и обликът му в плът и кръв ми дава,
щом с обичта запали ми сърцето;
дъхът му как ме качва на небето
не бих могла да изразя така —
въздишките ще кажат, аз не смея.
Но никога не литват от гръдта ми
като при скръбните и зли жени,
а нежни и горещи — все едни —
възлизат към лика на любовта ми;
а пък усети ли ги той едвам,
към мене тръгва, сякаш че с нега
изричам му: „Ела, без теб не мога да живея!“
Кралят и дамите похвалили много канцоната на Неифила, а след това, понеже било вече твърде късно, кралят наредил всички да се приберат и да си отдъхнат до следния ден.
ДЕН ДЕСЕТИ
Завършва деветият ден на Декамерон, започва десетият и последен ден, в който под ръководството на Панфило дружината разсъждава за тия, които са проявили благородство или великодушие в любовните или други дела.
Когато Панфило станал и заповядал да събудят дамите и неговите другари, по някои облачета на запад все още играели бакърени отблясъци, докато краищата на ония, дето били на изток, изглеждали като позлатени, а самите те сияели от приближаващите се към тях слънчеви лъчи. Когато дружината се събрала, Панфило обсъдил с останалите накъде да тръгнат да се поразвлекат, след което пристъпил бавно, съпровождан от Филомена и Фиамета, а другите тръгнали след тях. Те дълго се разхождали, беседвайки за бъдещия си живот, питали се, отговаряли си и след като направили голяма обиколка, щом слънцето започнало да напича, се прибрали в двореца. Тук наредили да изплакнат чашите и който бил жаден, пил от бистроструйния извор, а после всички тръгнали да се разхождат под приятните сенки на градината, докато станало време за обед. След като се наобядвали и подремнали, те както обикновено се събрали там, където им наредил кралят; той заповядал на Неифила да разкаже първата новела и тя започнала весело така.
НОВЕЛА I
Един рицар служи при испанския крал и си наумява, че не е възнаграден според заслугите си; тогава кралят му доказва по най-убедителен начин, че не той е виновен за това, а злата съдба, след което го дарява най-щедро.
— Уважаеми дами, аз трябва да смятам, че кралят ми оказа най-голяма милост, след като ми възложи първа аз да говоря за такова нещо, каквото е великодушието, защото както слънцето е украшение и хубост за небето, така и великодушието е блясък и светило на всяка друга добродетел. Поради това аз ще ви разкажа една новела, която според мен е твърде приятна, а и самото й припомняне няма да е без полза.
И така, вие трябва да знаете, че измежду множеството храбри рицари, с които нашият град се слави от край време, имало един, на име месер Руджери дей Фиджовани, който може би е бил най-достоен от всички. Той бил богат, притежавал и възвишен дух, но като взел под внимание особеностите на нравите и на живота в Тоскана, заключил, че ако продължава да живее тук, не ще има възможност да се отличи както трябва със своето мъжество, затова намислил да отиде за известно време при краля на Испания Алфонсо, чиито слава и доблест по онова време превъзхождали славата на всеки друг властелин. След като се снабдил с подходящи доспехи и коне и събрал достойна за себе си свита, той заминал за Испания, където кралят го приел най-благосклонно. Там месер Руджери започнал да води разкошен живот, извършил удивителни подвизи и много скоро се прославил като смел и мъжествен човек.
След като живял там доста време, следейки най-внимателно поведението на краля, на месер Руджери му се сторило, че кралят твърде необмислено раздава ту замък, ту град, ту баронство, и то все на хора, дето никак не били заслужили; и понеже кралят не му подарил нищо, а месер Руджери знаел цената си и сметнал, че това може само да намали славата му, той решил да си замине и отишъл при краля с молба да го освободи. Кралят се съгласил и му подарил едно от най-красивите и добри мулета, яздени някога от човек; подаръкът бил добре дошъл за месер Руджери, тъй като му предстоял дълъг път. След това обаче кралят викнал един умен човек от свитата си и му заръчал да измисли най-подходящия начин да тръгне заедно с месер Руджери, но така, че рицарят да не се досети, че тоя човек е пратен от краля; заръчал му още да запомни всичко, каквото рицарят му каже за него, за да може после да му го предаде, а на следната утрин след заминаването да заповяда на рицаря да се върне обратно при краля. Придворният стоял нащрек и щом разбрал, че месер Руджери е напуснал града, успял да се присъедини много ловко към него, давайки му да разбере, че и той пътува за Италия.
Месер Руджери яздел мулето, което му било подарено от краля, и двамата разговаряли за това-онова, а като наближил третият час, рицарят казал: „Май няма да бъде зле да спрем някъде, за да се изходят животните.“ Те свърнали в един обор и всички животни се изходили, само мулето нищо не направило. После продължили пътя си, а придворният все се вслушвал в словата на рицаря; по едно време стигнали една река и докато пояли конете, мулето взело, че се изходило по нужда в реката. Щом видял това, месер Руджери възкликнал: „Проклето животно, бог да те убие, и ти си като твоя господар, дето те подари на мен!“ Кралският придворен запомнил тия слова, запомнил и много други, които чул, докато пътували целия ден, но всичко останало било само най-големи хвалебствия за краля; поради това, когато на следната заран те възседнали конете си, за да продължат към Тоскана, придворният предал на рицаря заповедта на краля и месер Руджери веднага потеглил обратно.
След като узнал какво казал рицарят за мулето, кралят наредил да го извикат при него, приел го най-любезно и го запитал какво го е накарало да го сравни с мулето, или по-точно мулето с него. Месер Руджери отговорил откровено: „Господарю мой, сравних го с вас, защото както вие давате на когото не трябва, а не комуто се полага, така и то не се изходи по нужда там, където трябваше, ами свърши тая работа където не му беше мястото.“ Тогава кралят казал: „Месер Руджери, аз не ви дарих, както съм направил с мнозина други, които, сравнени с вас, нищо не представляват, не защото не ви смятам за най-доблестен измежду всички рицари и че не заслужавате да бъдете дарен; за това не съм виновен аз, виновна е вашата съдба, която ми е попречила да го сторя. Готов съм да ви докажа, че ви говоря самата истина.“ Месер Руджери отвърнал: „Господарю мой, оплаквам се не за това, че не съм получил от вас никакъв дар, защото не съм имал намерение да забогатявам още повече; оплаквам се, задето вие с нищо не сте отличили моето мъжество; но въпреки това аз ви заявявам, че приемам вашето извинение за вярно и честно; готов съм да видя каквото е вам угодно, въпреки че ви вярвам и така, без каквото и да е доказателство.“
Кралят го завел в една обширна зала, където по негова заповед били поставени два големи затворени сандъка, и в присъствие на множество придворни му казал: „Месер Руджери, в единия от тия сандъци са поставени моята корона и царският ми жезъл, а освен това и много мои хубави пояси, катарами, пръстени и всички мои накити и скъпоценности; другият сандък е пълен с пръст. Изберете си един от тях и той ще бъде ваш! Така ще видите кой се е показал непризнателен към мъжеството ви — аз или вашата съдба.“
Като видял, че такава е волята на краля, месер Руджери избрал един сандък; кралят заповядал да го отворят и се оказало, че е пълен с пръст. Затуй кралят се засмял и му рекъл: „Месер Руджери, сега можахте да се уверите, че каквото ви казах за съдбата, е било истина; но вашето мъжество заслужава аз да се противопоставя на силите на тази съдба. Знам, че не възнамерявате да станете испанец и затова не искам да ви даря тук нито замъци, нито градове; ще ви подаря сандъка, който ви бе отнет от съдбата; напук на нея аз искам той да бъде ваш, за да можете да го отнесете във вашия край и, както заслужавате, да се похвалите на вашите съграждани с мъжеството си, потвърждавайки словата си с моите дарове.“
Месер Руджери взел сандъка, изказал на краля благодарността, полагаща се за подобен дар, и се завърнал весел и доволен в Тоскана.
НОВЕЛА II
Гино ди Тако пленява абат дьо Клюни, лекува болния му стомах и го пуска на свобода; абатът се завръща в римския двор, помирява Гино с папа Бонифаций и го прави хоспиталиер.
След похвалите, отправени към щедростта, която крал Алфонсо проявил към флорентинския рицар, кралят, на когото тази щедрост се понравила твърде много, заповядал на Елиса да продължи; тя започнала веднага:
— Нежни дами, това, че един крал се е оказал щедър и е проявил щедростта си спрямо човек, който е бил на служба при него, не може да бъде наречено иначе освен голяма, достойна за похвала постъпка. Но какво бихме казали, като узнаем, че един духовник е проявил удивително великодушие към човек, с когото би могъл да постъпи и като с враг, без никой да го осъди за това? Разбира се, ние не бихме казали друго освен, че постъпката на краля е проява на благородство, а тази на духовника — истинско чудо, тъй като духовниците са по-големи скъперници и от жените и са скарани с всякаква щедрост; известно е също, че по природа всеки човек се стреми да си отмъсти за нанесеното му оскърбление, а ние виждаме, че духовниците, макар и да проповядват търпение и да ни насърчават да прощаваме обидите, жадуват за мъст много повече, отколкото другите люде. А от моята новела вие ще узнаете какво великодушие било проявено веднъж от едно духовно лице.
Гино ди Тако, човек прочул се със своята жестокост и със своите грабежи, след като бил изгонен от Сиена и станал враг на графовете ди Сантафиоре, вдигнал на бунт цялото Радикофани против римската църква и като отседнал в това селище, заповядал на своите разбойници да ограбват всекиго, когото срещнат из околностите. По онова време папа в Рим бил Бонифаций VIII; при него дошъл абатът дьо Клюни, за когото разправят, че бил един от най-богатите прелати в целия свят; след известно време той се разболял от някаква стомашна болест и лекарите го посъветвали да отиде на минералните бани в Сиена, като го уверили, че там щял да се излекува; поради това, след като взел разрешение от папата, без да се тревожи от слуховете, които се носели за Гино, абатът тръгнал на път с голям керван коне и товарни животни и голяма прислуга. Щом узнал за пристигането на абата, Гино му устроил клопка, и то така, че да не може пиле да прехвръкне, и сгащил абата, кервана и цялата му свита в една тясна клисура. След това Гино изпратил при него най-хитрия от хората си, придружен от добра охрана, като му заповядал да предаде от негово име на абата, ако желае, да се отбие в замъка на Гино. Щом чул това, абатът кипнал от ярост и отвърнал, че не желае; после добавил, че няма никаква работа с Гино, че възнамерява да продължи по пътя си и че много му се иска да види кой би се осмелил да му попречи. Тогава пратеникът отвърнал най-учтиво: „Месер, вие се намирате в един край, където не се боим от друго освен от Всемогъществото Божие и където са премахнати всички отлъчвания и запрещения; затова бъдете така добър да изпълните волята на Гино.“
Докато те водели тоя разговор, цялата местност била обкръжена от разбойниците; поради това, щом разбрал, че и той, и хората му са попаднали в плен, възмутеният абат се отправил с пратеника към замъка, а свитата му и целият керван тръгнали след тях. Като пристигнали, по заповед на Гино абатът бил затворен самичък в една малка стаичка, мрачна и твърде неудобна, в отделна сграда, докато хората му — всеки според неговото положение — били настанени най-добре в замъка; а разбойниците прибрали и багажа, и конете, без да се докоснат до тях.
След това Гино отишъл при абата и му рекъл: „Месер, Гино, чийто гост сте, ме изпрати с молба да благоволите да му кажете накъде сте тръгнали и по каква работа.“ Абатът, който бил разумен човек, престанал да се държи високомерно и обяснил за къде пътува и по каква работа. Щом узнал причината, Гино излязъл и решил да изцери абата, без да е необходимо той да ходи на баните; затова наредил да охраняват добре и да почистват стаичката, и да поддържат силен огън в нея, и чак на другата заран отишъл отново при абата, като му занесъл две филии препечен хляб, завити в снежнобяла кърпа, и една голяма чаша, пълна с вино вернача от Корнилия, от същото вино, което абатът носел със себе си. Гино му казал: „Месер, на младини Гино е учил медицина; той твърди, че още тогава бил научил, че няма по-добър лек за стомах от тоя, който ще ви даде сега; лечението ще започне с тези неща, които аз нося, затова бъдете така добър да ги вземете и да се подкрепите.“ Абатът бил толкова изгладнял, че никак не му било до шеги, и въпреки че бил възмутен до дъното на душата си, изял хляба и изпил виното, а след това заговорил най-високопарно: задавал въпроси, седнал да дава и съвети и заявил, че много му се искало да се срещне с Гино. Гино го слушал търпеливо, на част от словата му не обърнал внимание, сякаш били празни приказки, на други пък отвръщал най-вежливо и заявил, че Гино ще посети абата в най-скоро време, щом това стане възможно; после си тръгнал и дошъл отново чак на следния ден, носейки пак толкова препечен хляб и толкова вино.
Тая работа продължила няколко дни, докато Гино не забелязал, че абатът почнал да яде от сушената бакла, която той бил донесъл нарочно и я бил оставил скришом в стаята. Тогава запитал абата от името на Гино как е стомахът му. Абатът отвърнал: „Струва ми се, че най-добре ще се чувствувам, ако успея да се измъкна от ръцете му, но сега най-голямото ми желание е да се наям, защото неговите лекарства напълно ме излекуваха.“ Тогава Гино заповядал да подредят с нещата, които абатът карал със себе си, една хубава стая за него и за свитата му и да приготвят голямо пиршество, на което заедно с хората от свитата да поканят и всички люде от замъка, а на следната заран отишъл при абата и му рекъл: „Месер, тъй като вече сте здрав, време е да излезете от болницата.“ После го хванал под ръка, завел го в приготвената за него стая и го оставил при свитата му, а сам той тръгнал да се разпореди пиршеството Да бъде наистина великолепно. Като видял хората си, абатът се поободрил и им разказал как е живял през тия дни, а те пък го осведомили, че с тях Гино се е отнасял най-внимателно. Като дошло време да седнат на трапезите, на абата и на всички останали били поднесени вкусни ястия и най-тънки вина, но Гино не бързал да се представи на абата.
След няколко дни Гино наредил да подредят целия багаж на абата в една зала, да поканят там и свитата му, после заповядал да докарат всички коне от кервана на абата, до последната дръглива кранта, в един двор, който се намирал точно под залата; щом свършил тая работа, той влезнал при абата и го запитал как се чувствува и дали се смята за толкова укрепнал, че да може да язди кон. Абатът отвърнал, че се чувствува много добре, че стомахът му е напълно оздравял и че той би се чувствувал отлично, ако би могъл да се измъкне от ръцете на Гино. Тогава Гино повел абата към залата, където се намирал целият му багаж и цялата му свита, и като го поканил до прозореца, откъдето той можел да види всичките си коне, рекъл му: „Месер, вие трябва да знаете, че Гино ди Тако, а това съм аз, бе принуден да стане пладнешки разбойник и враг на римския двор не защото има престъпна душа, а защото, макар и да е благородник, той бе разорен и прокуден от дома си и се видя принуден да брани и живота си, и благородното си звание от своите многобройни и мощни врагове. Но понеже вие ми изглеждате почтен човек, след като ви излекувах стомаха, аз не възнамерявам да постъпя с вас, както бих постъпил с някой друг, от когото — ако попаднеше в ръцете ми, както се случи с вас — щях да взема такъв дял от имуществото му, какъвто пожелая; от вас обаче ще поискам да се съобразите с моите нужди и да ми отделите от имуществото си толкова, колкото решите. Ето го, то е тук, пред вас, а конете ви са в двора, можете да ги видите от тоя прозорец. Вземете си всичко или част от него — както ви е угодно, а след това, ако искате — заминете, ако искате — останете, ваша воля.“
Абатът се учудил не малко, че един пладнешки разбойник може да изрече такива благородни слова; това толкова му харесало, че гневът И Негодуванието му се уталожили изведнъж, дори нещо повече — прераснали в благоволение; сърцето му се изпълнило с най-приятелски чувства към Гино, той се спуснал към него, прегърнал го и му рекъл: „Кълна се в Името Божие, че за да спечеля дружбата на човек като теб, такъв, какъвто те смятам сега, аз бих бил готов да понеса още по-големи оскърбления от тия, които, както мислех досега, ти причини на мен. Да бъде проклета съдбата, загдето те е принудила да се занимаваш с такъв недостоен занаят!“ После абатът наредил да подберат и вземат от вещите само най-необходимото, същото наредил и по отношение на конете, оставил всичко друго на Гино и се завърнал в Рим.
Папата научил за залавянето на абата и въпреки че не му било никак приятно, като го видял да се завръща, той го запитал имал ли е някаква полза от баните. Абатът се усмихнал и отвърнал: „Отче свети, още преди да стигна баните, срещнах един много добър лекар, който успя да ме излекува.“ После му разказал какво се е случило и папата доста се посмял; продължавайки своя разказ, абатът, подтикван от великодушие, помолил папата за една милост. Папата, който очаквал съвсем друго, отвърнал, че е готов да изпълни всякаква негова молба. Тогава абатът рекъл: „Отче свети, милостта, която искам да измоля от вас, е следната: да дарите отново с вашето благоволение моя лечител Гино ди Тако, понеже той наистина е един от най-достойните измежду всички смели и доблестни мъже, които познавам; що се отнася до злините, които върши, аз смятам, че вината не е толкова негова, колкото на съдбата; затова, ако вие промените съдбата му, като го осигурите с нещо, което би могло да му позволи да живее съобразно своето положение, не се съмнявам ни най-малко, че скоро и вие ще имате за него същото мнение, каквото имам аз.“
Като чул това, папата, който бил великодушен човек и ценял достойните люде, отвърнал, че щом Гино е такъв, какъвто му бил представен, той щял да стори исканото с най-голяма охота; после наредил на абата да съобщи на Гино да се яви веднага при него.
И така, Гино пристигнал в папския дворец, без да има от какво да се бои; след време папата преценил, че той наистина е достоен човек, помирил се с него и го направил приор на богатия орден на братята хоспиталиери110, като го посветил и в рицарски сан. В този си сан Гино останал до края на живота си, като приятел и на светата църква, и на абат дьо Клюни.
НОВЕЛА III
Митридан завижда на Натан заради щедростта му и тръгва да го убие; среща го и понеже не го познава, иска от самия него съвет как да извърши това, което е намислил; после; както Натан му е подсказал, го намира в една горичка, познава го, засрамва се и става негов приятел.
Като чули за станалото, на всички се сторило, че това е истинско чудо, сиреч духовно лице да прояви някакво великодушие. Когато разговорите на дамите по този въпрос стихнали, кралят заповядал на Филострато да продължи и той започнал така:
— Благородни дами, наистина голяма била щедростта на испанския крал, а почти нечувано великодушието, проявено от абат дьо Клюни; но аз смятам, че вие ще останете не по-малко удивени, като научите как един човек, за да прояви великодушие към друг, който искал да посегне на неговата кръв или поточно на живота му, успял най-изкусно така да нареди работата, че другият да може да постигне това, което е намислил, и сигурно щял да го направи, ако не се бил отказал сам от своето намерение; с моята не много дълга новела аз искам да ви разкажа тъкмо за това.
От сигурно място се знае — ако трябва да вярваме на словата на някои генуезци и на други люде, които са ходили из ония земи, — че едно време в Катай111 живял човек от благородно коляно, с несметни богатства, на име Натан. Той притежавал имение край пътя, по който неизбежно минавали всички, пътуващи от Изтока към Запада и от Запада към Изтока; понеже бил щедър и великодушен и желаел да се прослави с делата си и имал под ръка множество майстори, той заповядал да издигнат за кратко време един от най-хубавите, най-големи и най-разкошни дворци, невиждан дотогава, като го подредят с всичко необходимо за приемане и оказване почит, подобаваща на благородни люде. На безчислената си и отбрана прислуга Натан наредил да посреща и се грижи най-любезно и учтиво за всички, които минавали из тоя край и се отбивали в двореца; и така спазвал този достоен за похвала обичай, че скоро славата му се разнесла не само из Изтока, ами и из Запада.
Когато годините му понатежали, без обаче да го накарат да се умори от своята щедрост, мълвата за Натан стигнала и до един младеж, на име Митридан, който живеел не много далеч от него. Младежът се смятал за не по-малко богат от Натан, но завидял на неговата слава и доблест, затова намислил или да я унищожи, или да я затъмни, проявявайки още по-голяма щедрост; и като заповядал да вдигнат дворец, подобен на Натановия, той започнал да се показва безкрайно щедър към всички, дето минавали или се отбивали из тоя край, спечелвайки си за кратко време голяма слава.
Един ден, когато младежът стоял самичък в двора на своя палат, през една от вратите влязла някаква женица, поискала милостиня и я получила; после се върнала през втората врата пак при него и пак получила милостиня и продължила така чак до дванадесетата врата; когато влязла през тринадесетата, Митридан й рекъл: „Добра жено, ти май прекаляваш с просията си.“ Все пак той и този път й дал милостиня. Щом чула това, жената възкликнала: „О, несравнима е щедростта на Натан! Та в неговия дворец аз влизах през тридесет и двете врати — толкова, колкото има и тук — и тридесет и два пъти поисках милостиня и Натан нито веднъж не ми намекна, че ме е познал, и всеки път ми даваше по нещо; а тук още щом стигнах тринадесетата врата, не само ме познаха, ами ме и смъмриха.“ След тия слова тя си излязла и не се вестила повече там.
Като чул какво казала старицата, Митридан, който смятал, че всяка стигнала до слуха му похвала за славата на Натан намалява неговата собствена слава, бил обхванат изведнъж от безумна ярост и почнал да си мисли: „Тежко ми и горко! Та как бих могъл да достигна, камо ли да надмина щедростта на Натан в големите дела, както аз желая, щом не съм в състояние да се сравнявам с него дори и в най-малките? Не го ли премахна от тоя свят, целият ми труд ще отиде напразно, а тъй като старостта още не иска да го прибере, налага се да сторя това със собствените си ръце.“ После, под влияние на обзелата го възбуда, той станал и без да уведоми някого за своето решение, възседнал коня си и потеглил с малка свита, а след три дни път спрял недалеч от двореца на Натан. Митридан заповядал на хората си да се престорят, че не са пътували с него и че не го познават, и да се погрижат за себе си, докато той им даде други нареждания. Продължил сам и привечер стигнал до прекрасния дворец, а недалеч от него се натъкнал на Натан, който се разхождал самичък, облечен най-скромно; понеже не го познавал. Митридан го политал дали може да му покаже къде живее Натан. Натан му отвърнал най-любезно: „Сине мой, никой друг в тоя край не ще съумее да стори това по-добре от мен, затуй аз мога да те заведа, когато пожелаеш.“ Младежът отвърнал, че ще му бъде много приятно, само че ако е възможно, не иска Натан да го види и да го познае. Натан отвърнал: „Ще направя както ти искаш.“ Митридан слезнал от коня, двамата повели най-приятен разговор и се запътили към прекрасния дворец. Като стигнали, Натан наредил на един от слугите си да поеме коня на младежа, после се доближил до слугата и му прошепнал на ухото да се разпореди начаса никой от прислугата да не казва на младежа кой е Натан. Така и направили. Като влезли в двореца, той настанил Митридан в една прекрасна стая, където не отивали никакви други хора освен тия, дето били определени да му прислужват; Натан се разпоредил да окажат на младежа най-големи почести и после сам седнал да му прави компания. След като прекарал известно време с Натан. макар и да се отнасял към него с уважение, като към баща, Митридан го запитал кой е той. Натан отвърнал: „Аз съм само слуга на Натан, заедно сме израсли още от детските си години, заедно остаряхме, а той хич и не се сети да ме направи нещо повече от това, дето сам виждаш, че съм; по тази причина, въпреки че всички го хвалят, аз много малко мога да се похваля от него.“
Тези слова вдъхнали надежда на Митридан, че ще може да осъществи своите зли намерения много по-лесно и много по-безопасно; Натан го запитал най-любезно кой е, по каква работа е дошъл и сам предложил да го посъветва и да му помогне с каквото може. Митридан не му отговорил начаса, но после поразмислил и решил да му се довери; започнал той отдалеч, усуквал, извъртал, поискал Натан да му даде честна дума, после го помолил за съвет и за помощ и му разказал най-откровено кой е, защо е дошъл и какво го било подбудило към тая работа. Натан бил потресен от словата и от жестоките помисли на Митридан, но въпреки това, без да губи много време за размишления, му отвърнал мъжествено, без да трепне: „Митридане, баща ти беше благороден човек и очевидно ти не искаш да паднеш по-долу от него, щом си се заел с такова голямо дело, сиреч да проявяваш щедрост към всички; аз мога само да похваля завистта, що изпитваш към доблестта на Натан, защото, ако имаше повече люде като него, светът, който е толкова жалък, щеше несъмнено да стане по-добър. Бъди уверен, че намерението ти, което ми разкри, ще бъде запазено в тайна, но за тая работа аз бих могъл да ти дам по-скоро полезен съвет, отколкото да ти окажа голяма помощ. Чуй моя съвет: на около половин миля оттук ще видиш една горичка, където Натан отива почти всяка сутрин съвсем сам и се разхожда дълго време; там най-лесно ще можеш да го намериш и да постъпиш с него както ти искаш. Като го убиеш, за да успееш да се прибереш безнаказано у дома си, не се връщай по пътя, по който дойде, ами хвани другия, оня, дето виждаш да излиза вляво от гората; той може да не е много удобен, ама за тебе е по-близък до дома ти и по-безопасен.“
Натан си тръгнал, а Митридан, след като получил тия сведения, уведомил най-предпазливо своите хора, които също били отседнали в двореца, къде да го чакат на следния ден. А на следния ден Натан, чиито намерения не се били ни най-малко променили от съвета, който самият той дал на Митридан, тръгнал сам към горичката и се приготвил да умре. Митридан станал, взел лъка и меча си — други оръжия той нямал, — яхнал коня си и препуснал към горичката; още отдалеч забелязал Натан, който се разхождал сам-самичък, но преди да го убие, решил да го погледне как изглежда и да чуе гласа му; затова, като връхлетял връз него, сграбчил го за превръзката, която Натан носел на главата си, и викнал: „Смърт на тебе, старче!“ Единственото, което Натан изрекъл, било: „Тъй да бъде, щом съм я заслужил.“ Щом чул гласа му и го погледнал в лицето, Митридан тозчас познал, че това е същият оня човек, който го приел толкова радушно, който се отнесъл с него така дружелюбно и който му бил такъв верен съветник; поради това яростта му веднага се уталожила и гневът му бързо преминал в срам. Митридан захвърлил меча, който бил измъкнал, за да прониже стареца, скочил от седлото, хвърлил се със сълзи на очи в нозете на Натан и рекъл: „Скъпи мой татко, като си помисля само с каква готовност дойдохте, за да жертвувате живота си, на който аз се канех да посегна, както сам ви признах, без каквото и да било основание, виждам колко голямо е вашето великодушие; но господ-бог, който очевидно бди над моето поведение повече, отколкото самият аз, направи така, че заслепеният ми от жалка завист дух да прогледне точно тогава, когато това бе най-необходимо; затуй, колкото по-голяма бе вашата готовност да задоволите моето желание, толкова по-задължен се чувствувам да изкупя собственото си заблуждение; и така, отмъстете ми както вие смятате, че заслужавам заради моята постъпка.“
Натан накарал Митридан да стане, прегърнал го нежно и го целунал, а след това рекъл: „Синко, за своето начинание, както и да го наречеш, престъпно, или не, няма защо да молиш прошка, пък и то не се нуждае от прошка, защото ти не си действувал подтикван от ненавист, а от желанието да те смятат за най-добър измежду всички. Затова не се бой от мене и бъди уверен, че на тоя свят няма друг човек, който да те обича така, както те обичам аз, защото аз мога да разбера величието на твоя дух, който се стреми не да трупа пари, както правят скъперниците, а да харчи каквото е събрал; не се срамувай, загдето си искал да ме убиеш, за да се прославиш, недей мисли, че това е в състояние да ме удиви. Най-знаменитите императори и най-великите крале са разширявали своите владения и с това са умножавали и своята слава не по друг начин, а с убийства, и то не на един човек, както ти искаше да направиш, ами на безчет люде, подлагайки на огън и разрушение цели страни и градове. Затова с твоето желание да убиеш единствено мен, за да се прославиш, ти нямаше да извършиш нито нещо удивително, нито нещо нечувано, а нещо съвсем обичайно.“
Без да оправдава коварното си намерение, Митридан похвалил разумното извинение, измислено от Натан, и като разговарял с него, изразил безкрайното си учудване как е могъл Натан да се реши на такава постъпка, като го посъветва и му покаже какво трябва да направи. Натан отвърнал: „Митридане, не бива да се учудваш нито на моя съвет, нито на моите намерения, защото, откакто почнах да разполагам със себе си и реших да върша същото, което си намислил и ти, не се е случвало човек да влезе в моя дом и аз да не съм задоволил желанията му, стига да съм могъл. Ти дойде тук и поиска моя живот, а аз, щом научих какво искаш, реших веднага да ти предоставя тази възможност, за да не бъдеш ти единственият, който ще излезе от тоя дом, без да е било удовлетворено желанието му; а за да можеш да ми вземеш живота, дадох ти съвет, който според мен щеше да ти бъде само от полза, та след като ме убиеш, да успееш да спасиш себе си; затова те моля още веднъж и повтарям, ако искаш, вземи ми живота и задоволи своето желание, понеже и без това не знам дали моят живот би могъл да послужи за някое по-добро дело. Ето вече цели осемдесет години аз ползувам този живот за собствено удоволствие и утеха и знам, че както е за всички други люде и за всяка друга твар, следвайки естествения си ход, той ще ми принадлежи още много малко време; поради това смятам, че е по-добре да го дам, както съм давал и харчил винаги досега моите съкровища, отколкото да се стремя да го пазя, докато природата не ми го отнеме против моята воля. Да дадеш сто години, не е голямо нещо; още по-малко е да дадеш някакви си шест или осем години, толкова, колкото ми остават да живея. Хайде, моля те, ако искаш, вземи живота ми, понеже откакто съм дошъл на тоя свят, още не съм срещнал човек, който да го е пожелал, и не знам дали, ако ти не го вземеш, ще се яви друг, който да изяви същото желание. Но дори това да се случи, аз знам много добре, че колкото по-дълго живея, толкова по-малка ще бъде цената на моя живот, затова, моля те, вземи го, преди да се е обезценил.“
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 30 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |