Митридан се засрамил много и отвърнал: „Бог да ме пази от подобни помисли! Да отнема такава скъпоценност, каквато е вашият живот, или дори да пожелая да го сторя, както до неотдавна желаех! За да го продължа, ако можех, бих прибавил към вашите и моите години.“ Натан тозчас отвърнал: „Ако би могъл, би ли го сторил? Нима искаш да ме накараш да постъпя спрямо тебе така, както не съм постъпвал досега с никого, сиреч да взема нещо твое, след като никога не съм вземал нищо чуждо?“ — „Да“ — побързал да отвърне Митридан. Тогава Натан рекъл: „В такъв случай ще направиш каквото ще ти кажа сега. Ти, нали си още съвсем млад, ще останеш в моя дом и ще се наречеш Натан, а аз ще отида в твоя дом и ще се нарека завинаги Митридан.“ Митридан възразил: „Ако можех да върша такива добри дела, каквито вие умеехте и все още умеете да вършите, то щях да приема незабавно вашето предложение; но тъй като съм убеден, че моите дела могат само да намалят славата на Натан, аз не искам да развалям нещо, което не съм в състояние сам да изградя; затова няма да приема вашето предложение.“
След като водили много подобни разговори, двамата, по предложение на Натан, се завърнали заедно в двореца, където Натан в продължение на няколко дни оказвал най-големи почести на Митридан и положил най-големи усилия, за да го насърчи в неговото благородно и похвално начинание. Когато Митридан пожелал да се завърне заедно със своята свита, Натан го пуснал да си върви, като му дал да разбере от ясно по-ясно, че той никога не би могъл да го надмине по великодушие.
НОВЕЛА IV
Месер Джентиле дей Каризенди пристига от Модена и извлича от гробницата любимата си дама, която са погребали, мислейки я за мъртва; тя се съживява и ражда момче, след което месер Джентиле я предава заедно с детето на нейния съпруг Николучи Качанемико.
Всички много се учудили, че е възможно да съществува човек, който да предлага така великодушно собствената си кръв, и всички твърдели, че със своето великодушие Натан е надминал и испанския крал, и абат дьо Клюни. Изречени били много приказки, един казвал едно, друг — друго; после кралят се обърнал към Лаурета, показвайки й, че желае тя да продължи, поради което Лаурета побързала да започне:
— Млади дами, делата, за които чухме да се говори, са и прекрасни, и велики, а великодушието, с което те са изпълнени, е толкова възвишено, и на мен ми се струва, че за нас, чийто ред да разказваме следва, не остана нищо, на което да се спрем, освен да се заловим отново за любовните истории, които дават безброй поводи за разговори по какви ли не въпроси. Както по тази причина, така и поради това, че към подобни беседи трябва да ни насочва най-вече самата наша възраст, аз бих искала да ви разкажа за великодушната постъпка на един влюбен, която, след като поразмислите, ще ви се стори не по-малко достойна от всички разказани досега дела, ако е вярно, че хората подаряват съкровища, забравят враждите и още повече — излагат на хиляди опасности живота, честта си и доброто си име, за да притежават любимото същество.
И така, в Болоня, най-славния град на Ломбардия112, живял някога рицар, който и по потекло, и по добродетели бил много почитан; той се казвал месер Джентиле дей Каризенди, бил млад и се влюбил в една благородна дама на име мадона Каталина, съпруга на някой си Николучо Качанемико; и тъй като не срещнал взаимност от страна на дамата, месер Джентиле почти се отчаял и отишъл в Модена, където го повикали за подеста.
По това време Николучо отсъствувал от Болоня, а жена му, която била бременна, отишла в едно тяхно имение, на около три мили от града; случило се така, че там тя получила припадък, ама такъв и толкова тежък, че у нея угаснали всички признаци на живот, поради което един лекар заявил, че е умряла; и тъй като най-близките й роднини твърдели, че както самата тя им казала, била отскоро бременна, предполагайки, че плодът е станал причина за това, без много да му мислят, взели, че я погребали в една гробница край близката църква, след като пролели не малко сълзи.
Месер Джентиле бил уведомен веднага за случилото се от един свой приятел и въпреки че дамата не го била удостоила със своето благоволение, станало му много мъчно и си казал: „И тъй, мадона Каталина, ти умря! Докато беше жива, ти не ме дари поне с един поглед; поради това сега, когато не ще можеш вече да ми се противиш, аз непременно трябва да получа от теб една целувка, па макар и да си мъртва.“ Речено-сторено; понеже било късно през нощта, месер Джентиле заповядал заминаването му да бъде запазено в пълна тайна, качил се на коня си и придружен от един свой слуга, пристигнал на мястото, където била погребана дамата; отворил гробницата, промъкнал се внимателно вътре, излегнал се до дамата, долепил лице до нейното и я целунал няколко пъти, обливайки се в сълзи. Но понеже, както знаем, човешките желания нямат граници, а, напротив, се засилват все повече и повече, особено у влюбените, месер Джентиле, който решил да не стои дълго в гробницата, си помислил: „Щом съм тук, защо да не погаля макар и за малко нейната гръд? Та аз никога вече не ще мога да я докосна, нито пък някога съм я докосвал.“ Подтикван от това желание, той сложил ръка на гърдите й, подържал я така известно време, но изведнъж му се сторило, че сърцето й бие; като прогонил обзелия го страх, месер Джентиле започнал да се ослушва по-внимателно и открил, че дамата не била умряла, въпреки че давала съвсем слаби и незначителни признаци на живот. Поради това, подпомогнат от слугата си, той я извадил колкото се може по-внимателно от гробницата, сложил я пред себе си на коня и я закарал тайно в своя дом в Болоня.
Там живеела майка му, благородна и мъдра жена, която, след като синът й разказал всичко с най-големи подробности, се съжалила над клетата дама, наредила да запалят буен огън, направила й няколко бани и полека-лека събудила отново угасналия в нея живот. Щом се посъвзела, дамата поела дълбоко дъх и промълвила: „Ой! Къде съм?“ Благородната жена отвърнала: „Не се тревожи, попаднала си в добри ръце.“ След като дошла на себе си, дамата се огледала наоколо и понеже не могла да разбере къде е, виждайки отпреде си месер Джентиле, много се учудила и помолила майка му да й обясни как е попаднала у тях; тогава месер Джентиле й разказал всичко от начало до край. Тя много се натъжила, но после му благодарила от все сърце и го помолила в името на любовта, що изпитвал някога към нея, и заради собствената му чест, докато тя се намира в дома му, той да не й стори нищо, с което да накърни нейната чест и честта на мъжа й, а когато дойде време, да я пусне да се прибере у дома си. Месер Джентиле й отвърнал: „Мадона, каквито и желания да съм изпитвал към вас в миналото, аз не възнамерявам нито сега, нито занапред (тъй като Бог ме дари с милостта да ви възвърна от смъртта към живота, причина за което стана любовта, що изпитвах преди към вас) да се отнасям с вас нито тук, нито където и да било иначе освен като към моя скъпа сестра. Но доброто, което ви сторих тази нощ, все пак заслужава някаква награда; затова ви моля да не ми отказвате милостта, която ще ви поискам.“ Дамата отвърнала, че е съгласна, стига това да й е по силите и да не навреди на честта й. Тогава месер Джентиле рекъл: „Мадона, всички ваши роднини и всички болончани са убедени и вярват, че сте мъртва; във вашия дом никой не ви чака, затова ви моля да ми окажете милостта и се съгласите да останете тайно тук при майка ми, докато се върна от Модена, където ми остава да стоя още малко време. Причина да ви помоля за това е моето намерение да ви предам на вашия съпруг като скъп и тържествен дар в присъствието на най-достойните граждани на тоя град.“
Съзнавайки какво дължи на рицаря и разбирайки, че молбата му е честна и почтена, дамата, макар и да копнеела да зарадва близките си с това, че е жива, все пак решила да изпълни молбата на месер Джентиле и за да го увери, му дала честно слово. Почти веднага след като му дала този отговор, тя почувствувала, че е дошло време да ражда; подпомогната от нежните грижи на майката на месер Джентиле, скоро тя родила едро красиво момченце, с което причинила двойно по-голяма радост и на себе си, и на месер Джентиле. Той се разпоредил да приготвят всичко, каквото трябва, и да се грижат за нея, както биха се грижили за неговата собствена жена, а после се върнал тайно в Модена.
Когато срокът на службата му изтекъл и дошло време да се прибере в Болоня, месер Джентиле наредил в деня на завръщането му да уредят в неговия дом голямо пиршество, на което да поканят множество болонски благородници, а заедно с тях и Николучо Качанемико; щом пристигнал, месер Джентиле слязъл от коня, поздравил гостите си, видял, че дамата се е поправила и разхубавила, че синчето и също е добре, зарадвал се безкрайно, поканил гостите си на трапезата и се разпоредил да им поднесат много и най-разкошни ястия. Когато обедът бил вече към края, той, след като уведомил предварително дамата за своите намерения и се уговорил с нея какво да прави, започнал така: „Синьори, доколкото си спомням, чувал съм да разправят, че в Персия съществува един прекрасен според мен обичай, състоящ се в следното: когато човек намисли да окаже особена почит на някой свой приятел, поканва го у дома си и му показва онова, което е най-скъпо за него — съпруга, приятелка, дъщеря или каквото и да било друго, уверявайки го, че както му показва тия неща, по същия начин, и то много по-охотно, ако би могъл, би му показал и сърцето си; именно този обичай аз искам да спазя тук. в Болоня. Вие благоволихте да почетете моето празненство, аз пък искам да почета вас по персийски, като ви покажа най-скъпото, което притежавам и което някога изобщо съм притежавал. Но преди да сторя това, бих искал да ви запитам за вашето мнение относно един съмнителен случай, за който сега ще ви разкажа. Един човек имал способен и безпределно предан слуга, който легнал тежко болен. Без да дочака кончината на болния си слуга, господарят нарежда да го изхвърлят на улицата и престава да се грижи за него. Минава някакъв чужд човек и подтикнат от състрадание към болния, го прибира у дома си, полага за него големи грижи, похарчва сума пари и успява да го възвърне към живот; та аз бих искал да зная дали ако тоя човек се възползува от случая и остави слугата у дома си, първият господар ще има право да се оплаква или да се сърди на новия, в случай че той си поиска слугата обратно, а оня откаже да му го върне.“
Благородните люде си поговорили и като стигнали до едно мнение, възложили на Николучо Качанемико да предаде техния отговор, тъй като бил най-добрият и най-изящен оратор. Най-напред Николучо похвалил персийския обичай, после заявил, че и той се присъединява към всеобщото мнение, че първият господар не трябва да има повече никакви права над своя слуга, защото в случая той не само го е изоставил, ами го изхвърлил на улицата, а вторият, заради доброто, което е сторил, има пълното право да притежава слугата; по тази причина, оставяйки слугата в своя дом, вторият господар няма нито да навреди на първия, нито пък ще упражни над него насилие или пък ще го обиди. Всички останали сътрапезници — а между тях имало множество достойни люде — заявили, че са съгласни с казаното от Николучо.
Рицарят останал доволен както от отговора, така и от обстоятелството, че този отговор бил предаден от Николучо; заявил, че и той самият е на същото мнение, след което казал: „А сега дойде време да ви почета така, както ви обещах.“ Повикал двама слуги, пратил ги при дамата — която преди това наредил да облекат най-разкошно, с какви ли не накити — и заръчал да я помолят да благоволи да слез-не, за да зарадва благородниците със своето присъствие. Дамата взела на ръце прекрасното си детенце, влязла в залата, съпровождана от двамата слуги, и рицарят я поканил да седне до едного от почтените люде, а сам той рекъл: „Синьори, ето кое е и ще ми бъде най-скъпото нещо на тоя свят; погледнете и кажете прав ли съм, или не.“
Гостите приветствували дамата най-сърдечно, похвалили я и уверили рицаря, че е прав; после почнали да я оглеждат и мнозина от тях щели веднага да я познаят, ако не я смятали за мъртва; най-много от всички я оглеждал Николучо. Когато рицарят излязъл за малко от залата, Николучо, който изгарял от желание да узнае коя е тя и не можел повече да се сдържа, я запитал болончанка ли е или чужденка. Щом чула въпроса на своя съпруг, дамата едва се сдържала да не се обади, но все пак, за да не престъпи дадената дума, не отвърнала нищо. Един я запитал нейно ли е детето, друг — дали е съпруга на месер Джентиле или негова роднина, но тя не отговорила никому. Тогава един от гостите се обърнал към месер Джентиле, който тъкмо в тоя миг влизал в залата, и му казал: „Месер, тази дама е истинско съкровище, но, изглежда, е няма; наистина ли е така?“ — „Синьори — отвърнал месер Джентиле, — мълчанието й е не малко доказателство за нейната добродетелност.“ — „Тогава — настоял първият — кажете ни коя е тя.“ Рицарят заявил: „Ще го сторя на драго сърце, само че преди това искам да ми обещаете, че каквото и да кажа, никой няма да се помръдне от мястото си, докато не завърша моя разказ.“ Всички обещали, че така ще постъпят, и след като прибрали трапезата, месер Джентиле седнал до дамата и започнал: „Синьори, тази дама е същият онзи честен и предан слуга, за когото ви говорих преди малко; тя бе изхвърлена на улицата от близките си, които не милееха за нея, като вещ безполезна, без всякаква стойност, аз я приютих, погрижих се за нея и се постарах да я измъкна от ноктите на смъртта; и Господ Бог от съжаление към доброто ми чувство я превърна от ужасяващ труп в такова прекрасно създание. А за да можете да узнаете по-точно как е станало всичко това, ще ви го разясня накратко.“ Той започнал своя разказ още от самото начало, още откакто се влюбил в нея, и за най-голямо изумление на присъствуващите им разказал най-подробно всичко, каквото се било случило чак до тоя миг, а после добавил: „Ето защо, ако някой от вас, и най-вече Николучо, не е променил становището си, което бе изказано преди малко, тази жена трябва да ми принадлежи — аз съм заслужил това — и никой няма право да иска да му я върна!“
Никой нищо не казал, всички очаквали да чуят какво ще рече той по-нататък. Николучо, дамата и всички присъствуващи плачели от умиление; месер Джентиле обаче станал, взел на ръце малкото момче, хванал дамата и като я повел към Николучо, рекъл: „Куме, стани! Връщам ти не твоята съпруга, която бе изоставена от нейните и от твоите близки, а искам да ти подаря тая жена, която е моя кумица, заедно с невръстния й син, за когото съм сигурен, че е заченат от тебе и когото кръстих, като му дадох името Джентиле; и въпреки че тя престоя в моя дом близо три месеца, аз те моля пак да милееш за нея; заклевам се в Господа Бога — който може би ме накара да я залюбя, за да може (както се и случи) моята любов да стане причина за нейното спасение, — че никога, нито с майка си, нито с баща си, нито дори със самия теб, тя не е живяла така честно, както в моя дом, под закрилата на майка ми.“ Като изрекъл това, той се обърнал към дамата и казал: „Мадона, сега аз ви освобождавам от всички обещания, които ми дадохте, и ви предавам на Николучо.“ И предавайки дамата и детенцето в ръцете на Николучо, той се върнал и седнал отново на мястото си.
Николучо посрещнал жена си и сина си с най-голяма радост — а радостта му била голяма, защото той изобщо не се надявал на подобно нещо — и благодарил най-сърдечно на рицаря; всички останали, които плачели от умиление, похвалили много месер Джентиле. Хвалел го и всеки, който узнал по-късно за станалото.
Дамата била посрещната най-тържествено в своя дом, а болончаните дълго време гледали на нея с удивление, като на възкръснала от гроба. Месер Джентиле живял до края на дните си в най-голяма дружба с Николучо, с неговите близки и с роднините на жена му.
Е, благородни дами, какво ще кажете за тава? Нима мислите, че постъпката на краля, който подарил на друг своята корона и своя скиптър, или на абата, който помирил разбойника с папата, без това да му струва нещо, или пък постъпката на стареца, който сам се подложил под ножа на злодея, нима наистина мислите, че всичко това би могло да се сравни с постъпката на месер Джентиле? Той бил и млад, и пламенен, убеден в правото си да притежава онова, което чуждата небрежност захвърлила на улицата и което той за щастие запазил; но не само съумял да обуздае по най-честен начин страстта си, ами намерил сили да върне по собствена воля това, което било в ръцете му и към което той се стремял с цялата си душа и искал някога да похити.
Убедена съм, че нито едно от досега разказаните великодушни дела не би могло да се сравни с това.
НОВЕЛА V
Мадона Дианора иска от месер Ансалдо през януари да й направи градина, красива също като през май; месер Ансалдо задлъжнява на един некромант и изпълнява искането на дамата; съпругът на мадона Дианора й разрешава да се отдаде на Ансалдо, но последният, като научава за великодушието на нейния съпруг, я освобождава от задължението да изпълни обещанието си, некромантът пък от своя страна опрощава дълга на месер Ансалдо.
Нямало човек от веселата дружина, който да не превъзнесе с хвалебствия месер Джентиле чак до небето; след това кралят наредил на Емилия да продължи и тя, сякаш това и чакала, започнала смело така:
— Нежни дами, никой не би могъл да отрече, че месер Джентиле е постъпил великодушно; но ако някой седне да ни уверява, че е невъзможно да бъде извършено по-добро дело от това, няма да ни е чак толкова трудно да му докажем, че е възможно да се върши още по-голямо добро; именно това искам да ви разкажа с кратката си новела.
Във Фриули — област студена, но осеяна с прекрасни планини, с безброй реки и бистри извори, се намира един град, наречен Удине, където някога живяла красива и благородна дама, на име мадона Дианора, съпруга на някой си Джилберто — много богат, приятен и добродушен човек. Със своите достойнства дамата заслужила горещата любов на един именит и благороден барон, на име месер Ансалдо Граденсе, който имал високо положение и бил прочут навред с умението си във военните работи и със своята любезност. Той обичал най-пламенно мадона Дианора, правел всичко, каквото му било по силите, за да я накара и тя да то залюби, пращал й често послания, но усилията му отивали напразно. Понеже задирянията на рицаря дотегнали на дамата, като се уверила, че макар и да му отказвала всичко, за което я умолявал, той не преставал нито да я обича, нито да я ухажва, за да се отърве от него, тя намислила да му поиска да извърши нещо нечувано и по нейно мнение невъзможно за изпълнение; затова един ден тя казала следното на жената, която често я посещавала от негово име: „Добра жено, много често ти ме уверяваше, че месер Ансалдо ме обича най-много от всичко и от негово име си ми предлагала чудесни подаръци; нека той си ги задържи за себе си, защото няма никога нито да го залюбя, нито пък ще угодя на неговите желания заради тях. Ако бих могла да се уверя, че той наистина ме обича толкова, както ти твърдиш, аз несъмнено ще го залюбя и ще направя каквото желае; готова съм да изпълня желанието му при условие, че той ме увери в любовта си, като изпълни това, което поискам от него.“ Жената запитала: „Мадона, какво искате от него?“ Дамата отвърнала: „Ето какво искам от него: искам през следващия месец януари край нашия град да изникне цяла градина със зелена трева, с цветя и кичести дървета, ама така, сякаш е през май; не стори ли това, да не е посмял повече да праща при мен нито теб, нито когото и да е другиго, защото, ако продължава да ми досажда, ще се оплача на мъжа си и на моите близки, макар че досега нищо не съм им казвала, и ще се постарая да се отърва от него.“
Рицарят изслушал желанието и предложението на своята дама и макар да съзнавал, че тая работа е много трудна и почти невъзможна за изпълнение, и разбрал, че дамата иска от него това не за друго, а за да го лиши от всякаква надежда, все пак решил да опита всичко възможно и разпратил хора по всички краища на света, надявайки се, че ще успее да намери някого, който да му даде съвет и да му помогне, не щеш ли, попаднал на един, който му предложил да извърши таи работа с помощта на некромантията, но при условие, че ще бъде добре възнаграден.
Месер Ансалдо се договорил с некроманта за голяма сума пари и зачакал радостен да дойде определеното време; а когато това време настанало, студът бил страшен и земята скована в сняг и лед, но въпреки това оня мъдър човек през нощта на втори срещу трети януари така употребил цялото си изкуство, че на следващия ден, както твърдели всички, които успели да я видят, се появила най-прелестната градина, виждана някога от човешко око: с трева, с какви ли не дървета, отрупани с плодове от всякакви сортове. Месер Ансалдо също огледал градината и, обзет от безкрайна радост, наредил да наберат от най-хубавите плодове и най-красивите цветя и да ги поднесат тайно на дамата, като заръчал да я поканят да види градината, която тя била пожелала, за да може хем да се убеди колко много той я обича, хем да си спомни за своето скрепено с клетва обещание и след това да се постарае да го изпълни, както прилича на всяка почтена жена.
Дамата, след като видяла плодовете и цветята и чула от мнозина за прекрасната градина, започнала да се разкайва за даденото обещание. Въпреки обзелото я разкаяние, тя все пак пожелала да погледне тия необикновени неща и заедно с много други дами от града отишла да разгледа градината; тя останала удивена и не се поскъпила в похвалите си, но се завърнала у дома си безкрайно опечалена, защото си мислела за онова, към което я задължавала тази градина; мъката й била толкова голяма, че тя не съумяла да я прикрие и понеже била изписана на лицето й, нейният съпруг забелязал това и настоял да узнае причината. Дамата дълго мълчала от срам, но накрая, нямало как, видяла се принудена да му признае всичко, с най-големи подробности.
Когато Джилберто узнал какво е станало, отначало страшно се разгневил, но после, като взел под внимание чистите подбуди на жена си и поразмислил, сподавил гнева си и рекъл: „Дианора, на никоя умна и честна жена не прилича да изслушва подобни послания, нито да сключва каквито и да било споразумения с когото и да е и при каквито и да било условия, когато става дума за нейното целомъдрие. Думите, проникващи до сърцето през ушите, стигат до него с много по-голяма сила, отколкото може би предполагаме, и за влюбените всяко нещо става възможно. Поради това ти си постъпила много лошо, като първом си изслушала посланията, а сетне си почнала да поставяш и условия; но понеже познавам чистотата на твоята душа, за да те освободя от бремето на поетото от теб обещание, аз ще ти позволя това, което навярно никой друг не би позволил; да постъпя така, ме кара и страхът от некроманта, защото, ако измамиш месер Ансалдо, той би могъл да го накара да ни стори нещо лошо. Затова аз желая ти да отидеш при месер Ансалдо и ако можеш да измислиш нещо, гледай да направиш така, че да бъдеш освободена от твоето обещание, като запазиш честта си; ако не успееш, тогава отдай му се телом, но не и духом.“
Докато слушала мъжа си, дамата плачела и викала, че не желае от него такова снизхождение. И въпреки че тя за нищо на света не искала да се съгласи, Джилберто настоял жена му да постъпи именно така; затова, на следния ден призори, без да се облича кой знае колко разкошно, тя се отправила към дома на месер Ансалдо, предшествувана от двамина слуги и последвана от една прислужница. Щом научил, че любимата му дама е дошла при него, месер Ансалдо много се учудил, станал, наредил да повикат некроманта и му казал: „Искам ти сам да се увериш какво съкровище спечелих благодарение на твоето изкуство.“
Месер Ансалдо излязъл да посрещне дамата и без да се поддава на непристойни желания, я поздравил най-почтително, а след като влезли в една прекрасна стая, където бил запален голям огън, той я поканил да седне и я запитал: „Мадона, ако продължителната любов, която изпитвам към вас, заслужава някаква награда, то аз ви моля, да не се посвените да ми обясните истинската причина, дето ви е накарала да дойдете при мен в тоя час, придружена от тези люде.“ Дамата, която била потънала в срам, отвърнала едва ли не със сълзи на очи: „Месер, да дойда тук, не ме подтикна нито любовта — каквато не изпитвам към вас, — нито честното ми слово, а заповедта на моя съпруг; имайки предвид повече усилията, положени от вас по причина на безпътната ви страст, отколкото своята и моята чест, той ме накара да дойда при вас; по негова заповед този път аз съм готова да изпълня всичко, каквото вие пожелаете.“ Ако отначало месер Ансалдо бил наистина изумен, сега, като чул дамата да казва тия слова, се изумил още повече, трогнал се от великодушието на Джилберто, любовната му страст се превърнала в състрадание и той възкликнал: „Мадона, щом е така, както твърдите, значи, че сам Господ Бог ме възпира да накърня честта на човека, изпитал състрадание към моята любов; затова останете тук колкото пожелаете, все едно, че сте моя сестра; ако пък искате да се върнете, свободна сте да го сторите, но при едно условие: да благодарите на мъжа си за неговото великодушие така, както вие прецените, че ще бъде най-добре, и отсега нататък можете да разчитате на мен като на ваш брат и слуга.“
Дамата се зарадвала безкрайно на тия слова и отвърнала: „Тъй като познавам вашите нрави, нищо не би могло да ме накара да повярвам, че моето идване при вас би могло да има последствия, различни от тия, каквито виждаме сега, за което ще ви бъда вечно задължена.“ После се сбогувала с месер Ансалдо, който я изпратил най-почтително, върнала се при Джилберто и му разказала всичко, каквото се случило; това пък свързало Джилберто с месер Ансалдо в най-тясна и вярна дружба.
Некромантът, на когото месер Ансалдо се канел да даде обещаната награда, като видял великодушието, което Джилберто проявил към Ансалдо, и великодушието, с което последният се отнесъл към дамата, казал: „Нека сам Господ Бог да не допусне аз, след като бях свидетел на великодушието, проявено от Джилберто към неговата собствена чест, а от вас — към вашата любов, да не проявя същото великодушие, що се отнася до моето възнаграждение; и понеже знам, че то ще ви свърши работа, желая да си остане ваше.“ Рицарят се засрамил и се опитал да го накара да вземе цялото възнаграждение или поне част от него, но усилията му били напразни; на третия ден некромантът прибрал своята градина и пожелал да си тръгне; месер Ансалдо го изпратил по живо по здраво и като угасил в сърцето си любовните желания към дамата, започнал да изпитва към нея само най-искрена привързаност.
Какво ще кажем за това, любезни дами? Нима ще предпочетем полумъртвата дама или почти охладнялата вследствие напразните надежди любов пред великодушието на месер Ансалдо, който хем продължавал да обича много по-пламенно от преди, хранейки все по-големи надежди, хем имал в ръцете си плячката, към която се стремял толкова време? Струва ми се, че не ще бъде разумно да твърдим, че онова великодушие би могло да се сравнява с това.
НОВЕЛА VI
След като побеждава, крал Карло Старши се влюбва в една девойка, но се засрамва от собственото си неблагоразумие и омъжва и нея, и сестра й за благородници.
Кой ли би се заел да разказва подробно за множеството мнения, изказани от дамите, относно това кой от тримата — дали Джилберто, месер Ансалдо или некромантът — е проявил най-голямо великодушие в случая с мадона Дианора? Та за това ще отиде много време! Кралят ги оставил да поразсъждават по този въпрос, но след това погледнал Фиамета, нареждайки й да започне своя разказ и по тоя начин да сложи край на техните спорове; без ни най-малко да се бави, тя започнала така:
— Прекрасни дами, винаги съм била на мнение, че в дружини като нашата разказът трябва да се води най-подробно, за да не се случва така, че прекалената краткост да дава повод за спорове относно смисъла на казаното — нещо, което приляга много повече на тия, дето се учат в училищата, отколкото на нас, които едва се оправяме с хурката и вретеното. Затуй, като видях, че седнахте да спорите по повод на предишната случка, аз се отказах от онова, дето бях намислила да споделя с вас, тъй като би могло да породи спорове, и реших да ви разкажа не за един обикновен човек, а за един доблестен крал — как той постъпил рицарски, без да накърни собствената си чест.
Навярно всяка една от вас е слушала спомени за крал Карло Старши113 или както още го наричат — Първи, посредством чиито блестящи подвизи и вследствие славната му победа над крал Манфреди, гибелините били изгонени от Флоренция и на тяхно място се завърнали гуелфите. По тая причина един рицар, на име Нери дели Уберти, след като се наложило да напусне града с цялото си семейство и с много пари, пожелал да се засели не другаде, а под закрилата на крал Карло. За да има възможност да живее до края на дните си в спокойствие и уединение, той отседнал в Кастеламаре-ди-Стабия; там, на разстояние около един хвърлей с лък от крайните къщи на града, той купил едно имение сред маслиновите, орехови и кестенови дървета, с каквито изобилствува оня край, вдигнал си красив, удобен дом и засадил край него прелестна градина; и понеже там текат много потоци, месер Нери наредил, съгласно нашия обичай, да завирят посред градината малко бистро езеро, където не му било никак трудно да развъди много риба. Единствената грижа на рицаря била градината му да става с всеки изминат ден от хубава по-хубава, докато, не щеш ли, веднъж — това се случило през големите горещини — крал Карло решил да отиде в Кастеламаре, за да си почине; щом стигнал там, той чул да говорят много за прелестната градина на месер Нери и пожелал да я разгледа. След като научил кой е собственикът, понеже рицарят бил от противната партия, кралят решил да се отнесе към него дружелюбно; затова най-напред пратил да му известят, че той, кралят, придружен от четирима свои приближени, имал намерение да го посети на следната вечер и да вечеря на спокойствие в градината му.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 33 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |