Дамите, които преди това дълго, ала напразно молили Гуалтиери да скрие Гризелда в някоя стая или пък да й даде една от предишните й дрехи, за да не се явява в такъв вид пред неговите гости, били поканени да седнат на трапезите, след което почнали да ги гощават. Всички разглеждали девойката, всички говорели, че Гуалтиери бил направил добра замяна; Гризелда, заедно с всички останали, също хвалела много и девойката, и нейния брат.
А Гуалтиери, който, изглежда, бил вече напълно убеден в голямото търпение на жена си, като видял, че нищо не е в състояние да я накара да трепне и като се уверил, че това не се дължало на слабоумие, защото той знаел колко е умна, решил да я освободи от мъчителното състояние на духа, което, както той предполагал, се криело под невъзмутимия й вид. Затова я извикал, усмихнал се и в присъствието на всички я запитал: „Е, какво ще кажеш за нашата невеста?“ — „Господарю мой — отвърнала Гризелда, — много я харесвам и ако тя е толкова мъдра, колкото е красива — което напълно вярвам, — ни най-малко не се съмнявам, че вие ще живеете с нея като най-щастливия човек на тоя свят; само ще ви помоля, ако е възможно, да не й нанасяте такива рани, каквито нанесохте на другата, която беше някога ваша жена, тъй като съм уверена, че тази едва ли ще може да ги понесе както поради това, че е по-млада, така и поради това, че е много по-изнежена, докато другата трябваше да се труди още от най-ранните си години.“
Като разбрал, че Гризелда е твърдо убедена, че девойката ще му стане жена и въпреки това не говори за нея нищо друго освен добро, Гуалтиери я поканил до себе си и рекъл: „Гризелда, дойде времето ти да прибереш плодовете на твоето търпение, а тия, дето ме смятаха за жесток, несправедлив и суров, да узнаят, че с всичко, що вършех, аз преследвах една-единствена цел: тебе да науча да бъдеш съпруга, тях — да умеят да си избират съпруга и да я пазят, а за себе си да осигуря постоянен покой, докато има да живея с теб — нещо, което много се боях, че не ще постигна, когато си избирах жена; та затова, за да те изпитам, аз те уязвявах и обиждах, как — ти сама знаеш. И тъй като нито веднъж не забелязах да се отклониш ни със слово, ни с деяние от онова, що бе угодно на мене, и след като се убедих, че от тебе ще мога да получа утехата, която търся, аз реших да ти върна наведнъж това, що ти отнемах в продължение на толкова години, и да излекувам с най-голяма нежност раните, които ти нанесох; затуй приеми с радостно сърце тази, за която мислиш, че ще ми стане жена, а също и нейния брат, като твои и мои деца; това са нашите деца, които и ти, и мнозина други дълго време смятаха за най-жестоко убити по моя заповед; пък аз съм твоят съпруг, който те обича най-много от всичко и предполага, че би могъл да се похвали, че няма друг човек така доволен от жена си, както съм доволен аз.“
Като изрекъл тия слова, той я прегърнал и целунал, тя се разплакала от радост, а после двамата станали и тръгнали към мястото, където седяла дъщеря им, слисана от всичко чуто; те прегърнали нежно девойката и нейния брат, като по този начин убедили и нея, и мнозина други, че това е самата истина. А зарадваните дами станали от трапезата и отишли с Гризелда в нейната стая, съблекли грубите й дрехи с най-добри пожелания, облекли я в една от нейните разкошни рокли и я завели обратно в залата, вече като господарка, каквато тя изглеждала дори когато била облечена само в дрипи. Тук тя се радвала дълго на своите деца и понеже всички се зарадвали много от това събитие, веселията и празненствата станали още по-хубави и не стихнали няколко дни; всички сметнали Гуалтиери за много мъдър човек, въпреки че според тях изпитанията, на които той подлагал жена си, били твърде сурови и непоносими; но за най-мъдра смятали Гризелда.
След няколко дни граф Панаго се върнал в Болоня, а Гуалтиери избавил Джануколо от непосилния труд, прибирайки го при себе си като свой тъст, така че старецът за най-голяма своя утеха заживял прилично и тъй изкарал до края на дните си. После Гуалтиери омъжил дъщеря си за знатен човек и живял дълго с Гризелда, като се утешавал с нея и й оказвал най-голяма почит.
Какво друго бихме могли да кажем по този въпрос освен това, че както небето праща в бедните колиби божествени души, така то праща в царските палати хора, които биха били по-достойни да пасат свине, отколкото да властвуват над другите люде. Кой друг освен Гризелда би могъл да понесе не само с неоросено от сълзи, ами и с весело лице суровите и нечувани изпитания, на които я подложил Гуалтиери? А за него комай нямало да бъде зле да попадне на такава жена, която, след като била изгонена по риза от дома му, би тръгнала да си търси друг мъж, който така да й одруса кожуха, че да стане за една хубава рокля.
Дионео завършил своята новела и дамите си поговорили доста за нея: една твърдяла едно, друга — друго, една упреквала това, друга пък хвалела онова, докато най-сетне кралят, като погледнал небето и видял, че слънцето вече клони към заник, заговорил, без да се надига от мястото си:
— Прелестни дами, предполагам да ви е известно, че умът человечески служи не само за да помни миналите неща и за да опознава настоящите и че мъдрите люде смятат като белег на най-възвишен разум умението с помощта и на едните, и на другите да се предвиждат бъдещите неща. Утре, както знаете, се навършват петнайсет дни, откакто излязохме от Флоренция, за да се повеселим, за да запазим здравето си и живота си и за да избегнем оная печал, скърбите и огорченията, които съществуват в нашия град, откак започна тоя мор по хората; и според мен ние направихме това по най-пристоен начин, защото, доколкото можах да забележа, въпреки че тук бяха разказани и весели новели, които можеха да ни възбудят към плътски желания, а ние се хранихме добре и пихме, играхме и пяхме — нещо, което възбужда слабите духом към не съвсем пристойни дела, въпреки това аз не забелязах нито една дума, нито едно движение, нищо — както от ваша, така и от наша страна, — което да заслужава порицание; струва ми се, че видях и чух само постоянно приличие, постоянно съгласие, постоянно братско приятелство, което без съмнение ми е крайно приятно и ни прави чест, и е от полза и за вас, и за мен. Поради това да не би вследствие продължителния навик да се появи нещо друго, което да се превърне в скука, и за да не даваме повод на никой да осъжда нашето твърде продължително пребиваване, понеже всеки от нас получи в определения за него ден своя дял от честта, която все още ми е възложена, аз предлагам, ако вие се съгласите и сметнете, че ще бъде най-добре, да се завърнем там, откъдето дойдохме. Да не говорим за това, че ако поразмислим, ще видим, че нашата дружина, за която знаят вече мнозина около нас, може така да се разрасне, че да се превърне в пречка за всякаква наша разтуха. Впрочем ако се съгласите с моето предложение, аз ще задържа венеца, който ми е даден, до времето на нашето заминаване, което смятам да стане утре; ако пък решите иначе, аз вече съм намислил кого да коронясам за следващия ден.
Младежите и дамите дълго спорили и накрая отсъдили, че съветът на краля е пристоен и полезен, затуй решили да постъпят както предлагал той; поради това, след като извикал сенешала, кралят се договорил с него да приготви всичко необходимо за следното утро, разпуснал дружината до часа за вечеря И станал.
Дамите и младежите също се надигнали и, както правели обикновено, едни се отдали на едно, други — на друго забавление. Когато дошло време за вечеря, те седнали на трапезата с най-голямо удоволствие, след което захванали да пеят, да свирят и да играят карола; когато Лаурета повела танеца, кралят заповядал на Фиамета да изпее една канцона и тя започнала с приятен глас:
Да идеше без ревност Любовта,
ще има ли жена родена,
доволна като мене на света?
Щом с младостта нехайна
за хубавец жената заплати,
за добродетели рояк,
за неговата стойност трайна,
за жар, обноски, говор и плещи
и за насладите по мрак,
спасението му възлюбих чак,
от него възхитена,
и в него виждам всяка красота.
Но тъй като се сещам, че жените
не ще да са по-глупави от мен,
треперя в страх;
и вярвайки, че дяволити,
ще го желаят другите весден,
раздирам се заради тях;
така онуй, което аз мечтах,
ме прави натъжена
и плача с яд в живот от тъмнота.
Ако почувствам вяра
в синьора мой, тъй както и цена,
не ще съм аз ревнива;
но всъде с тоя поглед шаря
и щом като ухажва го жена,
престъпна мисъл се за мен разкрива;
копнеж за смърт тогава ме побива
и от съмнение ранена,
не мога вече да го прекратя.
Така че моля всяка
жена, за бога, о, да не посмява
да ми вреди, защото,
ако една такваз го чака
и с думи, знаци, ласки пожелава
синьора мой, не ми гласи доброто,
и разбера ли аз каквото
ми готви, да не бъда безчестена,
горчиви сълзи ще изплаче тя.
Когато Фиамета завършила своята канцона, Дионео, който бил до нея, се засмял и рекъл:
— Мадона, ще бъде много любезно от ваша страна, ако заявите пред всички кой е вашият любим, за да не би от незнание да ви отнемат владението, тъй като виждам, че това много ви гневи.
После те изпели още няколко канцони, а след като минала почти половината нощ, всички, по нареждане на краля, се прибрали да си починат.
Когато настанал новият ден, всички станали и след като сенешалът изпратил вещите, дружината тръгнала по пътя към Флоренция начело с благоразумния крал. Тримата младежи оставили седемте дами в „Санта Мария Новела“, откъдето били потеглили с тях, сбогували се и тръгнали да търсят други развлечения, а дамите, когато решили, че е време, се прибрали по домовете си.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА АВТОРА
Благородни млади дами, за чиято разтуха се заех с този така дълъг труд, струва ми се, че с Божията милост, която, както предполагам, ме осени благодарение на благочестивите ви молитви, а не заради някакви мои заслуги, аз завърших докрай онова, дето бях обещал да изпълня в началото на моята творба; и като благодаря най-напред на бога, а после на вас, налага се да дам почивка на перото и на уморената си десница. Но преди да сторя това, аз възнамерявам да възразя накратко по повод на някои неща, които, сякаш предизвикани от мълчаливи въпроси, биха могли да бъдат изказани или от някоя от вас, или пък от други (въпреки че според мен — уверен съм в това — тези новели не дават основание за подобни въпроси повече, отколкото някои други; напротив, доколкото си спомням, аз още в началото на четвъртия ден доказах, че новелите не дават основания за такива мисли).
Може би някои ще кажат, че съчинявайки тези новели, аз съм си позволил твърде голяма свобода, като например карам понякога дамите да разказват и доста често да слушат приказки, които честните жени не би трябвало нито да разправят, нито да слушат. Аз ще отрека това, защото не съществува неприличен разказ, който, стига да е предаден с подходящи слова, да не приляга на когото и да било; струва ми се, че в това отношение съм постъпил както трябва. Но понеже нямам намерение да споря с вас, нали лесно ще ме оборите, нека предположим, че нещата стоят точно така; аз твърдя, че ако трябва да отговоря защо съм постъпил по този начин, мога начаса да ви посоча много причини.
Първо, ако в някоя новела наистина има нещо подобно, то се е налагало от естеството на самите разкази, защото, ако се погледне на тях с разсъдливото око на човек, разбиращ от такива неща, ще стане съвсем ясно, че не бих могъл да ги кажа по друг начин, без да променям тяхната форма. Ако ли пък в тях се среща нещо съвсем дребно, някоя малко по-свободна думичка, смятана за неприлична от ония лицемерни светици, дето претеглят повече словата си, отколкото своите дела, дето се стараят по-скоро да се покажат добри, отколкото да бъдат такива в действителност, то аз ви казвам, че трябва да бъда корен, загдето съм писал подобни слова, толкова, колкото заслужават да бъдат укорявани и мъжете, и жените, които по цял ден приказват само за „дупка“ и „запушалка“, за „хаван“ и „черясло“, за „наденица“ и за „салам“ и за други тям подобни работи.
Да не говорим за това, че моето перо би трябвало да се ползува с не по-малки права, отколкото четката на живописеца, който без всякакъв укор от наша страна (какъвто би бил напълно справедлив) не само заставя свети Михаил да поразява змея с меч или копие и свети Георги — дракона, където той си иска, ами изобразява Адам като мъж и Ева като жена, а Оня, който пожела да умре на кръста заради спасението на човечеството, го изобразява прикован за краката към кръста кога с един, кога с два гвоздея.
Освен това съвсем ясно може да се види, че всички тия приказки не се разказват в църква, за чиито дела трябва да говорим с най-чисти помисли и слова (въпреки че в нейните истории някои неща се предават по начин, различен от този, по който аз съм ги описал), нито в школите за философи, където приличието е не по-малко необходимо, отколкото навсякъде другаде; не се разказват и между духовници или философи, а в градини, на разни места за забавление, пред млади, но вече зрели и неподатливи на разказите хора, и то в такова време, когато и най-почтените люде не са смятали за неприлично да ходят с гащи на главата, за да си спасят кожата.
Както всяко друго нещо, така и тия разкази, каквито и да са, могат да бъдат и вредни, и полезни; но това зависи от слушателя. Та кой не знае, че, както твърдят Чинчилионе, Сколайо114 и мнозина други, за людете виното е отлично нещо, докато същото това вино е вредно за тия, дето имат треска? Нима ние ще кажем, че то е лошо, защото е вредно за трескавите? Кой не знае, че огънят е много полезен, дори необходим за смъртните? Ще кажем ли, че е вреден, загдето изгаря къщи, села и градове? И оръжието пази благополучието на тия, дето искат да живеят в мир, но същото това оръжие често убива люде, и то не защото е вредно, а по вина на тия, дето си служат с него със зъл умисъл. Нито един покварен ум никога не е разбирал правилно нито едно слово и както приличните слова не могат да бъдат от полза за такъв ум, така и не особено приличните не са в състояние да заразят здравия ум освен по начина, по който калта замърсява слънчевите лъчи, а земните мръсотии — прелестта на небето. Кои книги, кои слова, кои букви са по-свети, по-достойни и по-почтени от тия на светото писание? И въпреки това имало е много люде, които са ги тълкували превратно и са завличали на гибел не само себе си, ами и другите.
Всяка вещ сама по себе си е годна за нещо, но ако бъде употребена лошо, може да стане вредна за мнозина; същото ще кажа и за моите новели. Ако някой пожелае да извлече от тях лош съвет или лош пример, те никому не ще се противят, ако случайно в тях се намери нещо лошо и почнат да ги изстискват и усукват, за да го извлекат; а който пожелае да почерпи от същите новели полза и изгода, те няма да му откажат и стига да бъдат четени в подходящо време и от ония, за които са разказани, не би могло да не се признае, че те са и полезни, и пристойни. Която от вас предпочита да чете „Отче наш“ или да изпече просеник или баница за Духовния си наставник, нека го прави; новелите не ще хукнат подир никоя, за да я накарат да ги прочете, въпреки че лицемерните светици често разказват и вършат какви ли не работи.
Ще се намерят и такива, дето ще кажат, че тук има някои новели, които, ако изобщо ги нямаше, щеше да бъде по-добре. И така да е; но аз не можех и че биваше да пиша неща, дето не са разказвани, и ако тия, които разказваха, казваха само хубави новели, то и аз щях да напиша такива. Но дори да предположим, че аз съм ги измислил и написал — което не е вярно, — ще кажа, че пак не бих се засрамил, загдето не всички са хубави, защото, като изключим Господа Бога, няма майстор, който да върши всичко добре и съвършено; та нали и Карл Велики, първият създател на паладините, не съумя да ги направи на брой толкова, че да стигнат за цяла войска.
Разните вещи притежават разни качества. Няма нива, колкото и добре да е обработена, където да не се срещат коприва, бодли и тръни, примесени с най-хубавите треви. Да не говорим за това, че когато човек се залови да беседва с млади и неуки девойки — а повечето от вас са такива, — би било глупаво да се старае да търси най-изящни случки и да полага прекомерни грижи, за да си служи с добре отмерена реч. Но, така или иначе, която от вас почне да чете новелите, нека прескочи тия, дето я дразнят, а да чете ония, дето й се нравят; а за да не може никой да се излъже, всички те носят означено на челото си онова, което е скрито в утробата им.
Мисля също, че ще се намери и някоя измежду вас, която да каже, че сред новелите се срещат и такива, които са твърде дълги; на нея ще кажа още веднъж, че дори и да бяха кратки, който седне да ги чете, а пък си има друга работа, ще извърши голяма глупост. И въпреки че откак почнах да ги пиша, та до тоя час, когато най-сетне стигнах до края на труда си, измина много време, аз не съм забравил, че предлагам труда си на дамите, дето скучаят, а не на другите; когато някой чете, за да си запълни времето, за него нищо не може да бъде дълго, стига да му дава онова, заради което си е послужил с него. Кратките неща подхождат много повече на тия, дето учат и полагат усилия, не за да си запълнят времето, а за да го употребят най-полезно, докато вие, млади дами, разполагате с много повече свободно време, отколкото времето, което запълвате с любовни наслади. Освен това, тъй като никоя от вас не отива да се учи нито в Атина, нито в Болоня, нито в Париж, на вас трябва да се говори много по-подробно, отколкото на тия, дето са развили ума си с учение.
Аз не се съмнявам ни най-малко, че ще се намерят и такива, дето ще кажат, че разказите изобилствуват с хапливи слова и празни приказки и че не приляга на човек, разумен и с тежест, да пише подобни неща. На тях аз би трябвало да благодаря, и им благодаря, задето се грижат за доброто ми име, подтиквани от добронамерено усърдие. Но на техните възражения ще отвърна така: признавам, че съм човек с тежест и че съм бил претеглян през повечето дни на моя живот; затова, обръщайки се към тия, дето не са ме претегляли, искам да им кажа, че не притежавам никаква тежест, напротив, толкова съм лек, че плувам на повърхността. А като имам предвид, че повечето проповеди на монасите, с които те се стремят да накарат людете да осъзнаят греховете си, днес са изпълнени и с хапливи слова, и с празни приказки, и със смехории, аз прецених, че всичко това ще подхожда и за моите новели, написани, за да прогонят мрачното настроение на дамите. Но ако те се посмеят на тия неща повече, отколкото трябва, те много лесно биха могли да бъдат излекувани с плача на Йеремия, със страданията на Спасителя и с покаянието на Магдалина.
А кой не ще потвърди, че ще се намерят и такива, които ще кажат, че езикът ми е хаплив и отровен, понеже на някои места пиша истината за монасите? На такива, дето ще заявят това, нека им бъде простено, защото не бива да вярваме, че са били подтиквани от друга причина освен от праведност; та нали монасите са добри люде, те избягват несгодите от любов към Бога и мелят каквото им падне, но се спотайват, и ако не миришеха толкова на пръч, общуването с тях щеше да е много по-приятно.
Въпреки това аз признавам, че нещата на тоя свят не са трайни, а са в непрекъснато движение; същото навярно се е случило и с моя език, за който неотдавна една моя съседка заяви (аз не вярвам на собствената си преценка, която избягвам да прилагам за всичко, що ме засяга), че бил най-хубавият и най-сладък език на тоя свят; вярно е, че когато това се случи, оставаха да бъдат написани още малко от гореспоменатите новели. Но толкоз в отговор на тия, дето се отнасят с такова пристрастие.
А сега, оставяйки всяка една да говори и да вярва каквото тя си иска, време е да сложим край на словата и да благодарим най-смирено на Тогова, който ми помогна да стигна до желания край след толкова много труд.
А вие, мили дами, останете си в мир с неговата милост и ако се случи това, което сте прочели, да е донесло полза на някоя от вас, споменете си за мен.
Информация за текста
© 1970 Никола Иванов, превод от италиански
© 1970 Драгомир Петров, превод от италианскиBoccaccioDecameron, 1350–1353
Публикация:
Издателство „Народна култура“, 1970
Никола Иванов — превод
Драгомир Петров — превод на стиховете
Сканиране: sir_Ivanhoe, 29 декември, 2007
Разпознаване и последна редакция: NomaD, 9 март 2008 г.
При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5473]
Последна редакция: 2008-03-16 12:07:35
Принц Галеото — герой на френски рицарски роман, сводник в любовната връзка между кралица Джиневра и рицаря Ланселот. В своята „Божествена комедия“ (Ад, песен V) Данте отбелязва, че прочитането на тази книга е станало причина за любовта между Франческа и Паоло и за тяхното грехопадение. Така постепенно името Галеото става синоним на сводник. Давайки това прозвище на „Декамерон“, съвременниците на Бокачо или по-точно онези, които не са могли да разберат дълбокото хуманистично и общочовешко значение на творбата, са искали да изтъкнат, че новелите на това произведение са повърхностни, несериозни и нарушаващи морала.
Канцона — песен с любовно или морално-философско съдържание. В случая е употребена със значение на балада.
Гален — един от най-известните лекари в Римската империя.
Хипократ — най-изтъкнатият лекар на древна Гърция.
Ескулап — латинското название на гръцкия бог Асклепий — бог на медицината.
Пампинеа, Фиамета, Филомена, Емилия, Лаурета, Неифила, Елиса — това са имената на седемте дами от „Декамерон“. Имената са измислени от автора въз основа на спомени от личния му живот и па един особен символизъм с твърде неясна понякога етимология. Пампинеа значи „буйна, жизнена“; Фиамета е дъщерята на неаполитанския крал Робер д’Анжу, Мария д’Акуино, първата голяма любов на Бокачо; Филомена според някои означава „певицата“,според други — „любвеобилната“; Емилия значи „ласкателката“. Лаурета пък е опърничавата Дафнис, която Аполон превърнал в лавър. Според коментаторите на Бокачо Неифила означава „любвеобилното момиче“, а Елиса — „изоставената“. Панфило, Филострато и Дионео са имената на тримата младежи. Панфило би трябвало да означава „целият изтъкан от любов“, Филострато — „сломеният от любов“, а Дионео — „сластолюбивият“.
Сенешал — главен управител или иконом на дворец.
Третият час… — около 9 часа сутринта. Осем от двайсет и четирите часа на денонощието по времето на Бокачо са се наричали канонически. Това са били часовете, през които духовниците е трябвало да четат своите молитви. Така например утринният час се равнява на 3 часа сутринта, първият час — на 6 часа сутринта, третият — на 9 часа, шестият — на 12 часа, деветият — на 15 часа и т.н.
„… като от сребро…“ — в Средните векове са употребявали калаени чаши. Авторът иска да подчертае, че са били толкова добре излъскани, че са лъщели като сребро.
Карола — старинен танц, който се играел в кръг.
Лютня — старинен струнен инструмент.
Карло Безземни — Шарл дьо Валоа, брат на френския крал Филип IV (1285–1314).
Епитимия — наказание, наложено от духовна власт.
Абат — игумен на католически манастир или свещеник от по-висок ранг.
„… ако не тук…“ — има се пред вид прочутият за времето си факултет по теология на Сорбоната.
Прелат — висш духовен сановник при папския двор.
Симония — търгашество с църковни длъжности, което папите практикували за получаване на доходи.
Вавилония — така наричали Египет в Средните векове.
Дормиторий — спално помещение в католически манастир.
Гонфалониер на църквата — знаменосец на духовно-рицарски орден.
Крал Филип Едноокия — става дума за френския крал Филип Август (1165–1223), взел участие в III кръстоносен поход заедно с Ричард Лъвското сърце.
Мадона, мона — нарицателно за благородна дама или дама с по-високо обществено положение, както и обръщение към нея. „Мона“ е съкратена форма на мадона.
Минорит — монах от католически орден, чиито членове се наричат „малки братя на Христа“.
„… cum glaiis et fustibus“ — „с мечове и тояги“ (от евангелието на Лука).
„… почитател на свети Йоан Златоуст“ — т.е. почитател на парите; по времето на Бокачо флорините били изсичани с образа на свети Йоан.
Федериго II — Фридрих II (1194–1250) — германски крал и император на Свещената римска империя, крал на Сицилия и вожд на гибелините. Воювал с папата и италианските градове.
Готфрид Булонски (1060–1100) — херцог от Долна Лотарингия, участник в Първия кръстоносен поход.
Лупина — вид бобово растение.
„… немци…“ — наемни войски, ландскнехти.
Синьория — така през XIV и XV век се наричали в Италия малките държавици, начело на които стояли принцове. Така се е наричала и върховната власт във Флорентинската република. В случая е употребена в по-широк смисъл — като власт, градско управление.
Подеста — управител на италианските общини през Средните векове, който раздавал правосъдие, командувал войската по време на война. Обикновено го извиквали от друг град и заемал длъжността в продължение на една година.
Синьор — синьор на италиански значи господин, но значи и господар, владетел, властелин.
Молитвата на свети Юлиан — свети Юлиан е бил смятан за покровител на пътниците.
, Intemerata, De Profundis — начални слова на два псалма и на една молитва към Дева Мария. В жаргона на разбойниците обаче значат „бой, заплахи, убийства“.
Лоша дупка. — Б. пр.
Гуелф — член на средновековна партия в Италия, която поддържала папата.
Крал Карло — крал Шарл I д’Анжу — поддръжник на италианската партия на гуелфите, заместил Фридрих II като крал на Неапол и Сицилия.
Крал Карло — крал Шарл I д’Анжу.
Федериго II — Фридрих II (1194–1250) — германски крал и император на Свещената римска империя, крал на Сицилия и вожд на гибелините. Воювал с папата и италианските градове.
Прокуден. — Б. пр.
Сърна. — Б. пр.
Пиетро д’Араона — крал Педро III Арагонски, крал на Сицилия след изгонването на династията Анжу през 1282 година.
Гибелин — привърженик на германските императори в Италия по време на борбите между императорите и папата.
Вавилония — така наричали Египет в Средните векове.
Гарбо — от арабската дума „ал гарб“ — западен; държава в Средновековието, заемала Източно Мароко и областта около Оран в днешен Алжир.
Романия — източният край на Пелопонес.
Морея — име, дадено през Средните векове от венецианците на Пелопонес.
Бафа — древният град Пафос.
Абатиса — игуменка на женски католически манастир.
Акри — град Сен Жан д’Акър в Сирия, превзет през 1191 година от кръстоносците.
Дублон — старинна монета.
Във всички канцони към текста трябва да се имат предвид някои стилни условности на провансалската рицарска поезия, намерила продължение в Италия най-напред в лицето на постите на Сицилианската школа, а сетне в блестящата традиция на „dolce stil nuovo“, е неговите големи представители Кавалканти, Гуиницели и Данте. Заедно с философския платонизъм, присаден на християнска почва, характерно за тази поезия е персонифицирането на любовта и лицето на Амур или Любов, както пие предпочитаме да го наричаме, когото поетът нарича още „господарю“, „синьоре“, „повелителю мой“. — Б. пр.
Мулето на свети Бенедикт и коня на свети Джовани Гуалберто — иронична забележка за монаха, по която трябва да се съди, че е бил от ордена на бенедиктинците и по-точно от само братство към този орден, основано от свети Джовани Гуалберто.
Подеста — управител на италианските общини през Средните векове, който раздавал правосъдие, командувал войската по време на война. Обикновено го извиквали от друг град и заемал длъжността в продължение на една година.
Контето. — Б. пр.
Абатство — 1. Католически манастир с принадлежащите му имоти и области; 2. Звание и длъжност на абат.
„… Името, с което се обръщате към мен…“ — Филострато, което значи „сломен от любов“.
Гуидо Кавалканти (1259–1300) — италиански поет и философ от школата на така наречения „сладък нов стил“.
Данте Алигиери (1265–1321) — велик италиански поет, автор на „Божествена комедия“.
Чино да Пистоя (1270–1336) — италиански юрист и поет, принадлежащ към школата на „сладкия нов стил“.
Унция — в случая е употребено като название на стара златна монета.
Стампита — любовна песен, изпълнявана с инструментален съпровод.
„… В Рим, някога глава на света, а сега негова опашка…“ — тук авторът намеква за така наречения „Авиньонски плен на папите“, когато папският престол е бил пренесен от Рим в Авиньон — Франция, а папата се е намирал под пълна зависимост от френския крал.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 30 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |