Слугинята отишла и при двамата и предала на всекиго от тях каквото й било заповядано. И двамата отвърнали, че ако дамата пожелае, те ще отидат не в гробницата, а в ада. Слугинята предала тоя отговор на дамата, която зачакала да види дали наистина двамата са толкова луди, че ще изпълнят това.
Щом настъпила нощта и дошло време за първия сън, Алесандро Киармонтези излязъл от дома си облечен само по елек, за да отиде и да легне в гробницата на мястото на Сканадио; но докато вървял, обзел го голям страх, размислил се и си рекъл: „Ама че съм глупак! Къде съм тръгнал? Ами ако роднините й са забелязали, че я обичам, и предполагайки, че между нас е станало нещо, дето всъщност не е ставало, са я принудили да постъпи така, за да ме убият в гробницата? В такъв случай, ако някой има да губи, това съм аз и никой никога не ще узнае нещо, което може да навреди на тях. А отде да знам, може цялата тая работа да е устроена от някой мой враг и тя да иска да му услужи от обич към него.“ После си казал: „Добре, да допуснем, че всичко това не е вярно, че нейните роднини наистина ще ме пренесат в дома й; предполагам, че те не искат да вдигнат трупа на Сканадио, за да го държат в ръцете си или за да го натикат в пойните обятия; напротив, би трябвало да се предполага, че може би искат да се погаврят с него, за да му отмъстят по този начин за някоя обида, които той им е нанесъл. Тя ми заповяда да мълча и да не казвам гък, каквото и да стане. Ами ако почнат да ми бодат очите или да ми вадят зъбите, или да ми секат ръцете, или пък ми изиграят някаква подобна шега, какво да правя? Как така ще мълча? Обадя ли се, ще ме познаят, могат и зло да ми сторят, а може и нищо да не ми направят; но аз пак ще си остана с празни ръце, защото те няма да ме закарат при дамата, а тя ще има основание да каже, че съм нарушил заповедта й и никога няма да изпълни моето желание.“
Докато размишлявал така, той за малко не се върнал обратно, но голямата му любов го тласнала да върви напред с противоположни и толкова силни доводи, че стигнал чак до гробницата. Повдигнал капака, промъкнал се вътре, разсъблякъл Сканадио, облякъл дрехите му, захлупил върху себе си капака и легнал на мястото на Сканадио; после се сетил що за човек бил тоя мъртвец и почнал да си припомня всичко онова, дето бил чувал, че става нощем не само в гробниците на мъртвите, но и по разни други места; косата му настръхнала и му се струвало, че Сканадио ей сега ще се надигне и ще го удуши. Ала с помощта на пламенната си любов той успял да превъзмогне тия и другите обзели го страхове и останал да лежи като мъртвец, очаквайки да види какво ще стане по-нататък.
Като наближило полунощ, Ринучо излязъл от къщи, за да изпълни заръката на дамата. Докато вървял, в главата му нахлули безброй и най-различни мисли относно това, което би могло да му се случи: например, както носи на гръб трупа на Сканадио, да попадне в ръцете на синьорията и да бъде изгорен на кладата като магьосник или ако станалото се разчуе, да си навлече омразата на близките на покойника; минали му и разни други мисли, които за малко не го накарали да се върне. Но после, като размислил, той си рекъл: „Нима ще кажа не на първото нещо, за което ме е помолила тази благородна дама, която толкова обичах и продължавам да обичам, особено ако с това трябва да спечеля милостта й? Не мога да не изпълня каквото съм й обещал, та ако ще и да умра.“
Продължил пътя си и стигнал до гробницата, която отворил без особена трудност. Като чул да отварят, Алесандро не се и помръднал, въпреки че много се изплашил. Ринучо влезнал и предполагайки, че взема трупа на Сканадио, хванал Алесандро за краката, измъкнал го от гробницата, вдигнал го на гръб и се запътил към къщата, където живеела дамата; той вървял, без да обръща кой знае какво внимание на товара си; често го блъскал ту от едната, ту от другата страна в пейките, които се намирали от двете страни на улицата; било тъмно като в рог и Ринучо просто не можел да види накъде върви.
Когато Ринучо стигнал пред вратата на дамата, която стояла заедно с прислужницата си до прозореца, за да види дали Ринучо ще донесе Алесандро, и била вече обмислила как да се избави и от двамата, станало така, че градските стражи, които се били притаили на тази улица, за да заловят един престъпник, чули шума от стъпките на Ринучо, запалили веднага един факел, за да видят какво да направят и накъде да се втурнат, вдигнали копията и щитовете си и викнали: „Кой е там?“ А Ринучо, щом зърнал стражите, нали нямало време за продължителни размишления, пуснал Алесандро и дим да го няма; Алесандро също рипнал на крака и въпреки че бил облечен в дългополата дреха, която смъкнал от мъртвеца, хукнал да бяга. На светлината на запаления от стражите факел дамата видяла много добре как Ринучо носел Алесандро на гръб, забелязала и Алесандро, облечен в дрехата на Сканадио, и се смаяла от голямата смелост и на единия, и на другия; въпреки това тя много се смяла, като видяла как Алесандро тупнал на земята, а после и той, и Ринучо си плюли на петите. Зарадвала се много на станалото, благодарила на бога, задето я отървал от техните задиряния, отдръпнала се от прозореца и се прибрала в стаята си, след като и тя, и слугинята й се убедили, че и двамата трябва много да я обичат, щом, както станало ясно, изпълнили каквото им била наредила.
Отчаяният Ринучо проклинал злата си орис, но въпреки това не се прибрал у дома си, ами щом стражите си отишли, се върнал на мястото, където бил хвърлил Алесандро, и почнал да го търси пипнешком, надявайки се да го намери и по този начин да изпълни даденото обещание; но след като не го намерил, Ринучо предположил, че стражите са го отнесли със себе си и се прибрал огорчен в къщи. Алесандро също бил огорчен от сполетялата го беда и като не знаел какво да предприеме, нито пък успял да разбере кой го е носил на гръб, и той се запътил към дома си. А когато на следния ден открили, че гробницата на Сканадио е отворена и не могли да намерят трупа му, понеже Алесандро го бил хвърлил надолу, из цяла Пистоя тръгнали какви ли не приказки и глупците разправяли, че Сканадио е бил отмъкнат от дяволите.
Въпреки това двамината влюбени поотделно уведомили дамата какво е сторил всеки един от тях, какво му се било случило и сочейки това като оправдание, задето не успели да изпълнят докрай нейните нареждания, я помолили да се смили над тях и да ги дари с любовта си; дамата обаче се престорила, че не вярва нито на единия, нито на другия и отвърнала най-категорично, че няма да направи никога нищо за тях, защото не изпълнили каквото искала. Така тя успяла да се отърве и от двамата.
НОВЕЛА II
Една абатиса става набързо посред нощ, за да залови монахинята, за която й съобщават, че спи в леглото си със своя любовник; понеже по същото време при абатисата имало някакъв свещеник, тя, мислейки, че си слага покривалото, в тъмното поставя на главата си гащите на божия служител; обвиняемата ги забелязва и ги посочва на абатисата, след което бива освободена и продължава да се забавлява със своя любовник.
Когато Филомена замълчала, всички похвалили умението на дамата да се отърве от двамата мъже, с които не желаела да се люби, и, обратно — преценили, че безумната смелост на влюбените била проява на безразсъдство, а не на любов; след това кралицата се обърнала любезно към Елиса с думите:
— Елиса, продължи ти! Елиса веднага започнала:
— Мили мои дами, както чухме, мадона Франческа е успяла да се избави наистина умно от двамата, дето й досаждали; но и една млада монахиня съумяла да избегне надвисналата над нея опасност също така с мъдри слова и е помощта на съдбата. Както знаете, на тоя свят има много глупци, които искат да бъдат и учители, и съдници на другите; но както ще узнаете от моята новела, съдбата понякога наказва тия люде така, както заслужават; подобно нещо се случило и на една абатиса, чиято подчинена била и монахинята, за която ще ви разкажа сега.
И така, вие навярно знаете, че в Ломбардия има една обител, прочута със своята святост и благочестие; там между другите монахини имало и някаква девойка от благородно потекло и с омайна красота, наречена Изабета; един ден, като отишла при решетката, за да се види с някакъв свой роднина, тя се влюбила в красивия младеж, който бил дошъл заедно с него; щом я видял каква е хубавица и отгатнал по очите й нейното желание, младежът също се влюбил в нея, но любовта им продължила доста време безплодно не без да причини голяма мъка и на нея, и на него. Най-сетне, нали и двамата искали едно и също, младежът измислил как да посещава своята монахиня в най-голяма тайна; и понеже тя останала доволна, той я посетил по само веднъж, а още много пъти, за голямо удоволствие и на двамата.
Те продължавали да се срещат, но не щеш ли, една нощ една от монахините видяла как младежът се сбогувал с Изабета и си тръгнал; ала нито той, нито Изабета разбрали, че са ги видели; монахинята съобщила за станалото и на другите. Отначало те намислили да издадат веднага Изабета на абатисата, която се наричала мадона Узимбалда и по мнението на монахините и на всички, дето я познавали, била добра и света жена; но после решили да наредят работата така, че абатисата да завари Изабета с младежа, за да няма тя начин да отрича. По тая причина те си замълчали и се разпределили тайно на смени, за да я издебнат и заловят. Понеже Изабета не се пазела, пък и нищо не научила за случилото се, една нощ съобщила на любимия си да дойде при нея, но монахините, дето я дебнели, узнали начаса за тая работа. Късно през нощта, когато решили, че е време да сторят каквото били намислили, те се разделили на две — едните останали на пост пред килията на Изабета, а другите изтичали към спалнята на абатисата, почукали на вратата и щом тя се обадила, рекли: „Бързо, мадона! Станете, защото открихме, че Изабета е в килията си с един младеж!“
Добро, ама същата нощ при абатисата се намирал някакъв свещеник, когото тя често вкарвала при себе си с един сандък; щом чула виковете, тя се побояла да не би от припряност и престараване монахините да блъснат вратата и да я отворят, затова побързала да стане и навлякла в тъмното каквото й попаднало под ръка; предполагайки, че е напипала надипленото покривало, което те носят на главата си и го наричат „салтеро“, в бързината тя грабнала гащите на свещеника и ги метнала на главата си вместо покривалото, без да разбере какво е взела; излязла навън и като затворила веднага вратата след себе си, запитала: „Къде е тая проклетница?“ Заедно с другите монахини, които толкова изгаряли от желание да заловят Изабета на местопрестъплението, че съвсем не забелязали какво имало на главата на абатисата, тя стигнала до килията на Изабета и с помощта на останалите изкъртила вратата; като влезли вътре, заварили двамата любовници да лежат прегърнати в постелята, а те, нали били като замаяни, задето ги изненадали, не знаели какво да правят и дори не се помръднали. Монахините хванали веднага Изабета и по нареждане на абатисата я повели към капитула107. Младежът скочил, облякъл се и зачакал да види какво ще стане по-нататък и бил решен, ако сторят нещо лошо на любимата му, да се разправи както той си знае с всички, които му попаднат под ръка, а после да отведе Изабета със себе си.
Абатисата седнала в капитула и в присъствието на всички монахини, чиито погледи били отправени единствено към обвиняемата, започнала да ругае Изабета с най-грубите слова, отправяни някога към жена, задето със своите позорни и недостойни деяния щяла да опетни и светостта, и честта, и доброто име на светата обител, ако вестта за станалото се разчуела навън; след ругатните последвали заплахи, коя от коя по-страшни. А девойката, съзнавайки своята вина, била потънала от срам, треперела от страх, не знаела какво да отвърне и с мълчанието си предизвикала съчувствие у всички останали. По едно време, докато абатисата продължавала да я кори с най-яростни слова, девойката повдигнала глава и видяла какво се мъдри на главата на абатисата и връзките на гащите, които висели отстрани. Щом разбрала каква е работата, Изабета се посъвзела и рекла: „Мадона, нека Бог ви помага, завържете си бонето, а след това ми казвайте каквото пожелаете.“ Абатисата не разбрала какво означават тия слова и се сопнала: „Какво боне, престъпнице? Я виж ти, има нахалството да се шегува! Нима мислиш, че след онова, дето си извършила, има място за шеги?“ Тогава девойката повторила: „Мадона, още веднъж ви моля да си завържете бонето, а след това можете да ми приказвате каквото си искате.“
При тия слова повечето монахини вдигнали очи към главата на абатисата, самата тя се опипала и всички се досетили какво искала да каже Изабета; поради това, след като осъзнала своето прегрешение и разбрала, че то е съвсем очевидно и не може да остане скрито, абатисата променила проповедта си и започнала да говори неща, съвсем различни от тия, дето изрекла в началото; заключавайки, че не е възможно човек да се опази от плътските желания, тя казала на монахините да се забавляват коя когато може, стига да го върши скритом, както правели до тоя ден.
След това заповядала да освободят девойката и се върнала да спи със своя свещеник; Изабета пък се прибрала при любовника си и впоследствие често го викала при себе си напук на всички завистници; а останалите, които си нямали любовници, направили каквото могли, и то тайно, за да си опитат късмета.
НОВЕЛА III
По настояване на Бруно, Буфалмако и Нело магистър Симоне убеждава Каландрино, че е забременял и му дава лекарства, които той им заплаща с угоени петли и пари; така Каландрино бива излекуван, без да роди.
Когато Елиса завършила своята новела и всички благодарили на Бога, загдето избавил младата монахиня от злословията на завистливите й дружки, довеждайки работата до щастлив край, кралицата наредила на Филострато той да продължи. Без да чака да го подканват, Филострато започнал:
— Прекрасни дами, оня недодялан съдия от Марке, за когото ви говорих вчера, ми попречи да ви разкажа една новела за Каландрино, както се канех да сторя; понеже всичко, дето се разказва за него, не може да не ни развесели още повече, аз ще ви разправя каквото възнамерявах да ви кажа вчера, въпреки че за него и другарите му чухме вече доста работи.
От разказаното досега стана от ясно по-ясно кой е Каландрино и кои са другите, за които ще спомена в тази новела; поради това, без да влизам в повече подробности, ще ви кажа, че някаква леля на Каландрино умряла и му оставила в наследство двеста лири, и то все дребни пари; по тая причина Каландрино почнал да разправя, че възнамерявал да си купи имение и почнал да се пазари с всички посредници във Флоренция, сякаш имал в джоба си десет хиляди златни флорина; но пазарлъкът се развалял всеки път, когато работата стигала до цената, която искали за именията. Бруно и Буфалмако, които били в течение на тая работа, се опитали на няколко пъти да го убедят, че е по-добре да изяде тия пари с тях, отколкото да купува земя, сякаш после от нея щял да произвежда глинени топки за балисти; но не само не успели да го убедят, ами не могли да го накарат да ги нагости поне веднъж.
Един ден, когато те се тюхкали, задето не могли да постигнат нищо, срещнали случайно един свой приятел, живописец, на име Нело; тримата решили да погуляят за сметка на Каландрино и тъй като не им трябвало много време, за да измислят какво да направят, още на следната утрин се притаили да причакат Каландрино, когато излиза от дома си.
Каландрино излязъл и след малко срещнал Нело, който се обърнал към него с думите: „Добър ден, Каландрино!“ В отговор Каландрино му пожелал Бог да му даде и добър ден, и добра година. Нело се поспрял и се загледал в Каландрино, който го запитал учуден: „Какво ме гледаш?“ Нело отвърнал: „А бе ти тая нощ нищо ли не си усетил? Толкова зле изглеждаш, че просто не приличаш на себе си.“ Каландрино веднага се разтревожил и възкликнал: „Олеле, каква ли ще да е тая работа? Какво ми е според теб?“ — „Отде да знам — рекъл Нело, — но ми се струва, че не си същият; това не ще да е току-тъй“ — и си тръгнал.
Въпреки че не усещал нищо особено, Каландрино бил обзет от съмнения и продължил по пътя си; а Буфалмако, който стоял наблизо, щом видял, че той се разделил с Нело, побързал да отиде при Каландрино, поздравил го и го запитал какво става с него. Каландрино отвърнал: „Право да си кажа, не знам, но Нело току-що ми рече, че според него просто не съм приличал на себе си. Дали наистина ми има нещо?“ Буфалмако рекъл: „Какво ти нещо! Изглеждаш така, сякаш си с единия крак в гроба.“ На Каландрино вече му се струвало, че треска го тресе; ето че и същия миг се появил Бруно, който, още щом отворил уста, побързал да каже: „Леле, Каландрино, какво ти е? Та ти имаш вид на мъртвец!“
Като чул, че и тримата му казали едно и също, Каландрино се убедил окончателно, че е болен и въздъхнал отчаяно: „Какво да правя сега?“ Бруно отвърнал: „Според мен най-добре ще направиш да се прибереш у дома си, да си легнеш, да кажеш да те завият добре и да пратиш урината си на магистър Симоне; нали знаеш, той е наш човек, ще ти каже веднага какво трябва да правиш, а ние ще дойдем при теб и ще ти помогнем с каквото е нужно.“
В това време Нело се върнал при тях и тримата придружили Каландрино до дома му; а той, щом влязъл в стаята си, почнал да пъшка и казал на жена си: „Ела да ме завиеш, защото съм много зле.“ След като го настанили в леглото, пратили слугинята да отнесе урината му на магистър Симоне, който по това време имал аптека на Меркато Векио с фирма, изобразяваща пъпеш108. Бруно казал на другарите си: „Вие останете при Каландрино, а аз ще отида да разбера какво ще каже лекарят и ако трябва, ще го доведа тук.“ Тогава Каландрино рекъл: „Хайде, друже мой, върви и гледай да ми кажеш каква е тая работа, защото чувствувам нещо, ама не мога да разбера какво.“
Бруно се запътил към магистър Симоне, стигнал там преди слугинята, която носела урината, и разказал всичко на лекаря. Затова, когато слугинята пристигнала, лекарят, след като огледал урината, й заръчал: „Ще се върнеш и ще кажеш на Каландрино да стои на топло; аз ще дойда веднага да му обясня какво му е и какво трябва да прави.“ Слугинята изпълнила заръката. След малко лекарят пристигнал заедно с Бруно, приседнал край постелята, почнал да опипва пулса на Каландрино, а после му рекъл в присъствието на жена му: „Слушай, Каландрино, казвам ти го като на приятел: нищо ти няма, само дето си забременял.“ Щом чул това, Каландрино почнал да се тюхка и вайка: „Ех, Теса! Ти си виновна за тая работа, защото все искаш ти да си отгоре! Нали ти казвах, че така ще стане!“ Жена му, която била много скромна, като чула дрънканиците на мъжа си, пламнала от срам, навела глава и излязла от стаята, без да продума. Каландрино продължил да се тюхка: „Горко ми! Какво ще правя сега! Как ще го родя това дете? Откъде ще излезе? Ето на, аз ще умра заради необузданата страст на тая моя жена, дано Бог я направи нещастна до края на дните й, така както аз искам да живея в радост! Ама ако бях здрав, а не болен, както съм сега, щях да стана и така да я натупам, че да й строша кокалите, въпреки че тъй ми се пада, защото не трябваше да й позволявам да ми се качва отгоре. Истина ви казвам, ако тоя път ми се размине, ще я накарам да умре от желание.“
Докато слушали приказките на Каландрино, Бруно, Буфалмако и Нело едва се сдържали да не прихнат от смях, но магистър Маймун109 така се смеел, че човек можел да преброи всичките му зъби. Най-сетне, когато Каландрино почнал да моли лекаря да му даде съвет и да му помогне, магистърът рекъл: „Каландрино, не се бой! Слава Богу, че разбрахме навреме какво ти е, ще те оправя за няколко дни, и то много лесно, само че ще се наложи малко да се поохарчиш.“ Каландрино изпъшкал: „За бога, магистре, на всичко съм съгласен, само да ми помогнете! Имам двеста лири, с които мислех да си купя имение, ако ви трябват, вземете ги всичките, само и само да не трябва да раждам, защото не знам какво ще правя; чувал съм аз каква олелия вдигат жените, преди да родят, въпреки че оная рабска, през която правят това, е много голяма; а аз, усетя ли такава болка, ще умра, преди да съм родил.“ — „Не се тревожи — отвърнал лекарят, — аз ще ти приготвя една дестилирана отвара, и сладка, и приятна на вкус, която ще те оправи за три дни и ти отново ще се чувствуваш като риба във вода; но после ще трябва да си опичаш ума и да гледаш да не вършиш такива глупости. За отварата ще са необходими три чифта хубави угоени петли, а за другите неща ще дадеш на някого от тримата пет лири, за да купи каквото трябва; кажи им да донесат всичко в аптеката, а аз ти се заклевам, че още утре ще ти пратя дестилираната отвара, от която ти ще трябва да пиеш по една голяма чаша наведнъж.“ Като чул това, Каландрино рекъл: „Магистре, нека бъде както вие казвате!“ После дал на Бруно пет лири, дал му пари и за три чифта угоени петли, като го помолил да му услужи и да свърши тая работа.
Щом си отишъл, лекарят наредил да приготвят някаква отвара и я пратил на Каландрино, А Бруно купил петлите и каквото било необходимо за угощението, след което и той, и другарите му хубаво си похапнали. Каландрино пил отварата три дни поред, а после лекарят, придружен от тримата другари, го навестил, опипал пулса му и рекъл: „Каландрино, ти си вече напълно здрав, в това няма никакво съмнение; можеш да си гледаш работата, няма от какво да се страхуваш, няма защо да стоиш повече в къщи.“
Каландрино се зарадвал и тръгнал да си гледа работата, като почнал да хвали където свари отличното лечение на магистър Симоне, който за три дни го избавил от бременност. А Бруно, Буфалмако и Нело останали много доволни, задето успели да се подиграят със скъперничеството на Каландрино, но мона Теса, която се досетила каква е работата, се карала много на мъжа си за станалото.
НОВЕЛА IV
Синът на месер Фортариго, на име Чеко, изгубва на комар в Бонконвенто всичките си неща заедно с парите на Чеко — сина на месер Анджулиери; после, както е по риза, го подгонва и се развиква, че оня го бил ограбил, накарал селяните да го хванат, облича неговите дрехи, яхна коня му и си тръгва, като го оставя по риза.
Цялата дружина се запревивала от смях, като чула какво разправял Каландрино за жена си, а когато Филострато млъкнал, по волята на кралицата Неифила започнала:
— Достойни дами, ако на хората им беше по-лесно да показват пред другите своя разум и своите добродетели вместо глупостта и пороците си, мнозина напразно биха се мъчили да сдържат словата си; това пролича ясно и от глупостта на Каландрино, за когото никак не е било нужно да разказва на всички за тайните удоволствия на жена си, за да се излекува от болестта, от която, по причина на своята простотия, си въобразявал, че страда. Това обаче ме накара да си припомня една съвсем противоположна случка и по-точно как коварството на един човек се оказало по-силно от благоразумието на друг за срам и във вреда на последния; и аз бих желала да ви разкажа именно тая случка.
Не много отдавна в Сиена живели двамина мъже; и двамата били вече в зряла възраст, и двамата имали едно и също име — Чеко, само че единият бил син на месер Анджулиери, а другият — на месер Фортариго; въпреки че нравите им били съвсем различни, те се сприятелили и често се срещали, защото в едно нещо между тях нямало никаква разлика — и двамата мразели еднакво силно бащите си. Понеже Анджулиери, който бил красив и благовъзпитан мъж, си втълпил, че в Сиена няма да може да живее добре с парите, които му отпускал неговият баща, а освен това научил, че в Анконската погранична област за папски легат е дошъл един кардинал, който бил много добре разположен към него, той намислил да отиде при кардинала, предполагайки, че по този начин ще успее да подобри положението си. Анджулиери уведомил баща си за своето намерение и двамата се споразумели бащата да му даде наведнъж издръжката, която иначе трябвало да му дава в продължение на шест месеца, за да може той да се облече, да си купи кон и да се приготви прилично. Когато почнал да търси кого да вземе със себе си като слуга, Фортариго научил за това, отишъл веднага при Анджулиери и седнал да го увещава най-настойчиво да го вземе със себе си, уверявайки го, че щял да му бъде и слуга, и телохранител, и всичко каквото трябва; при това не искал никаква заплата освен издръжка. Анджулиери отвърнал, че не желае да го вземе не защото го смята за негоден за подобна работа, ами защото той играел комар и освен това понякога се и напивал. Фортариго възразил, че щял да се въздържа и от едното, и от другото, почнал да се кълне, че няма вече да го върши и толкова се молил, че Анджулиери най-сетне отстъпил и се съгласил Фортариго да му стане слуга.
Една сутрин двамата тръгнали на път и спрели да обядват в Бонконвенто; като се нахранил, понеже било много горещо, Анджулиери наредил да му приготвят легло в странноприемницата, разсъблякъл се с помощта на Фортариго и легнал да спи, като преди това му заръчал да го събуди, щом удари деветият час. Докато Анджулиери спял, Фортариго отишъл в кръчмата и след като си пийнал, седнал да играе комар с неколцина други, които скоро му обрали не само парите, що имал в себе си, ами и дрехите от гърба му; понеже решил да си възвърне загубеното, Фортариго, както бил останал само по риза, отишъл в стаята, където спял Анджулиери; като видял, че той спи дълбок сън, измъкнал от кесията му колкото пари имало, върнал се в кръчмата, продължил да играе и загубил и тях.
През това време Анджулиери се събудил, станал, облякъл се и потърсил Фортариго, но не успял да го намери и си помислил, че сигурно се е напил и е заспал някъде, както впрочем често му се случвало; поради това той намислил да зареже Фортариго, заповядал да оседлаят коня му и да му натоварят куфара, като решил да си потърси друг слуга в Корсиняно; но когато, преди да си тръгне, понечил да се разплати със стопанина ма странноприемницата, Анджулиери разбрал, че парите му са изчезнали; настанала страшна олелия, вдигнала се на крак цялата къща на стопанина, Анджулиери се развикал, че са го ограбили тук, в тоя дом, и го заплашил, че всички ще бъдат задържани и откарани в Сиена. Тъкмо тогава се появил Фортариго: той бил по риза и идвал да прибере и дрехите, както преди това направил с нарито; щом видял, че Анджулиери се е приготвил за път, той възкликнал: „Хей, Анджулиери, какво значи това? Я почакай малко, ей сега ще дойде един човек, при когото съм заложил дрехата си за трийсет и осем гроша; уверен съм, че ако му платим веднага, той ще се съгласи да ми я върне и за трийсет и пет гроша.“ Добре, ама докато той говорел така, пристигнал някакъв човек, от чиито слова Анджулиери се убедил, че не друг, а Фортариго го е обрал, защото оня човек му показал колко пари е спечелил от Фортариго. Анджулиери кипнал от яд, нахокал здравата Фортариго и му креснал, че ако не се страхувал повече от човешкото правосъдие, отколкото от бога, щял да му види сметката; после възседнал коня си и го заплашил, че ще нареди или да го обесят, или да го изгонят от Сиена под страх от обесване. Фортариго не му обърнал ни най-малко внимание, сякаш Анджулиери говорел не на него, а на някого другиго, и му казал; „Хайде, Анджулиери, остави тия приказки за друг път, няма полза от тях; помисли си, ние ще можем да получим моята дреха веднага, и то срещу трийсет и пет гроша, а отложим ли до утре, ще трябва да заплатим не по-малко от трийсет и осем — толкова, колкото опя човек ми даде назаем; а той ще ми направи тая услуга, понеже тия пари съм ги проиграл по негов съвет. Хайде, защо да не спечелим три гроша?“
Докато го слушал, Анджулиери се отчаял още повече, особено като виждал как хората, дето се били струпали наоколо, го гледали, сякаш били уверени, че не Фортариго е изиграл на комар парите на Анджулиери, ами че Анджулиери държи в себе си Негови пари. Тогава Анджулиери се сопнал: „Какво ме интересува твоята дреха, обеснико, дано увиснеш на въжето! Ти не само че ме ограби и изигра на комар всичките ми пари, ами ми пречиш да си тръгна и отгоре на това си седнал да ми се подиграваш.“ Но Фортариго продължавал да си държи на своето, сякаш тия слова не се отнасяли до него и казал: „Хайде, защо не искаш да ми позволиш да спечеля тия три гроша? Нима не вярваш, че отново ще ти ги дам назаем? Хайде, направи го заради мен, какво толкова си се разбързал? И без това до довечера все ще стигнем до Торениери. Хайде, изтърси си кесията: и цяла Сиена да обърнеш, пак няма да намериш друга дреха, която така да ми отива, както тая. А аз взех, че я заложих за някакви си трийсет и осем гроша, пък тя струва четирийсет, че и повече. Не го ли направиш, ще ми причиниш двойна загуба.“
Анджулиери бил безкрайно огорчен от тоя човек, дето не само го ограбил, ами се и опитвал да го задържи с празните си дрънканици, затова нищо не му отвърнал, обърнал коня си и тръгнал по пътя към Торениери. Но Фортариго хукнал подире му така, както бил по риза, защото му хрумнала зла мисъл; и тичал след него цели две мили, молейки му се все за дрехата; а когато Анджулиери подкарал коня си още по-бързо, за да отърве слуха си от тая досада, Фортариго видял някакви селяни, които работели в една нива край пътя, малко по-надолу от мястото, където се намирал Анджулиери, и веднага се развикал: „Дръжте го, дръжте го!“ Селяните се втурнали, кой с лопата, кой с мотика, и преградили пътя на Анджулиери; и понеже предположили, че той е ограбил другия, дето викал и тичал след него само по риза, побързали да го спрат и задържат. Анджулиери напразно се опитвал да им обясни кой е и какво му се е случило — нищо не помагало. В това време Фортариго довтасал и викнал с намръщено лице: „Не знам какво още ме сдържа да не те убия, безчестни крадецо неден, дето си хукнал с моите вещи.“ После се обърнал към селяните и продължил: „Синьори, вижте само в какъв вид ме остави тоя човек в странноприемницата, след като изгуби на комар всичко, каквото притежаваше. Но сега мога да кажа, че с Божия и ваша помощ успях поне това да си върна, за което ще ви бъда вечно благодарен.“
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 31 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |