Като разбрала каква жестока цел преследват словата на учения младеж, потъналата в печал дама почнала отново да плаче и рекла: „Щом нищо не е в състояние да те накара да се смилиш над мен, нека поне те умилостиви любовта, що изпитваш към оная жена, дето, както сам твърдиш, се е оказала по-разумна от мен и те обича; прости ми от обич към нея и ми донеси дрехите, та да мога да се облека; помогни ми да слезна оттук.“
Тогава ученият младеж прихнал да се смее и като видял, че отдавна бил ударил третият част, отвърнал: „Добре, щом ме молиш в името на тая достойна жена, аз не мога нищо да ти откажа; посочи ми къде са ти дрехите, аз ще отида да ги взема и ще ти помогна да слезеш.“ Дамата му повярвала, поокопитила се и му казала къде е оставила дрехите си. Ученият младеж излязъл от кулата и заповядал на слугата си да не се отдалечава от това място, а да го почака да се върне, да се навърта наблизо и да внимава да не би някой да намине насам; после отишъл в дома на своя приятел, където се наобядвал най-спокойно, а след това, щом му се приспало, легнал да си подремне.
В това време дамата, която останала на кулата, макар и поободрена от безразсъдна надежда, продължавала да тъне в дълбока печал; по едно време тя станала и се свила в един ъгъл, където стената хвърляла все пак малко сянка, и продължила да чака, обзета от най-нерадостни размисли. Така, ту размишлявайки, ту хранейки някаква надежда, ту потъвайки в отчаяние поради това, че ученият младеж няма да й донесе дрехите, скачайки от една мисъл на друга, нали била съкрушена от мъка и не била мигнала цяла нощ, тя най-сетне заспала. Палещото слънце било вече на пладне и лъчите му падали право върху голото, незащитено, крехко и нежно тяло на дамата, както и върху непокритата й глава с такава сила, че не само изгорили плътта й навсякъде, където могли да проникнат, ами тя цялата се напукала и разцъфтяла; болките от изгарянето били толкова силни, че принудили дамата, която спяла дълбок сън, да се събуди. Щом усетила, че тялото й гори, тя се поразмърдала и в същия миг й се сторило, че цялата й изгорена кожа почва да се цепи и разпуква, подобно на прегорена пергаментова хартия, щом малко я подръпнем; освен това главата я боляла толкова силно, та й се струвало, че всеки миг може да се пръсне, и в това нямало нищо за чудене. Площадката на кулата била толкова напечена, че тя не можела ни да стъпи върху нея, ни да се подпре където и да било, затова, като не можела да стои на едно място, дамата подскачала ту тук, ту там, плачейки непрекъснато. На всичко отгоре, тъй като нямало никакъв ветрец, там се събрали цели рояци мухи и стършели, които се полепили по тялото й и почнали да я хапят така безмилостно, че всяко ухапване й се струвало като убождане с копие; жената непрекъснато размахвала ръце. проклинайки и себе си, и живота си, и своя любовник, и учения младеж. Съсипана, измъчена и изранена от безмилостния пек, от слънцето, мухите и стършелите, а така също от глад и още повече от жажда, че на всичко отгоре и от безброй печални мисли, тя станала и почнала да се оглежда дано види или чуе някого наблизо, защото била решила, каквото ще да става, да го извика и да го помоли да й помогне. Но неприязнено настроената към нея съдба й отнела и тази възможност. Поради голямата жега всички селяни се били прибрали, никой не работел наоколо из полето, всички си стояли по домовете и си вършеели житото; поради това тя чувала само песента на щурците и гледала как текат водите на Арно, от което пък жаждата й не се утолявала, а се засилвала още повече; виждала тя още и много горички, и сенчести места, и къщи, които изостряли още повече желанията й и я карали да се съсипва от мъка. Какво повече да кажем за клетата вдовица? Слънцето отгоре, парещият под на площадката отдолу, ухапванията на мухите и стършелите отстрани и докарали до такова състояние, че докато предната нощ белотата на тялото й се откроявала сред мрака, сега тя била почервеняла като мак, цялата сила опръскана в кръв и всеки, който би я видял, би си рекъл, че това е най-противното същество на тоя свят.
Стояла си тя така, без да съумее да измисли нещо, без да има на какво да се надява, желаейки смъртта повече от всичко друго; когато минала половината от деветия час, ученият младеж се събудил, сетил се за своята дама и прескочил до кулата да види какво е станало, а на слугата си, който не бил още обядвал, казал да отиде да се нахрани. Когато дамата разбрала, че той е дошъл, макар и да била отпаднала и съкрушена от мъка, успяла да се дотътри до отвора и започнала да му говори със сълзи на очи: „Риниери, ти ми отмъсти повече, отколкото трябва, защото, ако аз те накарах да мръзнеш цяла нощ в моя двор, ти пък ме принуди цял ден да стоя на тая кула и да се пека не — а да изгоря и да умирам от глад и жажда; затова, за бога, моля те, ела тук и тъй като не ми стига смелост да сложа край на живота си, убий ме; аз нямам друго желание — толкова много страдам и се измъчвам. Ако ли пък не искаш да ми окажеш тая милост, нареди поне да ми подадат чаша вода, та да мога да си навлажня устните, защото сълзите ми не са достатъчни — такава жажда изпитвам, толкова горя отвътре.“
Ученият младеж разбрал много добре по гласа й колко е отпаднала, успял да зърне и част от тялото й — цялото обгорено от слънцето, трогнал се и от това, и от смирените й молби, изпитал към нея известно съжаление, но въпреки това отвърнал: „Зла жено, ти няма да умреш от ръката ми; можеш да загинеш и от собствената си ръка, стига да пожелаеш; а за да угасиш жаждата, от която изгаряш, ще получиш от мен толкова вода, колкото огън получих от теб, за да се предпазя от студа. За едно само ми е много мъчно: че докато аз трябваше да церя болестта си вследствие оня студ и да ме налагат с топъл вонящ тор, твоите рани от жегата ще бъдат лекувани с хладка и благоуханна розова вода; че докато аз за малко не изгубих и нервите си, и живота си, ти, макар и да се лишиш от кожата си вследствие изгарянията, ще си останеш все така прекрасна, подобна на змия, която си е сменила кожата.“ Тогава дамата изохкала: „Ах, каква съм нещастница! Дано Господ рече да дари моите прелести, спечелени по тоя начин, на тоя, дето ми желае злото! Но я ми кажи ти, дето си по-жесток и от най-кръвожадния звяр, как ти дава сърце да ме мъчиш по тоя начин? Какво повече можех да очаквам от теб или от когото и да е другиго, ако бях избила Целия ти род в най-ужасни мъчения? Истина ти казвам, аз не знам дали дори с някой изменник, станал причина за гибелта на цял град, биха се отнесли с по-голяма жестокост от тази, която ти прояви към мен, като ме остави да се изпека на слънцето и да бъда изядена от мухите! Освен това ти не пожела и чаша вода да ми подадеш, а дори и на осъдените, преди да ги отведат на смърт, им дават да пият по няколко пъти вино, ако те пожелаят. Аз виждам, че ти си неумолим в непреклонната си жестокост и не се трогваш ни най-малко от моите мъки, затуй ще се приготвя най-търпеливо да дочакам смъртта; дано Господ Бог се смили над душата ми, а аз го моля за едно: да може да съзре с праведните си очи какво вършиш ти.“ Щом изрекла тия слова, тя едва се дотътрила до средата на площадката и като изгубила всякаква надежда да се спаси от страшния пек, рекла си не веднъж, а безброй пъти, че ще пукне от жажда (да не говорим за другите мъки) и продължила да плаче, проклинайки злата си съдба.
Но тъй като наближавало привечер, ученият младеж си рекъл, че си е отмъстил предостатъчно, заповядал да приберат дрехите й и като ги загърнал в наметалото на своя слуга, отправил се към дома на клетата жена; когато стигнал там, той видял слугинята й да седи на вратата, потънала в скръб и незнаеща какво да предприеме. Той я запитал: „Миличка, какво се е случило с твоята господарка?“ Слугинята отвърнала: „Месер, нищо не знам, мислех, че тая сутрин ще я намеря в леглото й, където, както ми се стори, тя легна снощи, но никъде не можах да я намеря, пък и не знам какво й се е случило, та затуй съм опечалена. А вие, месер, нищо ли не знаете за нея?“ Ученият младеж отговорил: „Хубаво щеше да бъде, ако и ти ми беше паднала в ръцете там заедно с нея, та да накажа и теб, както наказах нея, за онова, което ми стори! Но бъди сигурна, че и ти няма да ми избягаш и така ще ти платя за твоите деяния, та никога вече да не се подиграваше над някой мъж, без да си спомниш за мен!“ След тия слова той се обърнал към слугата си и му заповядал: „Дай й тия дрехи и й кажи, ако иска, да отиде да потърси господарката си.“ Слугата изпълнил заповедта; щом взела дрехите, слугинята веднага ги познала и като чула какво й казали, много се уплашила да не би да са убили господарката й, та за малко щяла да изпищи; после се разридала и щом ученият младеж си тръгнал, тя хукнала презглава към кулата е дрехите в ръка.
Не щеш ли, за зла участ същия ден се изгубили две прасета на един ратай на дамата; той излезнал да ги търси и стигнал чак при кулата малко, след като ученият младеж си отишъл; докато ходел и се оглеждал за свинете си, ратаят чул плача и риданията на клетата жена, затова влязъл в кулата и викнал колкото му глас държи: „Кой плаче там горе?“ Дамата познала гласа на своя ратай, назовала го по име и рекла: „Моля те, иди да намериш моята слугиня и гледай да я доведеш тук.“ Ратаят я познал и ахнал: „Боже господи, мадона, какво е станало, та сте тук? Вашата слугиня ви търси цял ден къде ли не, но кой можеше да си помисли, че се намирате тук?“ Той изправил до стената двата странични пръта на стълбата, след което почнал да привързва към тях напречните стъпала; в това време пристигнала слугинята, влязла в кулата и не можейки повече да се сдържа, плеснала с ръце и викнала: „Къде сте, моя мадона?“ Щом чула гласа й, дамата се развикала колкото сила имала: „Тук съм, сестрице, горе съм. Недей да плачеш, а ми подай дрехите!“ Като й чула гласа, слугинята се поуспокоила, покатерила се по стълбата, която в това време ратаят почти успял да сглоби до края, и с негова помощ се изкачила на площадката; като видяла, че нейната господарка лежи на пода гола. изнемощяла и обезобразена, приличаща повече на обгорен пън, отколкото на човек, тя коленичила край нея, забила нокти в лицето си и се разридала така. сякаш оплаквала мъртвец. Но дамата я помолила да млъкне и да й помогне да се облече; а след като разбрала, че никой друг освен тия, дето й донесли дрехите, и ратаят, който се намирал там, не знаели какво е станало с нея, тя се поуспокоила и ги заклела да не продумват пред никого ни думица за станалото.
Поговорили си те надълго и нашироко, след което ратаят вдигнал дамата на гръб, защото тя не можела да ходи, и я изнесъл благополучно от кулата; клетата слугиня тръгнала след тях и понеже стъпила невнимателно на стълбата, подхлъзнала се, паднала, счупила си крака в бедрото и усетила такава силна болка, че заревала като лъвица. Ратаят оставил дамата на поляната и се върнал да види какво се е случило със слугинята; като разбрал, че си е счупила крака, той я пренесъл до поляната и я сложил да легне до дамата. Когато пък дамата видяла, че към сполетелите я вече беди се прибавило и счупеното бедро на тази, от която очаквала да й помогне най-много от всички, тя била налегната от безкрайна мъка и започнала така жално да плаче, че ратаят не само не успял да я успокои, ами и самият той се разридал. Но слънцето вече залязвало и за да не ги завари нощта, ратаят, по нареждане на опечалената дама, отишъл до дома си, викнал братята и жена си, взел една дъска и се върнал с тях; те сложили слугинята на дъската и я отнесли в къщата; ратаят дал на дамата малко студена вода, поободрил я с няколко ласкави слова, вдигнал я на гърба си и я пренесъл в нейната стая; жена му пък й дала да хапне чорбица с препечен хляб, съблякла я и я сложила да си легне, след което се разпоредили да откарат още през нощта дамата и слугинята й във Флоренция, което и направили.
Дамата, нали била майсторка да извърта и да лъже, измислила цяла басня, нямаща нищо общо с истината, за това, което се било случило с нея и със слугинята, и уверила своите сестри и братя, пък и всички други, че станалото с тях било дело на разпи дяволски заклинания и магии. Повиканите лекари дошли веднага и успели да излекуват дамата от силната треска и от раните й, но тя изпитала големи болки и много се мъчила, тъй като на няколко пъти кожата й се полепвала по чаршафите на постелята; лекарите изцерили и счупеното бедро на слугинята. Вследствие цялата тази история дамата забравила своя любовник и оттогава насетне започнала да се пази най-благоразумно и от подигравки, и от любов, а ученият младеж, като научил, че и слугинята си е счупила крака, решил, че си е отмъстил както трябва, задоволил се с това и престанал да говори по тоя въпрос, та ето какво сполетяло неразумната млада дама заради нейните подигравки; тя се опитала да се присмее над учения младеж така, както би се подиграла с всеки Друг, без да съобрази, че мъжете, не казвам всички, но повечето от тях, знаят много добре къде е на дявола опашката. Затова, мили мои дами, гледайте да не се подигравате с мъжете и най-вече с учените.
НОВЕЛА VIII
Двамина другаруват; единият спи с жената на другия, но той забелязва това, с помощта на жена си затваря любовника й в един сандък и докато оня лежи вътре, той се забавлява с неговата съпруга върху сандъка.
Тягостно и мъчително било на дамите да слушат за патилата на Елена, но въпреки че осъдили постъпката на учения младеж като крайно сурова, дори жестока, те се отнесли към дамата с твърде умерено съчувствие, защото сметнали, че макар и възмездието да било прекомерно, тя си получила каквото заслужавала. Понеже Пампинеа била стигнала до края на разказа, кралицата заповядала на Фиамета да продължи, а тя й се подчинила на драго сърце и започнала така:
— Мили дами, тъй като ми се струва, че вие останахте малко потресени от суровостта, проявена от оскърбения учен младеж, аз мисля, че няма да е зле да поуспокоя възбудените ви духове с нещо по-приятно; поради това бих искала да ви разкажа накратко за един млад човек, който хем приел нанесената му обида с по-голямо благодушие, хем си отмъстил за нея с повече умереност. От тази новела ще разберете, че е предостатъчно човек да си връща толкова, колкото трябва, и че рече ли да си отмъщава за нанесеното му оскърбление, отмъщението му не бива да превишава онова, дето се полага заради претърпяната обида.
И така, вие трябва да знаете, че както съм слушала да разправят, едно време в Сиена живели двамина заможни младежи от добри семейства от народа; единият се казвал Спинелочо ди Тавена, а другият се наричал Дзепа ди Мино. Те били съсеци и живеели в Камолия, другарували непрекъснато и както личало по всичко, обичали се като братя, че и повече; и двамата били женени, а жените им били големи хубавици. Добре, ама станало така, че Спинелочо, който се отбивал често в дома на Дзепа и когато той ся бил в къщи, и когато отсъствувал, толкова се сближил с жената на Дзепа, че почнал да спи с нея и двамата я карали така доста време, преди някои да се досети каква е работата. Не щеш ли, един ден Спинелочо дошъл да потърси Дзепа, който си бил у дома, без да знае жена му. Затова тя отвърнала, че мъжа й го няма, а Спинелочо побързал да се качи горе, влязъл в салона, видял, че освен дамата там нямало никой друг, прегърнал я и почнал да я целува, а тя му отвърнала със същото. Дзепа видял всичко, но не се обадил, а се скрил и зачакал да разбере какво ще стане по-нататък; и наистина не минало много време и той видял, че Спинелочо и жена му, както били прегърнати, влезли в стаята и заключили вратата. Той много се ядосал, но като съобразил, че и шум да вдигне, и друго да направи, пак няма да измие нанесената му обида, а ще си навлече още по-голям срам, почнал да размишлява какво да стори, за да си отмъсти така, че хем никой нищо да не узнае, хем самият той да бъде удовлетворен и да се успокои. Мислил, мислил, най-сетне измислил и останал в скривалището си толкова време, колкото Спинелочо прекарал с жена му.
Когато Спинелочо си отишъл, Дзепа влязъл в стаята, преди жена му да успее да си оправи воалите на главата, които Спинелочо бил свалил, докато се забавлявал с нея. Дзепа я запитал: „Какво правиш, жено?“ Тя отвърнала: „Нима не виждаш?“ Дзепа отсякъл: „Виждам, виждам, само че видях и други работи, каквито не бих желал да виждам.“ Той почнал да й се кара за случилото се, тя се изплашила много, въртяла, сукала и най-сетне му признала за близостта си със Спинелочо, тъй като нямало как да отрича, след което се разплакала и почнала да го моли за прошка. Дзепа рекъл: „Виж какво, жено: ти постъпи много лошо, но ако искаш да ти простя, ще трябва да изпълниш най-точно каквото ще ти кажа. Ето каква е работата: искам да съобщиш на Спинелочо утре, около третия час, да измисли някаква причина и да се раздели с мен, а след това да дойде у дома при теб; като дойде при тебе, аз ще се прибера и ти, щом чуеш, че съм се върнал, ще го накараш да влезе в тоя сандък, ще го затвориш, а после ще чакаш да ти кажа какво да вършиш по-нататък. Не се бой, защото аз ти обещавам, че няма да му сторя нищо лошо.“
За да го умилостиви, жена му обещала, че ще изпълни каквото й наредил. Така и направила. Дзепа и Спинелочо се срещнали на следния ден, но като наближил третият час, Спинелочо, нали бил обещал на дамата да я навести по това време, казал на Дзепа: „Днес ще трябва да обядвам с един приятел и понеже не искам да го карам да чака, казвам ти сбогом.“ Дзепа почнал да го увещава: „Рано е, до обед има много време.“ Спинелочо отвърнал: „Така е, но имам да си поговоря с него и за една моя работа, та затова трябва да се срещнем малко по-рано.“
Спинелочо се разделил с Дзепа, повъртял се малко и после се запътил при жена му; но Дзепа се прибрал почти веднага след като влюбените влезли в стаята. Щом усетила, че мъжът й се е върнал, жена му си глътнала езика от страх и казала на Спинелочо да легне в сандъка, който Дзепа й посочил предния ден, затворила го вътре и излязла от стаята. В това време Дзепа се качил горе и я запитал: „Е, жено, ще обядваме ли?“ Тя отвърнала: „Да, време е.“ Тогава Дзепа рекъл: „Спинелочо отиде да обядва с някакъв свой приятел и жена му е сама. Я се покажи на прозореца и я викни да дойде да обядва с нас.“ Жена му, която била станала много послушна, защото се бояла за живота си, направила каквото той и казал.
Като разбрала, че мъжът й няма да се прибере за обед, жената на Спинелочо склонила на увещанията на съпругата на Дзепа и дошла у тях. Щом влязла, Дзепа я посрещнал най-любезно, хванал я приятелски за ръката, пошепнал на жена си да се прибере в кухнята, а после отвел съпругата на Спинелочо в стаята; когато влезли, той веднага се обърнал и заключил вратата отвътре. Тогава жената възкликнала: „Дзепа, какво значи това? Затуй ли ме накарахте да дойда тук? Нима такава е вашата обич към Спинелочо, нима такова е приятелството, което изпитвате към него?“ А Дзепа, който продължавал да я държи за ръката, я дръпнал по-близо до сандъка, където бил затворен нейният мъж, и отвърнал: „Жено, не се вайкай, ами чуй какво ще ти кажа! Аз обичах и продължавам да обичам Спинелочо като роден брат, но вчера (въпреки че той още не знае за това) открих, че доверието, което имах в него, е довело дотам, че той спи с жена ми така, както спи с тебе; понеже го обичам, аз не желая моето отмъщение да бъде различно от нанесената ми обида: той облада жена ми, аз искам да обладая тебе. И да не се съгласиш, пак ще трябва да му отмъстя; и понеже не възнамерявам да оставя тази обида ненаказана, мога така да го наредя, че и ти, и той ще има да ме помните цял живот.“
Като чула тия негови слова и изслушала уверенията му, жената рекла: „Мой Дзепа, щом аз трябва да понеса отмъщението, добре, но гледай така да наредиш работата, че да не трябва да се карам с жена ти заради онова, дето ни предстои да сторим сега, защото аз искам да живея с нея в мир и разбирателство въпреки всичко, което ми е причинила.“ Дзепа отвърнал: „Ще го направя, не се безпокой, а освен това ще ти подаря такъв хубав накит, какъвто никога не си притежавала.“ После я прегърнал, почнал да я целува, накарал я да се излегне на сандъка, където бил затворен нейният мъж, и се забавлявал с нея колкото ой искал, а и тя с него.
Докато лежал в сандъка, Спинелочо чул всичко — и словата на Дзепа, и отговора на жена си, а след това и буйния тревизки танц93, който се разиграл над главата му; отначало му се сторило, че ще умре от мъка и ако не се боял от Дзепа, той, макар и да бил затворен, щял да наругае най-яростно жена си. Но после, като се сетил, че пръв той постъпил нечестно, решил, че Дзепа има пълното право да върши, каквото вършел сега; и като си спомнил, че той винаги се отнасял с него човешки и приятелски, Спинелочо решил да му стане още по-голям приятел от преди, ако Дзепа пожелае. А Дзепа, след като се забавлявал с жена му до насита, слезнал от сандъка и когато тя поискала да й даде обещания накит, отключил вратата на стаята и викнал жена си; тя дошла, усмихнала се и казала само следното: „Мадона, вие ми го върнахте тъпкано.“ Дзепа й заповядал: „Я отвори сандъка!“ Тя изпълнила нареждането му и Дзепа показал Спинелочо на неговата съпруга.
Много време ще ни е необходимо, за да разказваме кой от двамата повече се засрамил: дали Спинелочо, като видял Дзепа и се уверил, че той знае всичко, или жена му, като видяла мъжа си и разбрала, че той е чул онова, което тя била извършила над главата му. Дзепа се обърнал към нея с думите: „Ето накита, който обещах да ти подаря.“
Спинелочо излязъл от сандъка и без много обяснения заявил: „Дзепа, сега си уредихме сметката; затова, както сам ти каза преди малко на жена ми, най-добре ще бъде да си останем приятели, каквито си бяхме и преди, и тъй като нищо друго не ни е отделно освен нашите жени, нека и те станат общи.“
Дзепа се съгласил и четиримата седнали да обядват заедно в най-голям сговор. Оттогава насетне всяка една от двете жени имала по двама мъже, а всеки един от тях имал по две жени, но това не ставало причина нито да се карат, нито да се бият.
НОВЕЛА IX
Лекарят магистър Симоне пожелава да бъде допуснат в някаква дружина, която се занимава с корсарство. Бруно и Буфалмако го подучват да отиде през нощта на едно място, а Буфалмако го бутва в помийната яма и го оставя да лежи там.
След като дамите си побъбрили за двамината сиенчани, които направили жените си общи, кралицата, чийто ред да разказва дошъл, за да не наруши правото на Дионео, започнала така:
— Любезни дами, със скроената му от Дзепа подигравка Спинелочо си получи заслуженото; затова и аз мисля, както преди малко твърдеше Пампинеа, че не бива да бъдем строги съдници, когато някой се подиграва с друг, който или сам си го търси, или заслужава да постъпят така с него. Спинелочо е заслужавал да се отнесат с него по тоя начин; аз пък ще ви разкажа за друг човек, дето сам си го е търсел, и мисля, че тия, които се подиграли с него, трябва да бъдат похвалени, а не порицани. Човекът, с когото се случила тази история, бил лекар и макар да бил голямо говедо, върнал се от Болоня във Флоренция облечен в мантия, подплатена с катерича кожа.
Всеки ден ние виждаме как мнозина наши съграждани се завръщат от Болоня кой съдия, кой лекар, кой нотариус, облечени в дълги и широки дрехи, в пурпур, катеричи кожи94 и какви ли не още белези за високия им сан; но всеки ден ние виждаме и друго — доколко тия хора наистина имат качества да бъдат такива. Един от тях бил и някой си магистър Симоне да Вила, чиято глава не била толкова пълна с наука, колкото кесията му — с парите на неговия баща. Той се прибрал в нашия град не много отдавна, отседнал да живее на улицата, която днес наричаме Виа дел Кокомеро, ходел облечен в пурпур, с отличителната ивица на рамо, и се хвалел, че бил доктор по медицина. Та тоя магистър Симоне, който, както вече споменахме, се завърнал неотдавна, измежду многото си заслужаващи внимание навици имал и привичката, когато излизал с някого, да го пита и разпитва за всеки срещнат, като на всичко обръщал внимание и всичко запомнял, сякаш трябвало да съставя церове за своите болни, съдейки по постъпките на другите хора.
Измежду людете, привличащи най-много неговото внимание, били и двамината живописци Бруно и Буфалмако, за които днес стана дума на два пъти; те били неразделни другари и негови съседи. Понеже му се сторило, че те — както си и било — си живеели най-безгрижно и от весело по-весело, той разпитвал мнозина що за хора са тия двамата; всички му отвръщали, че и единият и другият са бедни живописци, но той не можел да повярва, че е възможно хем да са бедни, хем да си живеят толкова безгрижно и весело; и тъй като се говорело, че и двамата са остроумни люде, той решил, че те сигурно си докарват големи доходи от друго място, за което никой нищо не знае; затова намислил, ако му се удаде случай, да се сприятели с двамата или поне с единия от тях. Той успял да стане близък с Бруно, а живописецът, след като се срещнал на няколко пъти с него и разбрал колко му е умът, почнал да се забавлява с него, слушайки глупавите му бръщолевения; пък и на лекаря също му било много приятно да беседва с Бруно. След като поканил Бруно няколко пъти на обед и решил, че вследствие това може да разговаря с него като с близък човек, лекарят му казал колко се чудел и на него, и на Буфалмако, задето си живеят толкова весело, въпреки че не са заможни, и го помолил да му обясни как успяват да правят това. Като изслушал лекаря, Бруно си рекъл, че и тоя му въпрос е като другите му глупави и безсмислени дрънканици, прихнал да се смее и понеже намислил да му отговори, така, както оня заслужавал заради глупостта си, отвърнал: „Магистре, малцина са хората, с които бих се решил да споделя какво правим, но пред вас не ще се въздържа и ще ви кажа, защото сте мой приятел и съм уверен, че няма да го кажете другиму. Вярно е, както и вие сте забелязали, че аз и моят приятел си живеем най-весело и безгрижно, та дори и повече; с това, що изкарваме от нашия занаят и от малкото имот, който притежаваме, ние не бихме могли да плащаме дори и водата, която изпиваме; но аз не бих искал това да ви наведе на мисълта, че се занимаваме с грабежи. Не, ние се занимаваме с корсарство и по този начин, без да ощетяваме никого, си набавяме всичко необходимо и за да задоволяваме нашите нужди, и за да се веселим. Това е причината, за да живеем така весело, както сам виждате.“
Като чул това, лекарят ни най-малко не се досетил каква е работата, ами веднага лапнал въдицата, почнал да се чуди и да се мае и изведнъж бил обзет от силно желание да разбере какво значи да се занимава човек с корсарство; затова замолил най-настойчиво Бруно да му обясни, уверявайки го, че няма да каже никому нищо. Бруно възкликнал: „Ах, магистре, намерили сте за какво да ме питате! Та вие искате да узнаете една голяма тайна; ами нали ако някой узнае, това ще бъде достатъчно да ме погуби, да ме прати на оня свят, да ме вкара право в устата на оня Луцифер95, дето е в църквата «Сан Гало»; но поради голямата обич, която изпитвам към невижданата ви дипломирана глупост, и поради голямото доверие, което имам във вас, аз не мога да откажа на нито едно ваше искане; затова ще ви доверя тая работа, ала при едно условие: ако се закълнете в кръста, дето е в Монтезоне, че както ми обещахте преди малко, няма да го споделите с никого.“ Магистърът потвърдил, че ще запази тайната.
Тогава Бруно продължил: „И така, прескъпи мой магистре, вие трябва да знаете, че неотдавна в нашия град живял един голям познавач на некромантията, който се наричал Микеле Ското, понеже бил от Шотландия; мнозина именити люде, малцина от които днес са още живи, му оказвали най-големи почести; когато се наканил да напусне нашия град, поради настоятелните молби на споменатите вече люде той оставил двамина от най-изтъкнатите си ученици, като им наредил да се отзовават винаги с готовност на всяко желание на благородниците, които се отнасяли към него с такава почит. И така, двамата почнали да услужват най-драговолно на споменатите благородни люде в някои любовни истории и други работи, а впоследствие, когато харесали града и нравите на тукашните граждани, те решили да отседнат тук завинаги и се свързали с неколцина наши съграждани чрез най-тясно и сърдечно приятелство, без да обръщат ни най-малко внимание дали са от благородно коляно или от долно потекло, дали са бедни или богати; на едно само държали: хората да са такива, че да им допадат на нрава. За да доставят удоволствие на новите си приятели, двамата съставили една дружина от около двайсет и петима души, с които решили да се събират най-малко два пъти месечно на място, което те посочват. Когато се съберат, всеки един от дружината изказва по едно желание и двамата некроманти го изпълняват начаса, още същата нощ; и тъй като и аз, и Буфалмако сме много близки приятели с тия двама души, ние бяхме приети в дружината и продължаваме да се събираме с нея. Та искам да ви кажа, че когато се съберем, наистина си струва човек да види какви разкошни завеси се диплят около залата, където пируваме, да хвърли поглед на царските трапези, на множеството благородни и прекрасни слуги — мъже и жени, — прислужващи на всекиго от дружината, да погледне блюдата, каните, шишетата, чашите и всички други златни и сребърни съдини, от които ядем и пием, както и многобройните и разнообразни ястия, които ни биват поднасяни поред и по наш избор. Аз никога не ще бъда в състояние да ви разкажа колко и какви нежни звуци се отронват от безброй инструменти, какви само мелодични поспи слушаме, нито пък бих могъл да ви изброя колко свещи се изгарят на тия вечери, колко сладкиши изяждаме, какви скъпи вина пием. Но, скъпа моя празна главо, аз не бих искал да си помислите, че ние отиваме там с дрехите, с които сега сме облечени; нищо подобно: там не можете да видите човек, па ако ще и да е най-бедният, който да не изглежда като император — с такива скъпи дрехи сме облечени, с толкова драгоценности сме обсипани. Ала най-голямото удоволствие от всички, що ни се доставят там, са красивите жени, дето се появяват тозчас — който каквато пожелае. Там можете да срещнете повелителката на барбаниките, кралицата на баските, съпругата на султана, императрицата на Осбек, джинджифилката на Норвегия, бърборейката от Берлиндзона и лапнишаранката от Нарсия. Но защо ли съм седнал да ги изброявам всичките? Та там се събират кралици от цял свят, включително и кикимората на Джовани Бързия! Да се чуди и да се мае човек! Като си хапнат и пийнат, като изиграят един-два танца, всяка дама отива в стаята на тогова, по чието желание е била извикана; трябва да знаете, че тия стаи са толкова хубави, че приличат на истински райски кътчета, ухаят на най-различни благовония, и то не по-малко от бурканите с билки във вашата аптека или когато карате да чукат кимион; леглата пък са по-хубави дори от постелята на дожа на Венеция и жените се изтягат на тях. На вас оставям да си представите какво правят там тъкачките, как работят с крака и притеглят бърдото към себе си, за да излезе платното по-гъсто. Но според мен най-добре си я караме аз и Буфалмако, защото Буфалмако най-често нарежда да му доведат френската кралица, аз пък пожелавам английската — а и двете са най-хубавите жени на тоя свят; така сме наредили с тях работата, че освен нас те не поглеждат другиго. От всичко това лесно можете да си представите защо можем и защо трябва да живеем по-весело и да изглеждаме по-радостни от всички останали люде; достатъчно е дори това, че сме обичани от жени като тия две кралици, а да не говорим за друго: пожелаем ли хиляда или две хиляди флорини, така и не ги получаваме. Та ето какво наричаме ние «да се занимаваме с корсарство», защото и ние грабим всекиго, също като корсарите, но се различаваме от тях по едно нещо: те никога не връщат заграбеното, а ние, след като го употребим, веднага го връщаме обратно. И така, глупави мой магистре, сега вече знаете какво разбираме ние под думите «да се занимаваме с корсарство», ала сам виждате в каква тайна трябва да се пази цялата тая работа; поради тая причина няма повече нито да настоявам, нито да ви моля да пазите тайна.“
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 32 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |