Месер Нери се почувствувал много поласкан и след като се разпоредил да бъдат извършени най-разкошни приготовления, посрещнал краля в градината си най-радушно. Кралят разгледал и градината, и дома на месер Нери и похвалил всичко, каквото видял; после наредили трапезите край рибника и след като си измили ръцете, кралят седнал на една от трапезите и заповядал на граф Гуидо ди Монфорте — един от тия, дето го съпровождали, да седне от едната му страна, а месер Нери от другата; за останалите трима, дето били дошли с него, той казал да бъдат обслужени така, както заповяда месер Нери. Поднесли им най-изящни ястия, превъзходни и скъпи вина, обслужвали ги добре, без шум и без да им се натрапват, и кралят останал много доволен.
Докато той вечерял в най-добро разположение на духа и не скъпял похвалите си за това спокойно и уединено място, в градината се появили две девойки по на около петнайсет години, с разпуснати дълги коси, къдрави и златисторуси; на главата на всяка имало по едно венче от зеленинка, а в лице приличали повече на ангели — толкова били красиви и нежни; те били облечени в дрехи от тънко, бяло като сняг ленено платно, които прилепвали плътно по тялото им до кръста, а след това се спускали чак до петите, разширявайки се като камбана. Девойката, която вървяла начело, носела на рамо чифт риболовни мрежи, които придържала с лявата си ръка, а в дясната държала дълъг прът; другата, която вървяла след нея, носела на лявото си рамо тиган, притискайки под лявата си мишница снопче съчки и една пиростия, а в дясната си ръка държала гърне със зехтин и малък запален факел; щом ги зърнал, кралят се захласнал и зачакал да види какво означава тая работа.
Девойките се приближили плахо, по лицата им избила руменина, поклонили се почтително на краля и се отправили към езерото; тая, която носела тигана, го поставила на земята заедно с всичко останало, взела пръта, който носела пък другата девойка, и двете заедно навлезли в езерото, чиято вода стигала чак до гърдите им. През това време един от слугите на месер Нери побързал да запали огън на брега, сложил тигана върху пиростията, сипал зехтин и зачакал девойките да му хвърлят риба. Едната девойка бъркала по местата, където знаела, че се крие рибата, а другата държала мрежите готови за хвърляне; за най-голямо удоволствие на краля, който следял напрегнато какво става, за кратко време девойките успели да наловят много риба и я подхвърляли на слугата, който я слагал така, както била още полужива, направо в тигана; след това, изпълнявайки каквото им било наредено, двете девойки започнали да избират най-красивите риби и да ги хвърлят право на трапезата пред краля, пред граф Гуидо и пред баща си. Рибите се мятали по трапезата, кралят много се забавлявал и на свой ред хващал някои от тях и със смях и шеги ги хвърлял обратно на девойките; така се забавлявали известно време, докато слугата успял да изпържи тия риби, дето му били дадени; след това месер Нери наредил да поднесат изпържената риба на краля, но по-скоро като предястие, отколкото като скъпо и рядко блюдо. Щом разбрали, че рибата е вече изпържена и че са наловили достатъчно, девойките излезли от езерото; тънките им бели дрехи били прилепнали толкова плътно по телата им, че не скривали нищо от изящните им форми; после те взели нещата, които всяка една от тях била донесла със себе си, минали свенливо край краля и се прибрали у дома си.
Кралят, графът и всички, които им прислужвали, дълго гледали подир девойките и всеки признал в себе си, че те са красиви и снажни, и мислено ги похвалил за тяхната любезност и приветливост; но най-много ги харесал кралят. Още като излизали от езерото, той огледал толкова внимателно всяка част от техните тела, че ако в тоя миг някой го боднел, той нищо нямало да усети. Продължавайки да мисли за тях, без да знае още кои са и що са, той почувствувал, че сърцето му почнало да се изпълва с пламенно желание да им се хареса, от което пък заключил, че ако не вземе предпазни мерки, ще се влюби; освен това самият той още не знаел коя от двете му харесва повече, защото момичетата си приличали като две капки вода.
След като седял така замислен известно време, той се обърнал към месер Нери и го запитал кои са тия две девойки; месер Нери отвърнал: „Господарю мой, това са двете ми дъщери близначки; едната се нарича Джиневра-хубавицата, другата — Изота-русокосата.“ Кралят много ги похвалил и го посъветвал да ги омъжи, но месер Нери отвърнал, че не може да стори такова нещо. Когато вечерята била на привършване и оставало да поднесат само плодовете, двете девойки отново се появили, облечени в рокли от най-тънка коприна, с големи сребърни блюда в ръце, отрупани с всички плодове, каквито имало през това време на годината, и ги поставили на трапезата през краля. Като сторили това, те се отдръпнали и запели една песен, която започвала със следните слова:
Там, дето аз, Любов, достигна,
не би могло да се разчита дълго…
Те пеели така нежно и приятно, че на краля, който ги гледал и слушал с наслада, му се сторило, че всички ангели са слезли от небето, за да пеят в тази градина. Като изпели песента, девойките коленичили пред краля и го помолили най-смирено да им позволи да се оттеглят; макар това да не му било никак приятно, той се престорил, че им разрешава на драго сърце.
Вечерята свършила, кралят и неговите придружители възседнали конете си, напуснали дома на месер Нери и разговаряйки за това-онова, се завърнали в кралските чертози. Тук, стараейки се да прикрие любовното си увлечение и не можейки да забрави красотата и прелестта на Джиневра-хубавицата, от любов към която залюбил и сестра й, която много приличала на нея, макар че имал по-важни дела, кралят така се уплел в мрежите на любовта, че почти не бил в състояние да мисли за друго; той измислил какви ли не поводи, завързал най-тясна дружба с месер Нери и почнал да посещава твърде често прелестната му градина, за да има възможност да зърне Джиневра. Но тъй като не можел да изтрае повече и не можел да измисли какво друго да направи, решил да отвлече не само едната, ами и двете девойки и споделил това свое намерение с граф Гуидо.
Графът, бидейки почтен човек, му казал: „Господарю мой, това, което чувам от вас, много ме учудва; още по-учуден съм, защото познавам нравите ви по-добре от който и да е друг — поне така мисля — още от детските ви години, та чак до наши дни; и понеже, доколкото си спомням, през младежките ви години никога не съм забелязвал у вас подобна страст — а тогава за любовта е много по-лесно да обхване когото и да било със своите пипала, — толкова по-чудно и необичайно е за мен да чуя, че сега, когато сте толкова близо до старостта, наистина сте се влюбили; просто ви се чудя и се мая. И ако на мен се следваше да ви упреквам за това, знам много добре какво бих ви казал, особено като се има предвид, че вие сте все още на бойна нога в едно кралство, което току-що завоювахте, сред непознат народ, в който се таи коварство и предателство, пък и освен това си имате толкова много грижи и толкова важни дела, че не ви остава време дори да се застоите на едно място. И сред всичко това сте намерили време да се занимавате с прелъстяване и любов! Това не е постъпка на великодушен крал, а на малодушен младеж. Освен това — което пък е още по-лошо — вие заявихте, че възнамерявате да отвлечете и двете дъщери на този нещастен рицар, който ви почете много повече, отколкото му позволяваха средствата, който, за да може да ви окаже още по-голяма почит, не се побоя да ви ги покаже почти голи, доказвайки с това какво голямо доверие има във вас и твърдото си убеждение, че вие сте истински крал, а не хищен вълк. Нима успяхте толкова скоро да забравите, че именно насилията, които крал Манфреди вършеше над жените, ви проправиха пътя към това кралство? Та нима има предателство, по-достойно за вечни мъки, от това да отнемете честта, надеждата и утехата на човека, който ви е почел? Какво биха казали за вас, ако постъпите по тоя начин? Навярно си мислите, че ще ви бъде достатъчно оправдание да кажете: «Постъпих така, защото той е гибелин». Нима такава е справедливостта на кралете — да постъпват именно по този начин с всички, които им попаднат под ръка, независимо от това кои са и какви са? Кралю, аз бих искал да ви напомня, че вие си спечелихте най-голяма слава, побеждавайки Манфреди, но да успееш да надвиеш себе си — виж, това е много по-трудно; затуй вие, който трябва да управлявате другите люде, гледайте да надвиете първо себе си и да обуздаете собственото си желание; недейте опетнява онова, което сте си извоювали с толкова голяма слава.“
Тези слова жегнали до болка душата на краля и мъката му била още по-голяма, защото те били справедливи; затова, като въздъхнал няколко пъти дълбоко, той казал: „Графе, аз наистина смятам, че за добре обучения воин всеки враг, колкото и силен да е той, ще изглежда по-слаб и воинът ще може да победи много по-лесно него, отколкото собственото си желание; и въпреки че страдам много и ще ми са нужни неизмеримо големи сили, за да надвия мъката си, вашите слова така ме жегнаха, че аз ще трябва да ви докажа на дело — и то в най-скоро време, — че както умея да побеждавам другите, така ще успея да обуздая и себе си.“
След тия си слова кралят почакал да минат няколко дни и се прибрал в Неапол, както за да се лиши от възможността да постъпи нечестно, така и с намерението да възнагради рицаря за почитта, която му оказал; и колкото и да му било тежко да направи така, че други да притежават онова, към което сам той се стремял с такава страст, кралят решил да омъжи и двете девойки, и то не като дъщери на месер Нери, а като че ли са негови дъщери.
Със съгласието на месер Нери той им дал великолепна зестра, след което омъжил Джиневра-хубавицата за месер Мафео да Палици, а Изота-русокосата — за месер Гулиелмо дела Маня, и двамата били знатни рицари и големи благородници. След като свършил тая работа, обзет от безкрайна печал, кралят се оттеглил в Апулия и отдавайки се на непрекъснат труд, така успял да заглуши своята страст, че след като разкъсал и унищожил веригите на любовта, живял до края на дните си, без да изпадне никога в плен на подобно чувство.
Някои може би ще кажат, че за един крал е дребна работа да омъжи две девойки, и аз ще се съглася с това; но ще заявя, че е голямо, велико дело, когато така постъпва един влюбен крал и омъжва девойката, която той е обичал, без да прибере от тази своя любов ни клонче, ни цветче, ни плод.
Ето как постъпил великодушният крал, като наградил щедро благородния рицар, почел по най-похвален начин любимите девойки и съумял да прояви такова мъжество, че и себе си да надвие.
НОВЕЛА VII
Крал Пиетро узнава за пламенната любов, която изпитва към него болната Лиза, утешава я, омъжва я за един млад благородник, после я целува по челото и се обявява завинаги неин рицар.
Фиамета завършила своята новела и към мъжественото великодушие на крал Карло били отправени много похвали, въпреки че една от присъствуващите дами, която била гибелинка, не пожелала да го похвали. Тогава по заповед на краля Пампинеа започнала така:
— Уважаеми дами, не ще се намери разумен човек, който да не каже за крал Карло същото, което казахте и вие, с изключение на тази, която не го обича по съвсем други причини; и тъй като си спомних за една постъпка, която може би заслужава не по-малко похвали, отколкото предишната, при това извършена от враг на крал Карло спрямо една наша флорентинка, аз ще ви я разкажа.
По времето, когато французите били изгонени от Сицилия, в Палермо живеел някакъв наш флорентинец, аптекар, на име Бернардо Пучини; той бил много богат, а от жена си имал една-единствена дъщеря, голяма хубавица, която по това време била вече мома за женене. Когато крал Пиетро д’Араона станал властелин на острова, свикал своите барони на голямо тържество в Палермо; съгласно каталонския обичай той излязъл по случай празненството да се бие на турнир и се случило така, че дъщерята на Бернардо, която се наричала Лиза, го видяла да препуска от прозореца, край който седяла заедно с други дами; той толкова й харесал, че след като го погледнала още един-два пъти, изведнъж пламнала от любов към него.
Празненството свършило, тя продължила да си стои в дома на баща си, но вече не била в състояние да мисли за нищо друго освен за своята пламенна и възвишена любов; най-много се измъчвала, като съзнавала ниското си положение, което не й позволявало да храни каквато и да било надежда за щастлив край; но все пак не искала да се откаже от любовта си към краля и понеже се бояла да не си навлече още по-големи неприятности, не се осмелявала да сподели с никого тия свои чувства. Кралят нито забелязвал това, нито изобщо й обръщал някакво внимание, което пък й причинявало непоносима мъка, много по-голяма, отколкото бихме могли да си представим; ала любовта й се разгаряла с всеки изминат ден, мъките следвали една след друга и красавицата не била в състояние повече да издържа, легнала болна и почнала да чезне и да се топи като сняг на слънце. Баща й и майка й били съкрушени, помагали й както можели, и с утешения, и с лекари, и с какви ли не церове, но всичко било напразно, защото тя, след като се отчаяла от своята любов, решила да се откаже и от тоя свят.
Не щеш ли, веднъж, когато баща й предложил да изпълни всяко нейно желание, на Лиза й хрумнало, преди да умре, ако има възможност, да уведоми краля за своята любов и за своите намерения; поради това един ден тя помолила баща си да доведе при нея Минучо д’Арецо. По онова време всички смятали Минучо за най-добрия певец и музикант, самият крал Пиетро го канел най-охотно, та Бернардо помислил, че Лиза е пожелала да го види, за да послуша неговите песни и неговата музика; той побързал да го извести за желанието на дъщеря си и Минучо, който бил много услужлив човек, дошъл веднага при Лиза; поободрил я с няколко приятни слова, изсвирил й със своята виола една стампита, след това изпял няколко канцони, предполагайки, че по този начин ще я утеши, докато за душата на девойката това било все едно да наливаш масло в огъня.
После Лиза му казала, че иска да му съобщи нещо, но само на него, и щом другите излезли, тя му рекла: „Скъпи Минучо, реших да те направя най-верен пазител на една моя тайна, първо, защото се надявам, че ти не ще я кажеш никому освен на този, на когото аз ти наредя, и, второ — за да ми помогнеш с каквото можеш; много те моля, направи ми тази услуга. И така, скъпи Минучо, ти трябва да знаеш, че в деня, когато нашият крал Пиетро устрои онова голямо празненство по случай възшествието си на престола, аз го зърнах, когато отиваше на турнира, и този миг стана съдбоносен за мен, защото душата ми пламна от любов по него, а тази любов ме докара до положението, в което ме виждаш сега; съзнавам колко недостойна е любовта ми за краля, но тъй като нямам сили дори да я посмекча, камо ли да я сподавя и не мога да понасям нейното бреме, аз предпочетох смъртта като по-малка мъка; така и ще направя. Вярно е, че ще напусна тоя свят безкрайно огорчена, ако това стане, преди той да научи за всичко; и понеже не знам чрез кого другиго би било най-удобно да го уведомя за тия мои намерения освен чрез твоето посредничество, аз намислих да натоваря теб с тази работа и те моля да не ми отказваш; щом сториш това, ела да ми кажеш, за да умра утешена и се избавя от тия беди.“ Тя изрекла тия слова със сълзи на очи и после млъкнала.
Минучо се смаял от величието на нейния дух и от жестокото й решение; развълнувал се много и като се досетил изведнъж как най-добре би могъл да й услужи, казал: „Лиза, давам ти честно слово и можеш да бъдеш уверена, че никога не ще те излъжа; аз мога само да похваля възвишените ти помисли да отдадеш сърцето си на такъв велик крал; предлагам ти и помощта си и за да се успокоиш, възнамерявам да направя така, че още преди да минат три дни, да успея да ти донеса вести, които ще ти доставят най-голяма радост; за да не губя време, ще си тръгна и ще почна да действувам.“ Лиза отново се обърнала към него с най-гореща молба, обещала му да се успокои и го изпратила да си върви по живо по здраво.
Щом излязъл от къщата, Минучо отишъл при някой си Мико ди Сиена, много добър за времето си стихотворец, и го помолил да съчини следната канцона:
Любов, побързай, моето страдание
на господаря ми разкрий, скръбта
му изкажи, която към смъртта
влече, че в страх тая едно желание.
С ръце молитвени, Любов, те моля
да го намериш, гдето той живее,
че го желая често и в неволя
по него моето сърце лудее;
страхувам се от смърт във произвола
на огъня, ала часа й не е
известен; мъката ми ще прелее,
подкладена от туй, че го желая
и в страх и срам за него все мечтая;
разкрий му ти за бога туй терзание.
И след като, Любов, така лудея
по него, дай ми плам като страха ми,
че с дъх един да мога да успея
желанието свое да предам и
на него, по когото все линея;
ако умра така, смъртта тежи;
а може би той няма да тъжи
да знае, че усещам таз тегоба;
и ако зарад него вляза в гроба,
ти разкажи за мойто състояние.
Ако ли пък, Любов, за теб досада
е да дадеш такова уверение,
че ще му кажеш как духа ми страда,
за мен или за мое повторение,
синьор, не ще ти искам пак пощада;
иди при него, дай му обяснение
за оня ден, когато в снаряжение
го зърнах, с други рицари, на кон,
и той изпълни моя небосклон;
обичам, да, и цяла съм стенание.
Минучо пък тозчас съчинил за тия слова една нежна и жаловита мелодия — каквато най-много им подхождала — и на третия ден отишъл в двореца; той заварил крал Пиетро на трапезата, а кралят помолил Минучо да му изпее нещо в съпровод на своята виола. Минучо запял същата канцона, съпровождайки я с такава нежна свирня, че всички, дето се намирали в кралската зала, стояли като захласнати и слушали в мълчание и със затаен дъх, а кралят — най-много от всички. Когато Минучо изпял канцоната, кралят го запитал откъде е научил тая песен, понеже му се сторило, че я чува за пръв път. „Ваше величество — отвърнал Минучо, — няма и три дни, откакто бяха съчинени словата и музиката на тая канцона.“ Тогава кралят го запитал за кого е била съчинена канцоната и Минучо рекъл: „Ще се осмеля да го кажа само на вас и никому другиму.“ Понеже кралят поискал начаса да узнае за кого е съчинена, щом раздигнали трапезата, той викнал Минучо в своите покои, а Минучо му разказал от игла до конец всичко, каквото бил научил. Кралят се зарадвал много, похвалил девойката и рекъл, че такава достойна девойка заслужава да бъде утешена, затова нека Минучо отиде при нея от негово име, като й съобщи, че привечер той непременно ще намине да я навести.
Минучо се зарадвал много, задето щял да отнесе такава радостна вест на Лиза, взел виолата си и побързал да отиде при девойката; щом останал насаме с нея, разказал й всичко, каквото се случило, а после й изпял канцоната, като си съпровождал с виолата. Девойката останала толкова доволна от чутото и така се зарадвала, че веднага се почувствувала по-добре и почнала бързо да се поправя; тя зачакала с нетърпение да падне вечерният здрач, когато щяла да види своя повелител, а никой от домашните й дори и не подозирал какво се е случило.
Кралят, който бил великодушен и добър властелин, се замислил над това, което научил от Минучо, и понеже познавал добре девойката и знаел колко е красива, изпитал към нея голямо състрадание; привечер той възседнал коня си и като се престорил, че излиза да се поразходи, стигнал до дома на аптекаря, помолил да му отворят вратата на чудесната градина, собственост на аптекаря, слезнал от коня и след малко запитал Бернардо какво прави дъщеря му и не е ли вече омъжена. Бернардо отвърнал: „Ваше величество, тя още не е омъжена, беше много болна и продължава да боледува; но днес, след като удари деветият час, изведнъж почна бързо да се поправя.“
Кралят веднага разбрал какво означава това поправяне и рекъл: „Истина ви казвам: светът би загубил много, ако се лиши тъкмо сега от такова прелестно създание; ние желаем да я посетим.“ Малко след това, съпровождан от двама свои придворни и от Бернардо, кралят отишъл в стаята на Лиза и щом влязъл, се доближил до постелята, където посъвзелата се вече девойка го очаквала с най-голямо нетърпение. Кралят й взел ръката и възкликнал: „Мадона, какво значи това? Та вие сте млада и трябва да утешавате другите, а сте си позволили да се разболеете! Ние ви умоляваме от любов към нас да се ободрите така, че да оздравеете час по-скоро.“ Щом усетила, че до ръката й се е докоснал този, когото тя обичала най-много от всичко, девойката се позасрамила, но въпреки това почувствувала, че душата й се изпълва с радост, сякаш е попаднала в рая, и отвърнала: „Господарю мой, причина за болестта, от която по ваша воля аз скоро ще оздравея, стана моето желание да подложа крехките си сили на огромна тежест.“ Единствен кралят разбрал скрития смисъл на словата на девойката; той започнал да я цени все повече и повече и на няколко пъти мислено проклел съдбата, загдето й отредила да се роди като дъщеря на такъв човек; постоял още малко при нея, утешил я още повече и след това си тръгнал.
Всички похвалили много човеколюбието, проявено от краля, и сметнали, че той е оказал голяма милост и на аптекаря, и на дъщеря му, която била толкова щастлива, колкото никоя друга дама при среща със своя любим; и понеже се надявала на още по-голямо щастие, Лиза оздравяла само за няколко дни и се разхубавила още повече. След като тя се поправила, кралят, който през това време се посъветвал с кралицата каква награда следва да дадат на девойката за нейната любов, един ден възседнал коня си и съпроводен от голяма свита от своите барони, се запътил към къщата на аптекаря, влязъл в градината и заповядал да повикат аптекаря и дъщеря му; в това време пристигнала и кралицата, която била придружена от множество дами, те приели девойката при себе си и започнало голямо веселие.
След известно време кралят и кралицата повикали Лиза и кралят й рекъл: „Достойна девойко, с голямата любов, що изпитвахте към нас, вие заслужихте да ви окажем най-голяма чест и нашето желание е вие да останете доволна от това именно поради любовта си към нас. Честта, която искаме да ви окажем, е следната: тъй като сте вече мома за женене, ние желаем да приемете за съпруг този, когото ние ви посочим; но въпреки това ние възнамеряваме да останем завинаги ваш рицар, а от вашата любов не искаме нищо друго, освен една-единствена целувка.“
Девойката, която била поруменяла от срам, посрещнала желанието на краля като свое собствено желание и в отговор прошепнала: „Господарю мой, сигурна съм, че ако хората бяха разбрали, че съм се влюбила във вас, повечето от тях щяха да кажат, че съм побъркана, щяха да предположат, че съм полудяла, та не съм в състояние да проумея какво е моето положение и какво е вашето; но господ-бог, който единствен има достъп до сърцата на смъртните, знае, че в мига, когато ви харесах за пръв път, аз съзнавах много добре, че вие сте крал, а аз — дъщеря на Бернардо аптекаря, и че никак не ми приляга да устремя толкова нависоко любовния плам на моята душа. Но вие знаете по-добре и от мен, че никой не се влюбва по разумен избор, а, напротив — всеки го прави по желание и според това кого ще хареса; силите ми на няколко пъти се опълчиха срещу този закон, но след като нямаше как да се съпротивявам, аз ви обикнах и винаги ще ви обичам. Вярно е, че откакто се почувствувах обзета от любов към вас, реших вашите желания да бъдат винаги и мои желания; поради това не само ще приема на драго сърце и ще почитам мъжа, който вие ще благоволите да ми отредите и който ще ми донесе чест и достойно положение, но дори ако ми кажете да се хвърля в огъня и аз се уверя, че такава е волята ви, пак ще бъде за мен истинско удоволствие. Вие сам знаете какво би означавало за мен да имам за рицар крал като вас; затуй по този въпрос няма да ви кажа нищо повече, но единствената целувка, която пожелахте от моята любов, не ще ви бъде дадена без позволението на кралицата. А за благоволението, което и вие, и кралицата проявихте към мен, нека Бог ви дари с милостта си и ви възнагради вместо мен, тъй като аз нямам с какво да ви даря.“ Лиза млъкнала.
Отговорът на девойката се понравил твърде много на кралицата, която се съгласила, че Лиза наистина е толкова умна, колкото и разправял кралят. А кралят наредил да повикат бащата и майката на девойката и след като разбрал, че те са много доволни от това, което той възнамерявал да направи, викнал един млад и беден благородник, на име Пердиконе, връчил му пръстените и го накарал да се сгоди за Лиза, срещу което оня нямал нищо против; веднага след това, освен многото скъпи накити, донесени от него и от кралицата на девойката, кралят подарил на жених Чефалу и Калатабелота — две прекрасни и доходни селища, и му рекъл: „Ние ти даряваме всичко това като зестра на жена ти; а какво възнамеряваме да направим за теб, ще разбереш, като му дойде времето.“ После се обърнал към девойката и добавил: „А сега ние искаме да откъснем плода, който ни се полага от вашата любов.“ И като хванал с две ръце главата й, целунал я по челото.
Пердиконе, бащата и майката на Лиза, пък и самата тя останали много доволни, устроили голям пир и вдигнали весела сватба. Както твърдят мнозина, кралят изпълнил обещанието, което дал на девойката, наричал се неин рицар до края на живота си и никога не тръгвал на бой, носейки върху доспехите си друг знак освен тоя, дето му пращала младата дама.
С подобни дела се печелят сърцата на поданиците, дава се пример на другите и те да вършат добро, печели се и вечна слава. Но днес малцина — или поточно казано, никой не насочва духа си към такива дела, защото повечето властелини са станали жестоки тирани.
НОВЕЛА VIII
Софрония мисли, че ще се омъжи за Гисип, а става съпруга на Тит Квинций Фулвий и заминава с него за Рим; след време там пристига и Гисип, който е съвсем обеднял, и понеже предполага, че Тит го презира, пожелава да умре, като за тая цел твърди, че е убил някакъв човек; щом научава за това, истинският престъпник сам се издава, поради което Октавиан пуска всички на свобода. Тит оженва Гисип за своята сестра и поделя с него цялото си състояние.
Когато Пампинеа завършила своя разказ и всички дами, и най-вече тази, която била гибелинка, похвалили крал Пиетро, по заповед на краля Филомена започнала така:
— Великодушни дами, кому не е известно, че кралете, стига да пожелаят, са в състояние да извършат какви ли не велики дела и че от тях най-много се иска да проявяват великодушие? Следователно, добре постъпва всеки, който, имайки възможност да го стори, върши това, дето е длъжен да направи, но затуй не следва нито да му се учудваме чак толкова много, нито пък да го превъзнасяме с възторжени похвали, както би трябвало да се отнасяме към този, от когото се иска по-малко, тъй като и възможностите му са много по-малки. Поради това, щом вие не пестите словата си, за да възхвалявате делата на краля, които ви се струват прекрасни, аз не се съмнявам ни най-малко, че много повече ще харесате и ще възхвалите делата на подобните нам люде, когато те са равни на делата на краля или ги превъзхождат; и в моята новела аз възнамерявам да ви разкажа за похвалното великодушие, що проявили помежду си двамина граждани, които били приятели.
И така, по времето, когато Октавиан Цезар още не бил наречен Август, но управлявал Римската империя чрез триумвират, в Рим живеел благородник на име Публий Квинций Фулвий: той имал син, наречен Квинций Фулвий, който бил надарен със забележителен ум и когото той изпратил в Атина да учи философия, като го поверил на един тамошен благородник, наречен Кремет, негов много стар приятел. Кремет настанил Тит в своя дом, при сина си, който се казвал Гисип, а след това поверил и двамата на един философ на име Аристип да ги учи. Живеейки заедно, двамата младежи се сближили и характерите им се оказали толкова сходни, че те се свързали с крепка, братска дружба, която впоследствие нищо друго освен смъртта не могло да наруши; когато не били заедно, никой от тях не можел да намери нито радост, нито покой. Те били започнали едновременно своето учение, и тъй като всеки един от тях притежавал способности, еднакво блестящи като тия на другия, изкачвал се нагоре към славните върхове на философията наравно с него и с най-големи похвали.
Така живели те в продължение на цели три години за най-голяма утеха на Кремет, който се отнасял почти еднакво и към двамата, като с родни синове. Но след като тия три години изтекли, случило се нещо, което става с всички смъртни: Кремет, който бил вече на преклонна възраст, завършил земния си път; двамата младежи били еднакво опечалени, сякаш и двамата били изгубили родния си баща, та приятелите и роднините на Кремет просто не знаели кого от двамата повече да утешават за сполетялата го загуба.
След няколко месеца приятелите и роднините на Гисип дошли при него и заедно с Тит почнали да го увещават да се ожени; те му били намерили. една девойка с чудна красота, атинска гражданка, дъщеря на знатни родители, която била на около петнайсет години и се казвала Софрония. Един ден, когато определеното за сватбата време наближило, Гисип помолил Тит да го придружи, за да види девойката — дотогава той още не я бил виждал. Двамата отишли у дома й и когато Софрония седнала при тях, Тит — сякаш му се полагало да бъде съдник на хубостта на годеницата на своя приятел — започнал да я оглежда най-внимателно; и понеже всичко у нея му се харесало безкрайно много, той почнал да й се възхищава мълчаливо и станало така, че — макар и без да го показва — Тит пламнал по Софрония от такава любов, каквато дотогава нито един влюбен мъж не бил изпитвал към любимата жена.
Двамата прекарали известно време със Софрония, след което се прибрали у дома си. Щом се усамотил в стаята си, Тит започнал да мечтае за девойката, която харесал толкова много, и колкото повече мислел за нея, толкова по-пламенна ставала неговата любов; като забелязал тая работа, Тит въздъхнал дълбоко и почнал сам да се кори: „Ех, Тите, колко си жалък! Къде и на какво си намислил да отдадеш душата си, твоята любов и твоята надежда? Нима не можеш да проумееш, че заради тясната дружба между теб и Гисип, с когото тази девойка е свързана, ти трябва да я почиташ като твоя родна сестра? Защо се влюби? Защо се поддаде на тая измамна любов, на тая съблазнителна надежда? Отвори си очите и се осъзнай, клетнико! Дай път на разума, обуздай сластолюбивото си желание, задръж нечистите си помисли и устреми духа си другаде; пребори се още сега, в началото, с твоето сладострастие и се овладей, докато е още време. Ти не бива да желаеш това, защото не е честно; ти не си уверен, че ще успееш, но дори и да беше уверен, че ще постигнеш това, към което се стремиш, пак не би трябвало да постъпваш по тоя начин, като имаш предвид какво значи една истинска дружба и какво дължиш на тия хора. Е, Тите, какво ще правиш? Ако искаш да постъпиш по съвест, ти трябва да се откажеш от тази непочтена любов.“
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 33 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |