Като рекла и отсякла: щом мъжът й излязъл и тръгнал в една посока, тя го последвала и се запътила в противоположната, гледайки той да не я забележи, и без да губи време, отишла в гората; щом навлязла в гората, притаила се в най-големия гъсталак и почнала да се оглежда внимателно на всички страни, за да не пропусне, ако мине някой. Докато тя си стояла така, без дори да мисли за вълците, изведнъж от близкия гъсталак изскочил един голям, страшен вълк; тя го видяла, но още преди да успее да промълви „Спаси ме, господи!“, той се нахвърлил връз нея, сграбчил я и я понесъл, сякаш била агънце. Вълкът я стискал толкова здраво за гърлото, че тя не можела да каже гък, пък и нямало как да си помогне по друг начин; така вълкът сигурно щял Да я отвлече и да я задуши, ако насреща му не били излезли някакви овчари, които се развикали и го принудили да пусне Маргерита; тя имала жалък и нещастен вид, но овчарите я познали и я пренесли у дома й, където лекарите трябвало да положат големи усилия, за да я изцерят. Въпреки това гърлото й и част от лицето й били толкова раздрани, че от красавица тя се превърнала в най-противен урод. По тази причина тя се срамувала да се показва там, където биха могли да я видят, и неведнъж оплаквала най-жално и своята опърничавост, и нежеланието си да повярва на пророческия сън на своя съпруг — което нямало да й струва нищо.
НОВЕЛА VIII
Биондело излъгва Чако и го праща на някакъв обед; за да му отмъсти, Чако си послужва с хитрост, вследствие на което Биондело бива натупан здравата.
Всички членове на веселата дружина били единодушни, че това, което видял Талано, докато спял, не било сън, а видение, защото се сбъднало най-точно. Когато всички замълчали, кралицата наредила на Лаурета да продължи. И тя започнала така:
— Премъдри дами, понеже почти всички, дето говориха преди мен, изходиха в своите разкази от вече казани неща, жестокото отмъщение на учения младеж, за което ни разказа вчера Пампинеа, ме подсети да ви говоря за едно друго отмъщение, което имало твърде неприятни последици за тоя, на чийто гръб се стоварило, въпреки че не било така жестоко.
Затова ще ви кажа, че във Флоренция живял някакъв човек, на име Чако; на тоя свят нямало по-голям лакомник от него и понеже доходите му не стигали, за да покрият разходите за лакомията му, Чако — който имал и добри обноски, и бил неизчерпаем източник на забавни шеги и остроумни приказки — решил да стане не придворен комедиант, а предпочел да осмива хората с хапливи слова и тръгнал да посещава тия, дето били заможни и обичали добре да си похапват; той се отбивал при тях твърде често и на обед, и на вечеря, въпреки че не винаги го канели.
По същото време във Флоренция живял друг мъж, наречен Биондело; той бил дребен на ръст, бил голямо конте и чистофайник, винаги ходел с шапчица на главата, а дългите му руси коси били винаги толкова пригладени, че не стърчало ни косъмче встрани; и той се занимавал със същото, с което се занимавал и Чако. Когато една сутрин по време на постите Биондело отишъл на рибния пазар, за да купи две големи миноги за месер Виери дей Черки, Чако го видял, доближил се до него и го запитал: „Какво правиш?“ Биондело отвърнал: „Снощи са изпратили три миноги, ама много по-хубави от тия, и една есетра на месер Корсо Донати, но понеже нямало да му стигнат, за да нагости някакви благородници, които поканил на обед, той ме прати да купя още две риби. Ти няма ли да дойдеш?“ Чако отвърнал: „Знаеш много добре, че и аз ще бъда там.“
Когато станало време, Чако отишъл в дома на месер Корсо и го заварил с неколцина негови съседи; те още не били седнали да обядват, а когато месер Донати го запитал защо е дошъл, Чако отвърнал: „Месер, дошъл съм да обядвам с вас и вашата дружина.“ Месер Корсо рекъл: „Тогава бъди добре дошъл и понеже вече е време за обед, хайде да сядаме на трапезата.“ Като седнали, най-напред им поднесли леща и солена сланина, после — пържена риба от Арно и нищо повече. Чако се досетил, че Биондело го е изиграл, кипнал от яд и решил да му отмъсти за тая работа.
Няколко дни по-късно Чако срещнал Биондело, който през това време успял да разсмее не малко хора с шегата, която устроил на Чако. Щом го видял, Биондело побързал да го поздрави, засмял се и го запитал харесал ли е миногите на месер Корсо. Чако отговорил: „Няма да минат и осем дни и ти ще можеш да кажеш това много по-добре, отколкото аз.“ После, без да губи време, той се разделил с Биондело, договорил се с някакъв много хитър вехтошар колко трябва да му плати за услугата, дал му едно стъклено шише, завел го близо до Лоджия дей Кавичули, посочил му месер Филипо Ардженти — който бил висок и як мъж, а освен това бил и твърде надменен, гневлив и голям чудак — и му заръчал: „Ще отидеш при тоя човек с това шише и ще му речеш така: «Месер, при вас ме праща Биондело; той ми заръча да ви помоля да му вапсате това шише с вашето хубаво червено вино, понеже искал да се повесели със своите ортаци». Ама внимавай добре да не те пипне, защото хем ще си изпатиш здравата, хем ще развалиш моята работа.“ Вехтошарят запитал: „Трябва ли да му кажа още нещо?“ — „Не — отвърнал Чако, — тръгвай веднага! Щом му кажеш каквото ти заръчах, върни се при мен с шишето и аз ще ти се издължа.“
Вехтошарят отишъл и направил каквото му заръчал Чако. Щом го изслушал, месер Филипо, който кипвал и от най-дребната работа, си помислил, че Биондело — а той го познавал добре — е решил да му се подиграе, почервенял от яд и изръмжал: „За какво «вапсване» става дума, какви са тия «ортаци»? Бог да убие и теб, и него!“ Скочил и протегнал ръка, за да сграбчи вехтошаря, но оня, нали бил предупреден, бързо отскочил назад, плюл си на петите, хванал друга посока, а после се върнал при Чако — който бил видял всичко — и му предал какво казал месер Филипо.
Чако останал много доволен, платил на вехтошаря и не мирясал, докато не намерил отново Биондело. Щом го видял, той го запитал: „Ходил ли си скоро към Лоджия дей Кавичули?“ Биондело отговорил: „Не, защо ме питаш?“ Чако рекъл: „Защото чух, че месер Филипо те търсел, но не знам защо.“ Биондело казал: „Добре, и без това отивам натам, ще му се обадя.“
Когато Биондело потеглил нататък, Чако тозчас го последвал, за да види какво ще стане. Понеже не успял да хване вехтошаря, месер Филипо бил страшно разгневен и умирал от яд, тъй като от думите на вехтошаря не успял да проумее нищо друго освен това, че Биондело е решил да му се подиграе, ама защо — не можал да разбере; докато стоял така и си блъскал главата, ето ти Биондело. Щом го съзрял, месер Филипо се втурнал към него и го цапардосал по лицето. „Ой, месер! — възкликнал Биондело. — Какво значи това?“ Месер Филипо го сграбчил за косата, дръпнал му шапката, свалил му наметалото на земята и продължил да го налага, като викал: „Ах ти, негоднико, ще ти дам аз да разбереш какво значи това! За какво «вапсване», за какви «ортаци» бе пратил да ми говорят? За малко дете ли ме мислиш, та си седнал да ме баламосваш?“ Докато му говорел така, той продължавал да го налага по лицето със своите юмруци, които били тежки, сякаш от желязо, разрошил го, оскубал му косата, овъргалял го в калта и му раздрал дрехите; и толкова се увлякъл в тая работа, че се забравил, а Биондело, след първите си слова, не успял да добави вече нищо, нито пък да го запита защо го бие. Той чул „вапсване“ и „ортаци“, ала хич не му станало ясно какво означава това.
Най-сетне, когато месер Филипо го пребил от бой, около тях се струпали много хора, които с голям зор успели да измъкнат Биондело от ръцете му; Биондело бил целият пребит, едва се държал на краката си, а те му обяснили защо месер Филипо е постъпил така с него, скарали му се, задето бил пратил да му кажат ония слова, и добавили, че той трябвало отдавна да познава месер Филипо и да знае, че не е човек, с когото можещ да си позволяваш шеги. Биондело почнал да се оправдава и твърдял със сълзи на очи, че никога не е пращал човек да иска вино от месер Филипо; а после, като се посъвзел, тръгнал към дома си, все така жалък и печален, и се досетил, че това е работа на Чако.
Той прекарал доста дни затворен в къщи, докато изчезнат синините по лицето му, и чак след това почнал отново да излиза. Един ден Чако го срещнал, засмял се и го запитал: „Е, Биондело, хареса ли ти виното на месер Филипо?“ Биондело отвърнал: „Де пък на тебе да ти бяха харесали така миногите на месер Корсо!“ Чако добавил: „Слушай какво, от теб зависи: решиш ли още веднъж да ме нахраниш така вкусно, както ме нахрани, аз пък ще те напоя добре, както вече направих.“
Биондело разбрал, че колкото и да мрази Чако, не би могъл да се пребори с него, затуй с Божата Воля решил да се помирят и оттогава насетне гледал да не си прави шеги с него.
НОВЕЛА IX
Двама младежи искат съвет от Соломон; единият пита какво да направи, че да бъде обикнат, а другият — как да накаже опърничавата си жена; единият бива посъветван и той да обикне, а другият — да отиде на Моста на гъските.
За да не се наруши привилегията на Дионео, оставала само кралицата да разказва; затова, след като дамите са посмели на воля над злополучния Биондело, кралицата започнала весело така:
— Любезни дами, ако погледнем трезво на установения ред на нещата, ние твърде лесно ще се убедим, че според самата природа, нравите и законите жените изцяло са подчинени на мъжете и че те трябва да се съобразяват и ръководят от техните разбирания; поради това всяка жена, която иска да намери мир, утеха и покой при мъжа, на когото принадлежи, трябва да бъде смирена, търпелива и послушна и преди всичко — честна — това е най-висшето и най-ценно благо, що може да притежава всяка мъдра жена. И ако ние не можем да научим това от законите, съобразяващи се във всяко нещо с общото благо, или пък от обичаите, или, ако щете, нравите, чиято сила е огромна и достойна за уважение, то това ни показва твърде ясно самата природа, която е създала телата ни нежни и крехки, душата — плаха и боязлива, милозлива и добра и ни е надарила с малко телесни сили, с приятен глас и с плавни движения на нашите крайници; всичко това доказва, че ние имаме нужда друг да ни ръководи и управлява. А който се нуждае от чужда помощ и ръководство, той трябва да бъде послушен, да се подчинява на своя повелител и да го уважава. Та кои други, ако не мъжете, са наши повелители и помощници? Следователно ние трябва да се подчиняваме на мъжете и да ги уважаваме много и аз смятам, че всяка жена, която се отклонява от това задължение, заслужава не само строго порицание, но и най-сурово наказание. На тази мисъл — въпреки че тя и друг път е възниквала в мене — ме наведе предишният разказ на Пампинеа за опърничавата жена на Талано, на която Бог пратил наказанието, дето нейният мъж не съумял да й наложи; поради това, както вече казах, всички жени, които не желаят да бъдат приветливи, весели и послушни, както изискват и природата, и обичаите, и законите, заслужават най-сурово и жестоко наказание.
Ето защо аз искам да ви разкажа за един съвет, даден от Соломон като полезно средство за излекуването на такива жени от гореспоменатия им недъг; нека всяка жена, която не се нуждае от подобен лек, си мисли, че това, дето разправям, не се отнася за нея, въпреки че мъжете са измислили следната поговорка: „И добрият, и лошият кон стават за тяга, и добрата, и лошата жена плачат за тояга.“ Изтълкуваме ли тия слова като шега, лесно ще се съгласим, че са верни; но дори и да ги разгледаме откъм моралната им страна, мисля, че пак трябва да приемем, че са правдиви. Всички жени по природа са слаби и податливи, затова тоягата е нужна да наказва ония, които си позволяват да отиват далеч зад приетите граници; ала тояга е необходима и за тия, които не си позволяват да прекаляват, за да поддържа добродетелта им, да ги плаши и да ги кара да се сдържат.
А сега да оставим тия поучителни слова и да преминем към това, което възнамерявам да ви разкажа. И тъй, по времето, когато сияйната слава за чудната мъдрост на Соломон се разнесла из целия свят заедно с мълвата, че той бил готов да сподели най-щедро мъдростта си с всекиго, който би пожелал да се убеди в нея чрез собствен опит, при него започнали да се стичат за съвет от всички краища на света много хора, притиснати от най-различни тежки нужди.
Сред тия, които отивали натам поради споменатите причини, бил и някакъв благороден, много богат младеж, на име Мелисо; той бил от град Лайацо, където бил роден и където и живеел. Докато яздел към Ерусалим, на излизане от Антиохия той срещнал друг един младеж, на име Джозефо, който вървял в същата посока, накъдето и Мелисо, и както обикновено става в такива случаи, двамата се заговорили. След като узнал от Джозефо кой е и откъде идва, Мелисо го запитал накъде отива и по каква работа. Джозефо обяснил, че е тръгнал при Соломон да му иска съвет какво да прави с жена си, която била толкова зла и опърничава, че като нея нямало друга; после добавил, че се опитвал да я отучи от нейната опърничавост, но нищо не помогнало: ни молби, на ласки, ни каквото и да било друго. След това Джозефо запитал Мелисо откъде е, къде е тръгнал и по каква работа. Мелисо отвърнал: „Аз съм от Лайацо, ти си имаш една грижа, аз — друга: богат момък съм, харча парите си, за да каня и гощавам моите съграждани, и се чудя и се мая защо, въпреки всичко това, не мога да намеря човек, който да ме обича; затуй съм тръгнал там, където отиваш и ти, да поискам съвет какво да направя, за да ме обикнат.“
Двамата спътници продължили заедно и като стигнали в Ерусалим, отишли в двореца, където един придворен ги поел и ги въвел при Соломон; Мелисо изложил накратко молбата си и Соломон отвърнал: „Обичай!“ Щом той изрекъл това слово, Мелисо бил изведен начаса навън, а Джозефо побързал да обясни защо е дошъл. Соломон не му казал нищо друго освен: „Иди на Моста на гъските!“ След тия слова на царя и Джозефо бил веднага изведен навън, където намерил очакващия го Мелисо и му разказал какъв отговор получил. След като поразмислили над чутите слова и не успели да проумеят нито смисъла им, нито пък с какво биха могли да им бъдат от полза за техните нужди, двамата потеглили обратно с чувството, че са били подиграни. След като пътували няколко дни, стигнали до една река, над която минавал хубав мост; и тъй като по моста вървял голям керван натоварени мулета и коне, наложило им се да почакат, докато керванът се източи. Не щеш ли, когато минавали вече последните животни, някакво муле изведнъж се заинатило — както тия животни често правят — и не искало по никакъв начин да продължи; поради това мулетарят взел една пръчка и почнал да го потупва леко, за да го накара да тръгне. Но мулето взело да се мята ту на една, ту на друга страна, дърпало се назад и все отказвало да потегли накъдето трябва; тогава мулетарят кипнал и почнал да го налага с все сила където му падне: и по главата, и по хълбоците, и по задницата; но нищо не помогнало.
Мелисо и Джозефо, които наблюдавали цялата тази работа, почнали да викат на мулетаря: „Какво правиш бе, изверг такъв? Да го убиеш ли искаш? Защо не се опиташ да го поведеш тихо и кротко? Така по-скоро ще тръгне, отколкото като го биеш!“ Мулетарят им отвърнал: „Вие познавате вашите коне, аз си познавам мулето, оставете ме да се оправям както аз си знам!“ След като изрекъл това, той продължил да го бие и така го натупал, че най-сетне мулето потеглило напред и мулетарят постигнал каквото искал.
Когато младежите се наканили да тръгнат, Джозефо запитал един човек, който седял на края на моста, как се нарича тоя мост. Той му отвърнал: „Месер, наричат го Моста на гъските.“ Като чул това, Джозефо веднага си припомнил думите на Соломон, обърнал се към Мелисо и му рекъл: „Слушай, друже, искам да ти кажа, че съветът, който ми даде Соломон, комай е правилен и добър; признавам си, че аз не съм се осмелявал да натупам жена си, но ето че мулетарят ми показа как трябва да постъпя.“
След няколко дни те пристигнали в Антиохия и Джозефо поканил Мелисо да му гостува за ден-два, за да си отдъхне. Жена му го посрещнала много хладно, но Джозефо й заповядал да приготви за вечеря каквото пожелае Мелисо; понеже не искал да противоречи на Джозефо, Мелисо обяснил с няколко думи какво предпочита. Но жената, както си била свикнала, не направила това, което поръчал Мелисо, ами почти точно обратното; щом видял тая работа, Джозефо кипнал и я запитал: „Нали ти казаха как трябва да приготвиш вечерята?“ Жена му се обърнала към него и отвърнала надменно: „Какви са тия приказки? Нали искаш да вечеряш, защо не ядеш? Заръчаха ми едно, но аз реших да направя друго; ако ти харесва — яж, ако не — недей да ядеш!“
Мелисо се учудил от отговора на жената и почнал да я кори. Като чул това, Джозефо рекъл: „Жено, ти продължаваш да се държиш така, както си знаеш, но повярвай ми, аз ще те накарам да си промениш държането.“ После се обърнал към Мелисо и му казал: „Приятелю, ей сега ще разберем какъв съвет ми даде Соломон; само че те моля да не се учудиш на това, дето ще видиш сега, и каквото направя, да го приемеш като шега. А за да не се опиташ да ми попречиш, спомни си какво ни отговори мулетарят, когато ни стана жал за неговото муле.“ Мелисо отвърнал: „Аз съм в твоя дом и нямам намерение да ти противореча.“
Джозефо намерил една тояга от младо дъбово дръвче и се запътил към стаята, където отишла жена му, след като станала от трапезата, мърморейки гневно какви ли не приказки; щом влязъл, той я сграбчил за плитките, тръшнал я на пода и почнал да я налага с все сила с тоягата. Отначало жена му се развикала, после взела да го заплашва, но като видяла, че Джозефо хич не я и слуша и щял да я пребие от бой, почнала да го заклева в Името Божие и да го моли за пощада, да не я убива, и освен това му обещала, че никога вече няма да противоречи на неговите желания. Но Джозефо не се спрял, а продължил да я налага още по-яростно ту по хълбоците, ту по задника, ту по раменете; наместил й здравата кокалите и престанал едва когато не му останали вече сили; с една дума, по гърба на жена му не останало ненасинено място. Щом свършил тая работа, Джозефо се приближил до Мелисо и му рекъл: „Утре ще разбереш правилен ли е бил съветът на Соломон: «Иди на Моста на гъските.»“ Като си поотдъхнал, той си измил ръцете и седнал да вечеря с Мелисо, след което, като дошло време, и двамата си легнали. А клетата жена станала с големи усилия от пода, довлякла се до леглото, където се помъчила да дойде на себе си, но заранта се събудила рано и наредила да запитат Джозефо какво желае за обед. Той се посмял заедно с Мелисо на това и дал нарежданията си; после, като станало време за обед, двамата се прибрали в къщи и заварили всичко приготвено от добре по-добре, съгласно дадените нареждания; поради това те похвалили най-възторжено съвета, който отначало не могли да разберат правилно.
След няколко дни Мелисо се разделил с Джозефо и щом се прибрал у дома си, споделил с един мъдър човек какво му казал Соломон. Човекът отвърнал: „По-добър и по-точен съвет не би могъл да ти даде. Ти знаеш много добре, че никого не обичаш и че ако оказваш почести и услуги, правиш това не от любов към другите, а от славолюбие. Затуй, както ти е казал Соломон, обичай, за да те обичат и теб.“
Ето как опърничавата жена била наказана, а младежът обикнал и спечелил обичта на другите.
НОВЕЛА X
По молба на кума си Пиетро, дон Джани прави магия, за да превърне жена му в кобила; но когато се ками да й сложи опашка, кумът Пиетро се обажда, че опашка не е нужна, и разваля работата.
Разказаната от кралицата новела предизвикала известно негодувание у дамите и смях у младежите; когато смехът утихнал, Дионео започнал така:
— Прелестни дами, красотата на ято бели гълъби изпъква много повече, ако сред тях попадне черен гарван, а не бял лебед; по същия начин един не много разумен човек, попаднал сред мъдри люде, понякога не само придава блясък и красота на тяхната умствена зрелост, ами дава и повод за забава и удоволствие. Затова вие, дето сте умни и скромни, трябва да държите още повече на мен, глуповатия, защото моите недостатъци правят вашата добродетел да изпъква много по-ярко, отколкото ако притежавах достойнства, които да затъмняват вашите; именно поради тая причина аз трябва да разполагам с много повече свобода, за да докажа какъв съм, а това, което говоря, вие трябва да изслушвате с много повече търпение, отколкото ако бях умен и разумен. И така, аз ще ви разкажа една не много дълга новела, от която ще ви стане ясно с каква прилежност е необходимо да се върши всичко, каквото нареждат ония, дето правят разни заклинания, и как най-малката грешка, допусната в тия неща, разваля всичко, сторено дотогава от заклинателя.
Не много отдавна в Барлета живял свещеник на име дон Джани ди Бароло; понеже енорията му била бедна, за да се прехранва, той натоварил кобилата си със стока, тръгнал насам-натам по панаирите из Апулия и почнал да купува и да продава. По време на тия свои странствувания той се сприятелил с някакъв човек, на име Пиетро от Тресанти, който със своето магаре вършел същата работа, каквато и свещеникът; в знак на Приятелство и добро разположение свещеникът се обръщал към селянина съгласно апулийския обичай, наричайки го „куме Пиетро“; и всеки път, когато Пиетро прескачал до Барлета, свещеникът го водел в своята църква, канел го да отсяда у дома му, с една дума, оказвал му най-големи почести. Обаче кумът Пиетро бил много беден и притежавал само една къщица, която едва побирала него, младата му жена — а тя била голяма красавица — и магарето; въпреки това, всеки път, когато дон Джани пристигал в Тресанти, той го водел у дома си и го гощавал според възможностите си, за да му се отплати за вниманието, което пък оня му оказвал в Барлета. Но що се отнася до нощуването, понеже кумът Пиетро имал едно-единствено легло, където спял заедно с красивата си жена, той не можел да настани свещеника както подобава; затуй дон Джани бил принуден да спи в яхъра на купчина слама, редом с кобилата си, която пък била вързана до магарето на стопанина.
Понеже знаела за вниманието, което дон Джани оказвал на мъжа й в Барлета, жената на няколко пъти, когато свещеникът идвал у тях, изказвала желание да отиде и пренощува у една съседка, на име Карапреза, жена на съдията Лео, за да може гостът да спи в леглото заедно с мъжа й; тя споменала за тая работа и на свещеника, но той не се съгласявал, дори един път й казал: „Не се тревожи за мен, кумичке Джемата, аз съм си много добре, защото, когато пожелая, мога да превърна тая кобила в хубава мома и да спя с нея, а след това отново я превръщам в кобила, та затуй не ми се ще да се разделям с нея.“ Младата жена се учудила, повярвала му, разказала това на мъжа си и добавила: „Слушай, ако наистина сте толкова близки, както твърдиш, защо не помолиш свещеника да те научи на тази магия, та да може и мен да превръщаш в кобила? Така ще можеш да работиш и с магаре, и с кобила, ще печелим двойно, а като се приберем в къщи, пак ще ме превръщаш в жена, каквато съм всъщност.“
Кумът Пиетро, който бил по-скоро глуповат, отколкото умен, повярвал на словата й, съгласил се със съвета, който тя му дала, и захванал да моли най-усърдно свещеника да го научи на тази магия. Дон Джани направил каквото могъл, за да го разубеди да не вярва на тия глупости, но като видял, че нищо не помага, рекъл: „Добре, щом толкова го искате, утре, както всеки друг път, ще станем на разсъмване и аз ще ви покажа как се върши това; само че, както сам ще се увериш, най-трудното в цялата работа е поставянето на опашката.“
Кумът Пиетро и кумицата Джемата очаквали събитието с такова нетърпение, че не мигнали цяла нощ и малко преди да съмне, станали и извикали дон Джани; той дошъл в стаята както бил само по риза и рекъл: „За никого другиго не бих се съгласил да сторя това, но за вас ще направя едно изключение; щом толкова желаете, всичко ще ви покажа, ала трябва да ви напомня, че ако искате работата да стане, ще трябва да изпълнявате всичко, каквото ви наредя.“ Мъжът и жената отвърнали, че са съгласни. Тогава дон Джани взел свещта, подал я на Пиетро и му заръчал: „Наблюдавай внимателно какво ще правя и запомни добре какво ще кажа! Само че, ако не искаш да развалиш работата, не бива да се обаждаш, каквото и да видиш, каквото и да чуеш, ами се моли Богу опашката да се прихване добре.“
Кумът Пиетро поел свещта и обещал да изпълни тая заръка. Тогава дон Джани заповядал на кумицата да се съблече и да застане на четири крака, както стоят кобилите, след което напомнил и на нея да не продумва ни думица, каквото и да става. Той почнал да опипва лицето и главата й и рекъл: „Нека тая глава стане хубава конска глава!“ После прекарал ръка по косата й и добавил: „Нека това се превърне в хубава конска грива!“ А като стигнал до ръцете, изрекъл; „Нека се превърнат в хубави конски крака и копита!“ След това, когато опипал гърдите й и установил, че са твърди и налети, а един неканен гост изведнъж се пробудил и се надигнал, свещеникът пожелал: „Нека това стане хубава конска гръд!“ Той изговорил същите слова и за гърба, корема, задника, бедрата и нозете й; най-сетне, след като дошъл ред да постави опашката, свещеникът си подигнал ризата, хванал в ръка садилото, с което разсаждал хора, и като го напъхал начаса в междата, служеща за тая работа, изрекъл: „А нека това се превърне в хубава конска опашка!“
Кумът Пиетро, който до тоя миг следял най-внимателно всичко, щом видял последното деяние — а то хич не му се харесало, — възкликнал: „Хей, дон Джани! Не искам опашка, не искам никаква опашка!“ Когато дон Джани издърпал садилото, влагата, съдържаща се във всички растения, била вече изтекла и той рекъл: „Ах, куме Пиетро, нали ти бях казал да не се обаждаш, каквото и да видиш, че върша? Та кобилата беше вече почти готова, но ти с твоето обаждане развали цялата работа и сега не мога да започна отново!“ Кумът Пиетро възразил: „Добре де, ама там не ми трябваше опашка. Защо не ми казахте аз да я поставя? Освен това вие я поставихте по-надолу, отколкото трябва.“ Дон Джани отвърнал: „Затова, защото от първия опит ти нямаше да можеш да свършиш тая работа, както аз я направих.“
Щом чула тия слова, младата жена се изправила и казала най-чистосърдечно на мъжа си: „Ах ти, глупако неден! Защо развали и твоята, и моята работа? Къде си виждал кобила без опашка? Бедняк си ти, но да даде Господ да станеш още по-беден!“
Така, по причина на изречените от кума Пиетро слова, нямало вече как младата жена да се превърне в кобила, затова тя се облякла, като се тюхкала и вайкала. А кумът Пиетро поел пак стария си занаят с магарето и двамата с дон Джани отишли на панаира в Битонто, но Пиетро не го помолил никога вече за подобна услуга.
Нека всяка жена, която ще се смее над това, си представи сама колко много се смяла дружината на тая новела, която дамите разбрали много по-добре, отколкото Дионео предполагал. Но тъй като разказите вече приключили, а слънцето почнало да клони към заник, кралицата разбрала, че е дошъл краят на нейното владичество, затова станала, снела венеца от себе си и като го положила върху главата на Панфило — единствения, който оставал да бъде удостоен с тази чест, — усмихнала се и изрекла:
— Повелителю мой, тъй като ти си последен, върху теб ще легне тежко бреме — да поправиш моите грешки и грешките на тия, дето заемаха мястото, що заемаш сега ти. И нека Бог ти помогне в това начинание, така както помогна на мен да те увенчая за крал!
Панфило посрещнал радостно възложената му чест и отвърнал:
— Вашата добродетел и добродетелта на всички мои поданици ще направят така, че и аз да заслужа похвала, подобно на другите преди мен.
След като по примера на своите предшественици се договорил със сенешала относно всичко, каквото било необходимо, Панфило се обърнал към застаналите в очакване дами с думите:
— Влюбени дами, за да си възвърнете силите, благоразумната Емилия, която днес бе наша кралица, ви даде малко почивка, като ви позволи да разсъждавате за каквото вие пожелаете; поради това аз съм на мнение, че след като отпочинахте, ще бъде добре да се върнем към установения вече ред и желая всяка една от вас да се подготви утре да разказва за тия, които са проявили благородство или великодушие в любовните или други дела. Беседвайки по тези въпроси, слушайки тия разсъждения, вашият и без това предразположен към доблестни дела дух несъмнено ще се извиси още повече; и нашият живот, който е така кратък в смъртните ни тела, ще бъде увековечен с похвалната слава, която ще оставим след себе си; и всеки, който не се грижи само за корема си, както правят дивите зверове, трябва не само да желае, ами да се стреми с всички сили да върши такива дела.
Този въпрос се понравил на веселата дружина; с разрешение на новия крал всички станали и се отдали на обичайните си занимания, като всеки избрал каквото най-много предпочитал. Така прекарали до часа за вечеря; после седнали весело край трапезата и били обслужени старателно, както трябва, а щом се нахранили, станали за обичайните си игри и изпели множество песни, не толкова мелодични, колкото забавни по съдържание; след което кралят заповядал на Неифила да изпее една канцона. И тя, без да губи време, запяла прелестно със звънък и весел глас:
Аз млада съм и веселя се, пея
от все сърце, че пролет е сега,
с любов и с нежни мисли аз живея.
Вървя и гледам злачните поляни,
с червени, жълти, бели цветове,
с бодливи рози, крем и дъждове
и всички те напомнят ми събрани
лицето му — на оня, с който сляни
навеки ще сме заедно — така
за неговата радост аз милея.
Ако намеря между тез създания
подобно според мен на него цвете,
целувам го, откъсвам го с ръцете,
говоря му, след туй без колебания
сърце разтварям с тайните желания;
а сетне с други, на венец, с ръка
в косите си да го вплета умея.
А наслаждението пък, което
цвета в очите, без да ще, оставя
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 29 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |