изслуша Дзима, но да внимава добре: каквото и да й каже той, тя нищо да не му отвръща.
Дамата порицала много остро постъпката на своя съпруг, но тъй като все пак трябвало да изпълни неговата воля, се съгласила и тръгнала след него към залата, за да чуе какво ще й каже Дзима. А той още веднъж уверил благородника, че ще спазва уговореното; седнал до дамата в един отдалечен кът на залата и започнал да й говори: „Достопочтена мадона, аз не само предполагам, но съм и уверен, че като умна жена, вие отдавна сте забелязали, и то много добре, колко пламенно ви обичам заради вашата хубост, превъзхождаща хубостта на всички жени, които съм виждал. Не искам да се спирам на вашите достойни за похвала прави и възвишени добродетели, чиято сила е способна да покори всекиго, дори и най-издигнатия в духовно отношение човек; затова не е необходимо да ви доказвам с думи, че моята любов е по-силна й по-пламенна от любовта, изпитвана някога от мъж към жена, че ще ви обичам, докато този нещастен живот вдъхва сили на моето тяло, а ако там, горе, съществува любов както тук, на земята, знайте, че аз вечно ще ви обичам. Бъдете напълно уверена, че не притежавате нищо друго (било то драгоценно или нищожно), което така да ви принадлежи, както аз и всичко, що имам; на мен — колкото и да съм незначителен — можете да разчитате винаги, при всички обстоятелства. А като най-убедително доказателство ви казвам, че за мен ще бъде по-голяма милост вие да ми заповядвате, а аз според силите си да изпълнявам вашата воля, отколкото аз самият да имам власт над целия свят и да искам всички да изпълняват тозчас моите нареждания. Именно защото (както чувате сега) ви принадлежа до такава стенен, аз имам основание да отправя молбите си към вашето милосърдие — единственото нещо, що може да ми дари покой, щастие и спасение; затова, о скъпа любов моя, о единствена надежда на моята душа, подхранвана само от любовния пламък и вярата ми във вас, аз, вашият покорен слуга, ви моля най-смирено благоволението ви към мен така да порасне, а суровостта, с която досега се отнасяхте към мен, така да се смекчи, че най-сетне, утешен от вашето състрадание, да мога да кажа: на красотата ви дължа любовта, що изпитвам към вас, а на вашето състрадание — живота си; защото, бъдете уверена, че ако гордият ви дух не се преклони пред моите молби, животът у мен ще угасне и аз ще умра, а за вас хората ще имат основание да кажат, че сте ме погубили. Да оставим настрана обстоятелството, че със смъртта ми вашата чест нищо няма да спечели; но аз все пак вярвам, че ако ви обземат понякога угризения на съвестта, вие ще съжалявате, задето сте постъпили така, а друг път, когато бъдете в по-добро настроение, ще си кажете: «Ех, колко лошо постъпих, като не се смилих над моя Дзима!» Не се ли разкаете, ще ви бъде още по-тежко. За да не се случи това, съжалете ме сега, докато все още имате възможност да ми помогнете, смилете се над мен; само от вас зависи дали ще бъда най-радостният или най-опечаленият измежду всички смъртни. Надявам се, че вашето голямо благородство не ще ви позволи да допуснете смъртта да бъде награда за моята пламенна любов към вас, но че с радостен и изпълнен с милост отговор ще утешите душата ми, която тръпне от смут пред вас.“ После Дзима млъкнал, въздъхнал дълбоко и като пролял няколко сълзи, зачакал отговора на благородната дама.
А дамата, на която не подействували ни продължителното ухажване, ни задевките, ни любовните песни при изгрев слънце, ни нищо от онова, що Дзима вършел от любов към нея, се трогнала от страстните слова на тоя пламенен любовник и усетила непознато дотогава ней чувство: разбрала какво значи да обичаш. Но макар и да си мълчала, спазвайки нареждането на своя съпруг, стаените й въздишки не могли да прикрият онова, което тя би показала на драго сърце, ако можела да отвърне на Дзима.
Дзима почакал и като видял, че тя нищо не казва, доста се учудил, после започнал да се досеща за хитростта, с която си послужил благородникът; но като се обърнал към дамата и видял припламващия от време на време блясък в нейните очи, когато тя го поглеждала, като забелязал и въздишките, на които не позволявала да се изтръгнат с пълна сила от гърдите й, той се пообнадеждил и насърчен от това, решил да постъпи по следния начин: почнал сам да си отговаря от името на дамата, която седяла пред него и го слушала. Ето какво казал той: „О, мой Дзима, много отдавна съм забелязала, че любовта, що изпитваш към мен, е голяма и съвършена, но сега от твоите думи я опознах още по-добре и много се зарадвах. Макар и привидно да съм се отнасяла към теб сурово и жестоко, аз не бих искала да мислиш, че дълбоко в душата си наистина съм изпитвала каквото съм показвала; напротив, винаги съм те обичала, за мен ти си бил най-скъп от всички; но аз трябваше да постъпвам така, било поради страх от другите, било за да пазя собствената си чест. Ала настана времето, когато аз ще мога да ти докажа съвсем ясно дали те обичам и да те възнаградя за любовта, която ти изпитваше и продължаваш да изпитваш към мен; престани да страдаш и не губи надежда, защото след няколко дни месер Франческо трябва да отиде в Милано като подеста; ти знаеш това, нали от любов към мен му подари твоя великолепен жребец; обещавам ти и се заклевам във вярата си и в любовта, която изпитвам към теб, че няколко дни след като той замине, ние ще се съберем и ще увенчаем нашата любов с пълен и приятен завършек. А за да не трябва още веднъж да ти говоря по този въпрос, знай отсега, че в деня, когато видиш две кърпи за лице, окачени на прозореца на моята стая, дето гледа към градината ни, ти ще можеш да дойдеш при мен през градинската вратичка, само че ела късно вечерта и гледай никой да не те забележи; аз ще бъда там, ще те чакам и ние ще прекараме цялата нощ в радост и удоволствия — така, както искаме.“
След като казал това от името на дамата, Дзима продължил да говори от свое име и отвърнал така: „Скъпа мадона, радостта, бликнала в мен поради тия ваши слова, ме обърка толкова много, че едва успявам да намеря думи, за да ви благодаря както подобава; и ако бих имал възможността да говоря както аз искам, то времето не би ми стигнало, за да ви отдам най-пълна благодарност — както бих желал и както би трябвало да постъпя; по тази причина предоставям на вас да се досетите за онова, което, независимо от моето желание, сега не мога да изразя с думи. Искам само да ви кажа, че непременно ще постъпя както вие ми заповядахте; тогава, ако вследствие голямото благо, с което се решихте да ме дарите, аз се поуспокоя, ще се постарая да ви се отблагодаря най-сърдечно, доколкото ми позволяват силите. Сега няма какво повече да си казваме; затова, скъпа мадона, нека Бог ви дари оная радост и оная милост, които вие си пожелаете и нека той ви закриля.“
Дамата пак не продумала ни дума, затова Дзима станал и се запътил към благородника, а той тръгнал да го пресрещне, засмял се и го запитал: „Е, какво ще кажеш? Удържах ли си думата?“ Дзима отвърнал: „Не, месер, защо вие обещахте да ми разрешите да си поприказвам с вашата жена, а ме накарахте да разговарям с истинска мраморна статуя.“
Тия слова се. понравили твърде много на благородника, който имал хубаво мнение за жена си и повярвал, че тя е още по-добра, отколкото той си мислел; после рекъл на Дзима: „Я ми кажи, твоят кон ще стане ли мой?“ Дзима отвърнал: „Да, месер, но ако знаех, че от милостта, която ми оказахте, ще извлека толкова полза, колкото извлякох, щях да ви подаря коня, без да ви моля за тая милост. Де да беше рекъл Господ именно така да постъпя, защото сега се оказа, че купувате моя кон, без да ви го продавам.“
Благородникът много се смял и понеже успял да се снабди с кон, няколко дни по-късно тръгнал за Милано, където трябвало да поеме длъжността подеста. А жена му, като останала сама и свободна, почнала да размишлява върху думите на Дзима, за любовта, която той изпитвал към нея, и за коня, който пожертвувал от любов към нея; и като гледала Дзима да минава твърде често край нейния дом, си рекла: „Какво правя? Защо губя младостта си? Оня отиде в Милано и ще остане там цели шест месеца; кога ще ме възнагради заради тях? Когато остарея ли? А освен това ще намеря ли някога друг поклонник като Дзима? Сега съм сама, няма от кого да се боя, защо да не си поживея весело, докато имам възможност? Друг такъв сгоден случай я ми се удаде, я не; пък и никой нищо няма да узнае: но дори и да се разчуе, по-добре човек да го извърши и после да се разкайва, отколкото да си стои така и да съжалява.“
Речено-сторено. Един ден, както казал Дзима, тя окачила две кърпи за лице на прозореца към градината; той ги видял, зарадвал се много и щом мръкнало, се промъкнал тихичко към вратичката на градинската ограда; вратичката била отворена, той влязъл, стигнал до вратата на къщата, а там намерил дамата, която го очаквала. Като го видяла да влиза, тя станала, тръгнала да го посрещне и го приела с безкрайна радост; той я прегърнал и целунал сто хиляди пъти и след това я последвал нагоре по стълбата; без да губят повече време, те си легнали и познали крайната цел на любовта.
Така станало първия път, но той не бил последен, защото, докато благородникът бил в Милано, а и след неговото завръщане Дзима продължил да идва често, за най-голямо удоволствие и на едната, и на другата страна.
НОВЕЛА VI
Ричардо Минутоло се влюбва в съпругата на Филипело Сигинолфо; като разбира, че е ревнива, той я излъгва, че Филипело е определил среща на жена му в някаква баня; съпругата на Филипело отива там, въобразява си, че е била с мъжа си, а накрая се оказва, че се е отдала на Ричардо.
След като Елиса нямала какво повече да каже, кралицата похвалила остроумието на Дзима и наредила на Фиамета да разкаже следващата новела. Тя се засмяла, отвърнала:
— На драго сърце, мадона! — и започнала така: — А сега нека напуснем нашия град, където наред с всичко останало можем да се сблъскаме с безброй примери за какво ли не, и, както стори и Елиса, да спрем вниманието си върху случки, станали в други краища на света; за тази цел ние ще се пренесем в Неапол и аз ще ви разкажа как една от ония светици, дето се преструват уж на отвратени от любовта, била накарана от своя обожател да вкуси плодовете на любовта, преди да е усетила нейните трепети; това, което ще чуете, ще ви напомня да бъдете предпазливи при подобни случаи в бъдеще, а случилото се ще ви развесели.
В древния и така приятен град Неапол, може би най-приятния в цяла Италия, живял някога млад човек от знатно, благородно потекло, блестящ със своето богатство, на име Ричардо Минутоло; макар и да си имал много красива, мила и млада съпруга, той се влюбил в друга жена, превъзхождаща по своята хубост (това било всеобщо мнение) всички останали жени в Неапол; тя била безкрайно честна и почтена, наричала се Катела и била съпруга на друг, също така благороден младеж, на име Филипело Сигинолфо, когото обичала най-много от всичко на света. И така, Ричардо Минутоло обичал тая Катела и правел какво ли не, за да спечели нейната любов и благоразположение, но все не успявал да задоволи ни най-малко своите желания и почти изпаднал в отчаяние; било поради неумение, било поради слабост, той не можел да се освободи от това чувство и въпреки че не му се искало да умира, и от живота си не виждал полза. Живял си той, обзет от такива настроения, и един ден някакви дами — негови роднини, седнали да го увещават най-настоятелно да се откаже от тая любов, заради която само си губи времето, тъй като Катела не обичала друг освен Филипело, а освен това толкова го ревнувала, че се бояла дори от птичките, дето летят из въздуха — да не би да й го отнемат. Щом чул, че Катела е ревнива, Ричардо тозчас измислил как да постъпи, за да осъществи своето желание; почнал той да се преструва, че се е разочаровал от любовта си към Катела и поради това се е влюбил в друга благородна дама; започнал също така да показва, че от любов към тая дама устройва и турнирите, и двубоите, че по тая причина върши и всичко онова, което обикновено правел заради Катела.
Не минало много време и почти всички неаполитанци, пък и Катела, повярвали, че той е престанал да обича Катела и се е влюбил пламенно в другата дама; в това отношение Ричардо проявил такова постоянство и така успял да убеди всички, че самата Катела престанала да се държи хладно с него (а тя се отнасяла така заради любовта, която по-рано той изпитвал към нея) и при среща го поздравявала най-сърдечно като съсед, както правела и с всички останали.
Времето било горещо и според обичая на неаполитанците мнозина мъже и дами излизали да се поразходят край брега на морето, където обядвали и вечеряли; Ричардо, щом научил, че и Катела е отишла край морето със своята дружина, се запътил натам с неколцина свои другари и бил поканен от дамите, които придружавали Катела, но те трябвало дълго да настояват, защото Ричардо се преструвал, че не му се иска кой знае колко да остане при тях. После дамите, а заедно с тях и Катела, започнали да го закачат за новата му любов; той се преструвал на много влюбен и с това им давал все повече основания за такива разговори. По едно време, както обикновено става на такива места, дамите се пръснали коя на една, коя на друга страна, а при Кате-ла, където се намирал и Ричардо, останали само някои от тях; тогава Ричардо, уж на шега, намекнал на Катела за някаква любов на нейния мъж Филипело, поради което тя тозчас пламнала от ревност и желание да узнае какво иска да каже Ричардо. Отначало се сдържала, но накрая не могла да се стърпи и помолила Ричардо, в името на любовта към дамата, която той обичал най-много от всичко, да й обясни какво искал да каже с намека си за Филипело.
Ричардо отвърнал: „Вие ме заклехте в името на толкова скъпо за мен същество, че не смея да не изпълня каквото и да поискате от мен; затова съм готов да ви кажа всичко, ако ми обещаете да не споменавате нищо за това нито пред Филипело, нито пред когото и да е другиго, преди да се уверите на дело, че каквото ще ви разкажа сега, е истина; и стига да пожелаете, аз ще ви науча как да видите всичко със собствените си очи.“
Дамата се съгласила на това условие, защото повярвала, че казаното от него е истина, и се заклела да не продумва ни дума. Тогава Ричардо я дръпнал настрана, за да не ги чуе никой, и казал следното: „Мадона, ако продължавах да ви обичам така, както ви обичах по-рано, не бих се осмелил да ви разказвам работи, които мисля, че ще ви причинят терзание; но тази любов е вече отминала и затова няма да ми бъде така трудно да ви разкрия цялата истина. Не знам дали някога Филипело се е почувствувал засегнат от любовта, която изпитвах към вас, не знам също дали е допускал, че и вие може би ме обичате; така или иначе, пред мен никога с нищо не се е издавал; сега обаче той (навярно е изчаквал да мине време, предполагайки, че няма да бъда вече така подозрителен) като че ли иска да ми направи същото, каквото, изглежда, мисли, че съм му сторил аз: сиреч иска да склони жена ми да бъде негова; доколкото ми е известно, от някое време насам той просто я засипва с разни тайни послания, за което знам от самата нея; а тя му отговаря така, както аз й нареждам. И дори тази сутрин, преди да тръгна насам, заварих у дома си някаква жена, която си шушнеше нещо с моята съпруга; веднага разбрах каква може да бъде, затова извиках жена си и я запитах какво иска оная. Моята съпруга отвърна: «Сводничи, пратил я пак оня Филипело, дето ти ми го докара на главата, като ме караше да му отговарям и да му давам надежди; сега ми съобщава, че иска най-после да знае какво възнамерявам да правя, защото той, стига да пожелая, можел така да нареди работата, че да се срещнем тайно в една от градските бани, и настоява много да се видим. Ако ти (все още не мога да проумея защо) не ме беше забъркал в тая каша, така щях да му отговоря, че нямаше да посмее да ме погледне в очите.» Затова си рекох, че той е почнал да прекалява, че не бива да търпя повече подобни неща и трябва да ви го кажа, за да видите каква награда сте заслужили с вашата непреклонна вярност, заради която аз бях стигнал на крачка от смъртта. А за да не си помислите, че това са празни приказки, че съм седнал да ви разказвам басни, за да имате възможност да видите всичко с очите си — ако желаете, разбира се, — аз наредих на жена си да отговори на жената, която чакаше, че тя е съгласна да отиде в банята към девет часа, когато хората вече спят; оная остана много доволна и си отиде. Вие, надявам се, няма да повярвате, че ще пратя там жена си; но ако бях на ваше място, щях така да направя, че той да ме помисли за оная, която очаква да срещне там; бих останал известно време с него, а после ще му се обадя, за да разбере с кого всъщност е бил; и след това така ще го наредя, че да си получи заслуженото; убеден съм, че ако постъпите така, вие хем ще го засрамите, хем ще отмъстите за обидата, която той иска да нанесе и на вас, и на мен.“
Щом чула тия приказки, Катела, без ни най-малко да разсъди кой й разправя всичко това, без да си помисли, че може и да е лъжа, както обикновено се случва с ревнивите, веднага му повярвала и почнала да съпоставя тоя случай с други, станали преди; кипнала изведнъж от ярост и отвърнала, че непременно ще постъпи така, че това няма да й бъде кой знае колко трудно, и ако мъжът й дойде там, тя така ще го накара да се засрами, че той ще има да си спомня за тоя случай всякога, когато види жена. Ричардо останал много доволен и като видял, че хрумването му се оказало сполучливо, изговорил не малко думи, за да я насърчи още повече в нейните намерения и да прогони всякакво нейно съмнение; накрая я помолил да не казва никому какво е узнала от него, за което дамата му се заклела в собствената си чест.
На следната утрин Ричардо се отбил при жената, дето държала банята, за която споменал пред Катила; обяснил й какво възнамерява да прави и я помолил да му помогне с каквото може. Понеже му била твърде задължена, жената отвърнала, че ще изпълни всичко на драго сърце, и се разбрала с него какво да каже и как да постъпи. В къщата, където се намирала банята, имало и една много тъмна стая, без нито един прозорец, през който да прониква светлина. По заръка на Ричардо жената подредила тъкмо тая стая, сложила и легло — най-удобното, което имала; и след като се нахранил, Ричардо се излегнал на леглото и зачакал Катела.
А тя, след като изслушала Ричардо и повярвала на думите му повече, отколкото било нужно, привечер се прибрала у дома си изпълнена с негодувание; за щастие тя заварила там Филипело, който бил погълнат от някакви свои грижи и може би по тая причина не й оказал милото внимание, с което обикновено я посрещал. Като видяла това, тя станала още по-подозрителна и си рекла: „Ясно: той си мисли непрекъснато за оная жена, с която утре се надява да прекара в удоволствие и наслада, ала тая работа няма да я бъде.“ Мисълта за това не й дала покой почти цялата нощ и тя все мислела и премисляла какво ще му каже, когато двамата останат насаме.
Има ли смисъл да разказвам по-нататък? Като ударил деветият час, Катела взела със себе си своята прислужница и без да промени намеренията си, тръгнала към банята, за която й говорил Ричардо; стигнала там, намерила оная жена и я запитала идвал ли е Филипело. А жената, подучена от Ричардо, отвърнала: „Вие ли сте дамата, която трябва да дойде, за да си поговори с него?“ Катела казала: „Да, аз съм.“ Тогава жената рекла: „Щом е така, заповядайте.“
Катела, която била тръгнала да търси каквото най-малко искала да намери, заповядала на жената да я заведе в стаята, където се намирал Ричардо; влязла там със забулено лице и затворила вратата. А Ричардо, щом я видял да влиза, се зарадвал, станал, прегърнал я и прошепнал: „Добре дошла, душо моя!“ За да се престори още по-добре, че е другата, а не тя, Катела също го прегърнала и почнала да го целува и гали, без да промълви пи дума, защото се бояла, че ако заговори, той ще и познае. В стаята било тъмно като в рог — толкова тъмно, че дори и като му свикнели очите, човек нищо не можел да види, от което, разбира се, и двамата били много доволни.
Ричардо я повел към леглото, където — без да говорят, за да не би да се познаят по гласовете — двамата останали доста време, за по-голямо удоволствие и утеха на него, отколкото на нея; а когато на Катела й се сторило, че е дошло време да даде израз на стаеното у нея негодувание, тя заговорила пламнала от гняв: „Ах! Каква злощастна орис се пада на жените! Колко грешат много от тях, като продължават да обичат своите съпрузи! Аз, клетата, те обичах цели осем години най-много от всичко на тоя свят, а ти, както виждам, целият изгаряш и се топиш от любов към някаква си чужда жена, негодник такъв, злодей неден! Знаеш ли с коя беше досега? С тази, която ти толкова дълго време мамеше с лицемерни ласки, преструвайки се на влюбен, докато всъщност си обичал друга! Аз съм Катела, а не жената на Ричардо, подли изменнико! Я се вслушай, не познаваш ли гласа ми? Аз съм Катела. И струва ми се, че хиляда години няма да ми стигнат, за да те направя за резил пред всички, както заслужаваш, мръсно куче такова! Ах, клетата аз, кого съм обичала толкова години? Това подло куче, което, предполагайки, че държи в обятията си друга жена, за краткото време, прекарано сега с мен, ме надари с повече ласки и любов, отколкото за всичките години, откакто му принадлежа. Ах ти, гадно куче такова! Днес се показа толкова як и силен, а в къщи обикновено си все слаб и немощен! Но, слава Богу, ти обработи своето, а не чуждото поле както се надяваше! Ясно ми е защо нощес не ме и докосна: ти си възнамерявал да се разтовариш другаде, искал си да се пазиш, за да се явиш като бодър ездач на бойното поле. Но благодарение на Бога и на моята предвидливост, каквото трябваше да стане, стана! Защо не ми отговаряш, престъпни човече? Хайде, кажи ми нещо! Да не си онемял, докато ме слушаше? Ей богу, не знам какво ме сдържа, та още не съм забила нокти да ти издера очите! Ти си мислеше, че ще успееш да ми измениш скришом, мълчешката. Но, слава Богу, нищо не успя да направиш! И ти знаеш, ама и аз знам: пуснах след тебе по-добри кучета, отколкото ти си мислеше.“
Ричардо слушал и се радвал на тия слова, нищо не й отвръщал, а само я прегръщал, целувал и галел още повече. Затова тя продължила да говори: „Да, разбира се, ти си въобразяваш, че сега Ще ме укротиш с твоите лицемерни ласки, досадно куче недно! Мислиш си, че ще ме успокоиш и утешиш, но много се лъжеш. Аз няма да се утеша, докато не те направя за резил пред всички наши роднини и приятели. А нима аз, престъпни човече, съм по-грозна от жената на Ричардо Минутоло? Нима тя е по-благородна от мен? Защо не отговаряш, мръсно куче? С какво съм по-лоша от нея? Махай се, да не си посмял да ме докоснеш, и без това днес си позволи твърде много! Знам много добре, че сега, след като разбра коя съм, ще се опиташ да продължиш насила каквото прави досега. Ала добър е господ, с негова помощ ще те оставя да попостиш. Не знам защо не пратя да повикат Ричардо, който ме обичаше най-много от всичко на тоя свят и пак не би могъл да се похвали, че съм го погледнала, дори само веднъж! Нима щях да постъпя лошо, ако го бях направила? Ти се надяваше, че тук ще си имаш работа с неговата жена и ако тя беше дошла, нямаше да се откажеш; затова, ако той беше станал мой, ти нямаше да имаш никакво право да ми се сърдиш.“ Дамата продължила да говори и да го упреква, а Ричардо, като си помислил, че ако я пусне да си отиде с тия впечатления, може да последва нещо много лошо, решил да се обади, за да я изкара от заблуждението, в което била изпаднала; затова, като я прегърнал и хванал здраво, та да не може да избяга, той й казал: „Не се гневете, любов моя! Амур ме научи да постигна с измама онова, което не успях да имам само чрез любовта, която изпитвах: аз съм вашият Ричардо.“
Щом чула тия думи и познала гласа му, Катела веднага понечила да скочи от леглото, но Ричардо не й дал да мръдне; опитала се да извика, ала той й запушил устата с ръка и казал: „Мадона, цял живот да викате, пак няма да успеете да върнете назад станалото, късно е; ако пък се развикате или направите така, че някои някога узнае нещо за случилото се, последствията могат да бъдат две. Първо — и това не може да не ви засяга, — вашата чест и вашето добро име ще бъдат опетнени, защото и да се помъчите да разправяте, че съм ви примамил тук с лъжа, аз ще кажа, че това не е вярно, че, напротив, аз съм ви накарал да дойдете тук, като съм ви обещал пари и подаръци, а вие сте се разсърдили и сте вдигнали целия този шум, защото не сте получили каквото сте се надявали; вие знаете много добре, че хората са по-наклонни да приемат лошото, отколкото доброто, затова както ще повярват на вас, така ще повярват и на мен. Стане ли така между мен и вашия съпруг ще възникне смъртна вражда и може да се случи или аз да убия него, или той — мен, а това няма да ви достави нито радост, нито удоволствие. Затова, сърце мое, откажете се от намерението си, което хем ще опозори вас, хем ще всади вражда между вашия мъж и мен и ще изложи на опасност живота на двама ни. Вие не сте първата, нито последната излъгана жена. Ако съм ви измамил, направих го не с цел да ви отнема каквото ви принадлежи, а заради пламенната любов, що изпитвам към вас и съм готов да изпитвам винаги, оставайки ваш най-покорен слуга. И тъй като самият аз и всичко, каквото притежавам, и всичко, каквото мога и каквото струвам, отдавна ви принадлежи, искам от днес нататък да ви принадлежа изцяло. Вие сте умна и разсъдлива жена, надявам се, че и в тоя случай ще се покажете такава.“
Докато Ричардо говорел всичко това, Катела плачела, та се късала и макар да била много разглезена и да съжалявала много за станалото, нейният разум все пак й подсказвал, че Ричардо с прав; тя разбрала, че наистина може да стане така, както й казал той. Затова му рекла: „Ричардо, не знам дали Бог ще ми даде сили да понеса твоята измама и оскърблението, което ми нанесе. Аз не искам да викам тук, където дойдох подтиквана от моята наивност и прекомерна ревност; но повярвай ми, няма да се успокоя, докато не разбера, че по един или друг качиш съм получила удовлетворение за това, което ти ми стори; затова пусни ме, не ме задържай повече; ти постигна каквото искаше, получи от мен толкова, колкото искаше; а сега остави ме да си вървя! Пусни ме, моля те!“
Като разбрал, че тя е все още твърде разгневена, Ричардо решил да не я пуска, докато не се успокои; затова започнал да я утешава с най-нежни слова и толкова й говорил, толкова я молил и увещавал, че дамата най-после отстъпила и се помирила с него, след което, със съгласието и на двамата, те останали и прекарали дълго време в най-голямо удоволствие.
А дамата, след като разбрала, че целувките на любовника са много по-сладки от целувките на съпруга, заменила строгостта си към Ричардо с нежна любов и от тоя ден започнала да го обича пламенно; проявявайки най-голяма предпазливост, те често се наслаждавали на своята любов. И нека даде Бог и ние да се наслаждаваме на нашата.
НОВЕЛА VII
Тедалдо се скарва с любимата си и напуска Флоренция; след известно време се завръща предрешел като поклонник, среща се с дарбата, убеждава я, че е сгрешила, спасява от смъртно наказание нейния съпруг, обвинен в убийството на Тедалдо, помирява го с братята си, а после се отдава на разумна наслада с жена му.
Фиамета млъкнала, всички я похвалили, а кралицата наредила на Емилия да начене веднага своя разказ, та да не губят време. Емилия започнала така:
— Ще ми се да се завърнем в нашия град, откъдето двете преждеговоривши предпочетоха да излязат, за да ви разкажа как един наш съгражданин успял да си възвърне дамата, която бил загубил.
И така, живял някога във Флоренция млад благородник, на име Тедалдо дели Елизеи; той бил безумно влюбен в една дама, която се казвала Ермелина и била съпруга на някой си Алдобрандино Палермини; благодарение на изисканите си обноски Тедалдо успял да осъществи желанията си и да се наслаждава; но съдбата, която е враг на щастливците, се противопоставила на тая радост; дамата, след като известно време била благосклонна към Тедалдо, не знам по каква причина, изведнъж го лишила от своето благоволение и не само отказвала да приеме неговите послания, ами не искала за нищо на света да го вижда повече. Поради това той бил обзет от дълбока печал, но тъй като криел любовта, си, никой не разбрал каква е причината за неговата мъка; опитал той какво ли не, за да си възвърне любовта, която (както му се струвало) изгубил, без да има вина, ала след като се убедил, че усилията му отиват нахалост, решил да се махне оттук, защото не му се искало виновницата за неговите страдания да се радва, че той чезне по нея. Затова, като събрал малко пари, без да се обади никому — ни на роднини, ни на приятели (освен на един свой близък, който знаел всичко), Тедалдо напуснал тайно града и отишъл в Анкона, където се установил под името Филипо ди Сан Лодечо; тук се запознал с някакъв богат търговец, постъпил при него на работа като слуга и потеглил с неговия кораб за Кипър. Търговецът харесал толкова много обноските и държането на Тедалдо, че му дал не само висока заплата, ами го направил свой съдружник и му поверил голяма част от сделките си, които той поел така успешно и с такова старание, че за няколко години станал добър, богат и известен търговец. Погълнат от тия свои занимания, той често се сещал за своята жестока дама и макар да бил дълбоко засегнат от тая любов, изпитвал силно желание да я види отново, но проявил такова упорство, че успял да издържи цели седем години.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 29 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |