След като уредил това, Саладин заповядал да облекат поукрепналия вече месер Торело в една сарацинска одежда — най-разкошната и най-хубавата, която била виждана някога, и съгласно техния обичай да му увият около главата една от неговите дълги превръзки. Когато Саладин, придружен от множество свои велможи, се запътил към стаята, където се намирал месер Торело, било вече доста късно, и като седнал край постелята му, султанът заговорил почти със сълзи на очи: „Месер Торело, наближава часът, в който ще трябва да се разделим, и понеже нито ще мога да ви придружа, нито, поради естеството на пътя, да наредя на някого да стори това, налага се да се простя с вас тук, в тази стая, за което съм и дошъл. Поради това, преди да ви предам в ръцете на бога, искам да ви помоля в името на обичта и дружбата, която ни свързва, да не ме забравяте, пък ако имате възможност, след като си уредите работите в Ломбардия, гледайте, преди да са се свършили нашите дни, да успеете да прескочите поне веднъж насам, та поне тогава да мога да ви посрещна отново с радост и да поправя грешката си, към която ме принуждава сега вашата припряност; а докато това стане, нека не ви представлява труд да ми пращате вести за себе си чрез писма и да искате от мен всичко, за каквото бихте желали да ме помолите, защото можете да бъдете уверен, че ще направя това за вас с много по-голяма охота, отколкото за който и да е друг човек на тоя свят.“
Месер Торело не можал да сдържи сълзите си и тъй като те му пречели, отвърнал само с няколко слова, че никога няма да забрави всичките му благодеяния и неговата доблест и че ако на него му е писано да живее още, ще изпълни всичките му заръки. После Саладин го прегърнал и целунал най-нежно, казал му със сълзи на очи: „Нека Бог ви закриля“ и излязъл от стаята; а след това всички велможи се сбогували с месер Торело и последвали Саладин в залата, където била приготвена постелята.
Понеже било твърде късно, некромантът искал да си свърши работата и ги подканил да побързат; дошъл един лекар с някаква отвара, казал на месер Торело, че ще му я даде, за да се подкрепи, накарал го да изпие всичко до капка и скоро рицарят заспал. Като заспал, по нареждане на Саладин Торело бил пренесен на един прекрасен креват, върху който бил положен разкошен и много скъп венец, с някакъв знак, по който по-късно не било никак трудно да се разбере, че тоя венец е изпратен от Саладин на съпругата на месер Торело. После султанът нахлузил на пръста на месер Торело пръстен с рубин, който блестял така силно, че приличал на запален факел, и чиято стойност едва ли би могла да бъде пресметната; заповядал да му препашат скъпа сабя с безброй украшения по нея и да му окачат една тока, обсипана с невиждани дотогава бисери и много скъпоценни камъни, след което наредил да поставят от двете му страни два големи златни съда, пълни с дублони, и да разхвърлят наоколо множество нанизи с бисери и пръстени, пояси и какви ли не още работи, за които би трябвало дълго да разказвам. Като свършили всичко това, султанът целунал отново месер Торело, а на некроманта казал да побърза; вследствие на това креватът, на който се намирал месер Торело, тозчас изчезнал, а Саладин останал и продължил да разговаря със своите велможи за рицаря.
В същия този миг месер Торело бил вече поставен, както сам той пожелал, в църквата „Сан Пиетро ин Чиелдоро“ в Павия с всички гореспоменати скъпоценности и украшения, но продължавал да спи; когато камбаната ударила за утринна молитва, клисарят влязъл в църкавата със свещ в ръка, но щом зърнал богатата постеля, не само се изумил, ами и много се изплашил и побягнал назад; като го видели да бяга, абатът и монасите се учудили и го запитали каква е причината. Клисарят обяснил. „Ех — възкликнал абатът, — та ти не си нито малък, нито новак, та да се плашиш толкова лесно! Хайде да отидем да видим кой ти е казал бау-бау!“
След като запалили много свещи, абатът и монасите влезли в църквата и видели прекрасната богата постеля със спящия върху нея рицар; докато те стояли плахо и нерешително, без да посмеят да се доближат, и разглеждали разкошните скъпоценности, станало така, че отварата престанала да действува и като поел дълбоко дъх, месер Торело изведнъж се събудил. Щом забелязали това, монасите, а с тях и абатът, много се изплашили и хукнали да бягат, викайки: „Господи помилуй!.“
Месер Торело отворил очи, огледал се, разбрал, че се намира точно там, където поискал да бъде изпратен от Саладин, и останал безкрайно доволен; надигнал се, седнал в постелята и продължил да се оглежда; макар че щедростта на Саладин му била отдавна известна, сега тя му се сторила още по-голяма и той разбрал още по-добре какъв човек е тоя султан. Но като чул монасите да бягат и се досетил за причината, той, без да променя положението, в което се намирал, започнал да вика абата по име, молейки го да не се страхува, защото това бил той, неговият племенник Торело.
Като чул това, абатът обаче се изплашил още повече, защото знаел от доста месеци насам, че Торело е умрял; ала не след много, успокоен от убедителните доводи и чувайки, че оня продължава да го вика, абатът се прекръстил и отишъл при него; тогава месер Торело му казал: „Отче свети, от какво се боите? Слава Богу, жив съм, бях отвъд морето и се завърнах.“ Той бил с голяма брада, облечен бил в арабски дрехи, но въпреки това след известно време абатът все пак успял да го познае, а когато се уверил, че той наистина е Торело, хванал го за ръка и му рекъл: „Добре си дошъл, сине мой!“ После продължил: „Ти не бива да се учудваш на нашия страх, защото в тоя град не ще намериш човек, който да не е твърдо убеден, че ти си мъртъв; при това ще ти кажа, че жена ти, мадона Адалиета, подчинявайки се на молбите и заплахите на своите роднини, трябваше да се омъжи повторно против волята си и тази сутрин трябва да отиде при новия си съпруг; всичко е вече готово — и за сватбата, и за празненството.“
Месер Торело се надигнал от разкошната си постеля, поздравил най-радостно и абата, и монасите и ги помолил да не казват никому ни дума за неговото връщане, докато той не си свърши една работа. След това, като наредил да приберат скъпоценностите, той разказал на абата всичко, което му се било случило. Абатът се зарадвал на неговата сполука и двамата заедно благодарили на бога. После месер Торело запитал абата кой е новият съпруг на жена му. Абатът му казал, а месер Торело отвърнал: „Преди да разберат, че съм се прибрал, аз бих искал да видя как ще се държи жена ми на сватбата; поради това, макар и да не е прието духовниците да посещават подобни пиршества, бих желал от любов към мене така да наредите, че да отидем заедно там.“ Абатът заявил, че ще го стори на драго сърце и щом се развиделяло, пратил да известят младоженеца, че той, абатът, желаел да присъствува на сватбата с един свой другар; оня отвърнал, че ще му бъде много приятно. Като дошло време за пиршеството, месер Торело тръгнал (така, както бил облечен) заедно с абата за дома на младоженеца и всички го гледали и се чудели, но никой не го познал; абатът пък казал на всички, че тоя човек е сарацин и че султанът го праща за посланик при френския крал.
Случило се така, че мястото на месер Торело на трапезите било точно срещу това на неговата съпруга; той я гледал с най-голямо удоволствие, а по израза на лицето й отсъдил, че тая сватба никак не й е приятна. И тя го поглеждала от време на време, но не защото й се струвал познат — за това пречела както голямата му брада, така и чуждоземската носия, пък и твърдото убеждение, че мъжът й наистина е умрял, — ами защото дрехите му били твърде необичайни. Когато месер Торело решил, че е дошло време да провери дали жена му още го помни, той свалил от ръката си пръстена, дето тя му била дала при неговото заминаване, извикал момчето, което й прислужвало, и му рекъл: „Кажи от мое име на младоженката, че в моя край съществува обичай, когато един чужденец — какъвто съм аз тука — сяда на сватбения пир на някоя младоженка, каквато е тя сега, в знак на това, че неговото присъствие на трапезата й е приятно, младоженката му праща чашата, от която тя пие, пълна с вино, а когато гостът отпие от виното колкото си иска и върне чашата покрита, младоженката изпива останалото.“ Момчето предало заръката на дамата, която, бидейки умна и възпитана жена и предполагайки, че той е знатен човек, пожелала да му покаже, че неговото присъствие на трапезата и е много приятно; наредила да вземат голямата позлатена чаша, която била пред нея, да я напълнят с вино и да я поднесат на госта; така и направили.
В това време месер Торело сложил нейния пръстен в устата си и успял, докато пиел, да го пусне в чашата, без никой нищо да забележи; той изпил по-голямата част от виното, след това покрил чашата и я върнал на дамата. Тя открила чашата, за да изпълни докрай неговия обичай и когато я поднесла към устата си, забелязала пръстена; не казала нищо, разгледала го добре и разбрала, че това е същият оня пръстен, който тя била дала на месер Торело при заминаването; после взела пръстена, втренчила очи в тоя, когото смятала за чужденец, познала го, скочила като бясна, бутнала трапезата пред нея и извикала: „Ето го моя повелител, ето го месер Торело!“
После изтичала към трапезата, на която седял той, и без да обръща внимание ни на дрехите си, ни на онова, което било сложено на трапезата, тя се протегнала колкото можела, прегърнала здраво мъжа си и никой не успял да я отдели от него ни със слово, ни с ръце, докато месер Торело не й казал да се поокопити, защото после щяла да има време да го прегръща колкото си иска.
Тогава дамата се отдръпнала и понеже всички присъствуващи на сватбата били смутени, но заедно с това и чрезмерно зарадвани от завръщането на един такъв рицар, месер Торело помолил за тишина и им разказал какво му се било случило от деня на заминаването до тоя ден; в заключение добавил, че на тоя достоен мъж, който, смятайки го мъртъв, поискал да вземе жена му, не бива да му бъде неприятно, че месер Торело, след като се оказало, че е жив, иска да си я вземе обратно. Младоженецът, макар и да бил неприятно изненадан, отвърнал учтиво и дружелюбно, че месер Торело има власт да постъпва със своята собственост така, както сам той реши.
Дамата оставила още там пръстена и венеца, които била получила от младоженеца, и си сложила пръстена, който извадила от чашата, както и венеца, пратен й от султана; след като излезли от този дом, те се отправили в тържествено сватбено шествие чак до дома на месер Торело, където утешили с продължителни и весели празненства неутешимите роднини и приятели и всички граждани, които гледали на тях така, сякаш виждали някакво чудо. Месер Торело дал част от своите скъпоценности на оня, дето бил направил разноските по сватбата, дал от тях и на абата, и на мнозина други, известил с неколцина пратеници Саладин, че е пристигнал благополучно в родината си, уверявайки го, че си остава негов слуга и приятел, и живял още дълги години със своята достойна съпруга, а самият той станал още по-любезен и внимателен, отколкото преди.
Така завършили бедите на месер Торело и тия на скъпата му жена, такава била наградата за тяхното приятно и щедро гостоприемство. Мнозина се стараят да постъпват по същия начин, но макар и да разполагат със средства, тия хора са толкова невежи, че още преди да направят някаква услуга, карат другите да заплащат за нея повече, отколкото струва; поради това нито тия люде, нито който и да е друг, не трябва да се удивлява, че после не бива удостоен с никаква награда.
НОВЕЛА X
Маркизът на Салуцо се вижда принуден да склони на молбите на своите васали и да се ожени и понеже иска да си вземе съпруга по свой избор, оженва се за дъщерята на един селянин; тя му ражда две деца и той я излъгва, че ги е убил; после се престорва, че тя му е дотегнала и че се е оженил за друга, извиква дъщеря си, представяйки я за своя жена, а съпругата си изгонва по риза; но като вижда, че тя понася всичко най-търпеливо, той отново я прибира в дома си, заобичва я повече от когато и да било, започва да я почита и заповядва и другите да я почитат като маркиза.
Когато кралят завършил дългата си новела, която явно се понравила твърде много на всички, Дионео се засмял и казал:
— Оня добродушен човек, дето очаквал да смъкне на следната нощ навирената опашка на привидението, не би дал пукната пара за всички похвали, които вие отправяте към месер Торело.
После, тъй като знаел, че единствен той остава да разказва, започнал:
— Мои благодушни дами, струва ми се, че днешният ден бе посветен само на кралете и султаните и на други тям подобни люде; поради това, за да не се различавам много от вас, ще ви разкажа не за великодушната постъпка, а за безпределната глупост на един маркиз; и въпреки че на края той все пак успял да поправи глупостта си, аз не бих посъветвал никой да му подражава, още повече, че доброто, което го споходило след тая му постъпка, било явна несправедливост.
Преди много време, най-старши в рода на маркизите на Салуцо бил някакъв младеж, на име Гуалтиери, който, бидейки неженен и без деца, прекарвал времето си единствено в лов на птици и диви зверове и хич не се грижел ни да си потърси жена, нито искал да има деца, поради което, трябва да се съгласим, е бил твърде разумен мъж. Това обаче не се нравело на неговите васали и те неведнъж се обръщали към него с молба да се ожени, за да не остане без наследник, а те — без синьор, като при това предлагали да му намерят такава жена, и то от такъв баща и от такава майка, че от нея да може да очаква само хубави неща и да остане доволен. Гуалтиери им отвърнал: „Приятели мои, вие ме карате да сторя нещо, което бях решил никога да не правя, като имам предвид колко е трудно човек да намери жена, чиито нрави да приличат на неговите, колко е голямо числото на неподходящите съпрузи и колко е труден животът на всеки, който си е взел жена, с която не си подхождат. А вашето твърдение, че по нравите на родителите можело да се съди и за децата — нали такива са вашите доводи, че ще ме ожените за жена, която да харесам, — е голяма глупост, тъй като аз не мога да проумея как е възможно да разберете какви са бащите и да вникнете в тайните на майките; а дори и да можете да ги различавате, често пъти дъщерите никак не приличат на своите родители. Но тъй като въпреки всичко вие сте решили да ми нахлузите тия окови, а пък аз желая да остана доволен, искам сам да си намеря жена, та в случай, че не излезе нищо, да няма на кого друг да се сърдя освен на себе си; при това ви заявявам, че ако вие не почнете да уважавате като истинска дама която и да си избера, ще изпитате на собствения си гръб колко ми е тежко, задето съм се оженил по ваша молба, против моето желание.“ Почтените мъже отвърнали, че на всичко са съгласни, само и само той да се реши да се ожени.
Гуалтиери отдавна бил хвърлил око на една бедна девойка, която живеела в селцето, недалеч от дома му, и понеже тя му изглеждала много хубава, той сметнал, че ще може да си живее с нея в мир и спокойствие; затова, без да търси друга, решил да се ожени за нея; наредил да викнат баща й, който бил сетен бедняк, и се договорил с него да му даде дъщеря си за жена.
След като свършил тая работа, той свикал всички свои приятели от околността и им рекъл: „Приятели мои, вие настоявахте и продължавате да настоявате да склоня да се оженя; аз се съгласих да го сторя, но не толкова от желание да си имам жена, колкото за да угодя на вас. Вие помните какво ми обещахте: че няма да се противите и ще почитате като моя съпруга каквато и жена да си избера; ето че дойде време да изпълня обещанието, което ви дадох, затова бих искал и вие да изпълните вашето: Харесал съм си една девойка, която живее недалеч оттук, нея реших да взема за съпруга и след няколко дни ще я доведа в моя дом; затова погрижете се да устроите хубаво сватбено празненство и да посрещнете младоженката с най-големи почести, за да мога да остана доволен от изпълнението на вашето обещание, както вие — от моето.“
Достойните люде се зарадвали и отвърнали, че ще я харесат, която и да е тя, че ще я посрещнат като дама и като дама ще я почитат. После всички почнали да се готвят, за да уредят прекрасно, голямо и весело празненство; същото направил и Гуалтиери. Той наредил да приготвят великолепна, голяма сватба и да поканят множество негови приятели, роднини и знатни люде, както и други от околността; освен това заповядал да скроят и ушият много красиви и богати дрехи по мярката на една девойка, която му изглеждала еднаква по ръст с тази, за която той имал намерение да се жени, приготвил и пояси, и пръстени, и един красив, разкошен венец и всичко, каквото изобщо се полагало за младоженка.
Като настъпил денят, който той бил определил за сватбата, около третия час Гуалтиери се качил на коня си, заобиколен от всички, които били дошли да го почетат, и след като се разпоредил за всичко необходимо, казал им: „Синьори, време е да отидем за младоженката.“ После потеглил заедно с дружината си, стигнали до селцето и когато отивали към бащиния дом на девойката, срещнали я: тя бързала да донесе вода от извора, за да отиде после с другите жени да види как ще пристигне годеницата на Гуалтиери; щом я зърнал, Гуалтиери я повикал по име, сиреч Гризелда, и я запитал къде е баща й. Тя му отвърнала свенливо: „Господарю, той си е в къщи.“ Тогава Гуалтиери слязъл от коня, казал на Другите да го почакат и влязъл в бедната колиба, където намерил бащата на девойката, който се казвал Джануколо. Гуалтиери му казал: „Дойдох да взема за жена Гризелда, но преди това бих желал да я попитам за някои неща в твое присъствие.“ После я запитал дали ако той я вземе за жена, тя ще се старае да му угажда във всичко и няма да му се сърди каквото и да каже или да извърши, дали ще бъде послушна и още много други такива неща, на които тя отвърнала с „да“.
Тогава Гуалтиери я хванал за ръка, извел я от колибата, заповядал да я съблекат гола-голеничка пред цялата му дружина и пред всички останали и като наредил да донесат дрехите, които бил заповядал да приготвят, казал да я облекат и обуят колкото се може по-бързо, а на разрошените й коси да поставят венеца; и понеже всички били много учудени, той рекъл: „Синьори, ето тази съм намислил да ми стане жена, стига тя да ме иска за съпруг.“ После се обърнал към нея — а тя стояла засрамена и объркана — и я запитал: „Гризелда, искаш ли ме за съпруг?“ Тя отвърнала: „Да, господарю мой!“ Тогава Гуалтиери казал: „И аз те искам за съпруга.“ И пред всички се венчал за нея. После я качил на един жребец и я закарал в дома си, докато другите ги съпровождали най-почтително. Сватбеното празненство било толкова голямо и разкошно, като че ли Гуалтиери се женел за дъщерята на френския крал.
Младоженката така се променила, сякаш със смяната на дрехите променила и душата си, и нрава си. Както вече споменахме, тя била хубава и снажна, и колкото била красива, толкова станала и любезна, приветлива и благовъзпитана — сякаш не била дъщеря на Джануколо и довчерашна овчарка, ами дъщеря на благородник; и на това се удивлявали всички, които я знаели отпреди. При това тя била толкова послушна и така угаждала на мъжа си, че той се смятал най-щастливият и най-доволен човек на тоя свят; а с поданиците на своя съпруг се отнасяла толкова мило, с такава доброта, че нямало човек, който да не я обичал повече и от себе си, и всички се молели за нейното щастие, благополучие и възхвала; докато преди мнозина говорели, че Гуалтиери не бил постъпил кой знае колко разумно, като я взел за жена, сега твърдели, че той бил най-разумният и най-мъдър човек на тоя свят, защото никой друг освен него не би могъл никога да открие големите добродетели на Гризелда, скрити под бедните й дрипи и селските й дрехи. Накратко казано, не минало много време и тя успяла да направи така, че не само във владението на нейния съпруг, маркиза, ами навсякъде говорели за нейните добродетели, и ако преди, когато мъжът й се оженил за нея, хората говорели против него, сега станало точно обратното.
Не след много тя забременяла и като дошло време, родила момиче, на което Гуалтиери се зарадвал много. Не щеш ли, след време в главата му щукнала друга мисъл, сиреч да провери търпението й с продължителни и най-трудни изпитания; затова отначало почнал да я кори със слова, преструвайки се на много ядосан, и твърдял, че неговите васали не били доволни от нея заради ниското й положение; че недоволството им се засилило, като видели, че почнала и деца да ражда, че негодували от раждането на момичето, че изобщо друго не правели, а само роптаели.
Като изслушала тия слова, жена му отвърнала, без да трепне и без да промени доброто си чувство към него: „Господарю мой, постъпи с мен така, както смяташ, че ще бъде най-изгодно за твоята чест и за твоя покой; аз ще приема всичко, понеже знам, че съм от по-долен произход от тях и не съм достойна за почитта, до която ти ме издигна по твоя собствена воля.“ Отговорът й се понравил твърде много на Гуалтиери, понеже разбрал, че тя не се била възгордяла ни най-малко от уважението, което й оказвали той или другите люде.
Малко след като уведомил с най-общи слова жена си, че поданиците му не могат да понасят момичето, което тя му родила, Гуалтиери подучил един свой слуга какво да й каже, а слугата отишъл при нея с опечален вид и й рекъл: „Мадона, ако сам не си желая смъртта, аз ще трябва да изпълня повелята на моя господар. Той нареди да взема вашата дъщеря и да я…“ — и млъкнал. Като чула това и погледнала слугата в Лицето И като си припомнила изречените преди малко слова, Гризелда разбрала, че слугата е получил заповед да убие детето; затуй тя грабнала момиченцето от люлката, целунала го и го благословила, и макар сърцето й да се късало от мъка, без да трепне, подала детето на слугата с думите: „Вземи дъщеря ми и изпълни най-точно всичко, каквото ти е заръчал твоят и мой господар, но не оставяй детето да стане плячка на зверовете или птиците, освен ако господарят ги е заповядал да постъпиш така.“
Слугата взел момичето и съобщил на Гуалтиери отговора на жена му. Гуалтиери останал удивен от нейната твърдост и пратил слугата да занесе детето при една негова роднина в Болоня с молба тя да запази всичко в тайна, да не казва чия дъщеря е момичето, да го възпитава най-грижливо и да го учи на добри обноски.
Не щеш ли, скоро след тая случка жена му отново забременяла и когато дошло време, родила момче, на което Гуалтиери се зарадвал твърде много, но понеже онова, което вече извършил, му се струвало недостатъчно, той наранил жена си още по-жестоко, като веднъж й казал с гневен израз на лицето: „Жено, след като ти ми роди това отроче от мъжки пол, аз изобщо не мога да се разбирам с хората си, толкова са възмутени, загдето след мен ще имат за синьор внука на Джануколо; поради това аз се боя, че за да не бъда принуден да отида в изгнание, ще ми се наложи да извърша отново същото, което вече направих веднъж, а после да те изгоня и да си взема друга съпруга.“
Жена му го изслушала, без да трепне, и отвърнала: „Господарю мой, гледай ти да си доволен и да бъде задоволено твоето желание, а за мен не се грижи, защото нищо друго не ми е така скъпо, колкото това, което ти обичаш.“ Не минало много време и Гуалтиери пратил да вземат сина, както по-рано пратил за дъщерята; престорил се отново, че е заповядал да убият детето, а го пратил да бъде възпитавано в Болоня, както постъпил и с дъщеря си; жена му посрещнала това със същия невъзмутим вид и със същите слова, както направила на времето и за дъщеря си, а Гуалтиери се чудел и се маел и си мислел, че никоя друга жена няма да стори това, което вършела неговата съпруга, и че ако не знаел за привързаността й към децата (което много го радвало), би могъл да сметне, че тя постъпва така от равнодушие; сега обаче му станало ясно, че тя се държи като истински разумна жена.
Неговите поданици, които предполагали, че той наистина е заповядал да убият децата, много го упреквали и го смятали за жесток човек, а към жена му изпитвали най-голямо съжаление; но на жените, които идвали да й изкажат съчувствие заради убитите й деца, тя отвръщала едно-единствено нещо: че на нея е угодно само онова, що е угодно на този, който е станал причина те да се родят.
Когато минали няколко години от раждането на момичето и на Гуалтиери му се сторило, че е дошло време да подложи търпението на жена си на последното изпитание, той заявил на мнозина от своите люде, че не може повече да търпи Гризелда да му бъде съпруга, защото съзнавал, че е постъпил много лошо и по момчешки, когато на времето се оженил за нея; затова щял да направи каквото му е по силите, за да издействува разрешение от папата да си вземе друга съпруга и да изгони Гризелда; мнозина добри люде почнали да го упрекват остро, но той им отговарял, че нямало как — така трябвало да стане. Като слушала тия приказки и си мислела, че ще трябва да се върне отново в дома на своя баща и може би пак да пасе овцете, както правела преди, и да гледа човека, когото обичала толкова много, да лежи в прегръдките на друга, съпругата му много се натъжила; но въпреки това решила да не трепне и пред тази превратност на съдбата, така както не трепнала и пред другите.
Скоро Гуалтиери накарал да му донесат подправени писма от Рим и ги показал на своите поданици, твърдейки, че в тях папата уж му разрешавал да си вземе друга жена и да остави Гризелда; след това той я извикал и й заявил в присъствието на мнозина други: „Жено, с позволението, което получих от папата, аз имам право да си взема друга жена и да те оставя; и тъй като моите предци са били все благородни люде и господари на тези области, докато твоите винаги са били селяни, аз не те искам повече за жена и желая да се върнеш в дома на Джануколо със Зестрата, дето ми донесе, а пък аз ще си избера друга жена, която сметна, че повече ще ми подхожда.“
Като чула тия слова и успяла, макар и с големи усилия, пряко женската природа, да сдържи сълзите си, съпругата му отвърнала: „Господарю мой, винаги съм съзнавала, че моят долен произход никак не подхожда на вашето благородство, че това, което бях при вас, го дължа на Бога и на вас, и онова, което ми бе дарено, никога не съм го смятала и имала за моя собственост, а съм го смятала за нещо, дадено ми взаем; достатъчно е да си го поискате обратно и на мен трябва да ми бъде приятно и ще ми е приятно да ви го върна: ето вашия пръстен, с който се венчахте за мен, вземете го. Вие заповядвате да отнеса със себе си зестрата, която съм ви донесла, но за да направя това, не е нужно нито вие да ставате платец, нито пък аз да вземам чувал и товарен кон, защото не съм забравила, че вие ме взехте гола; ако смятате, че ще бъде прилично всички да видят тялото, което е износило заченатите от вас деца, гола ще си и отида; ала като награда за моята девственост, която донесох тук, но която не ще мога да върна обратно, моля ви да благоволите да ми разрешите, извън зестрата си, да мога да взема поне една риза.“
Гуалтиери, на когото повече му се плачело, отколкото каквото и да било друго, все пак успял да запази суровия израз на лицето си и отсякъл: „Добре, вземи една риза!“ Всички, дето били около него, го умолявали да й подари поне една дреха, за да не видят хората, че жената, която била негова съпруга в течение на повече от тринадесет години, излиза от дома му в такъв жалък и позорен вид, само по риза; но молбите им отишли напразно, жена му напуснала дома само по риза, боса и гологлава и се прибрала при баща си, съпроводена от сълзите и стенанията на всички, които я гледали. Джануколо, който никога не вярвал, че Гуалтиери ще задържи дъщеря му за своя съпруга и очаквал всеки ден да се случи подобно нещо, бил запазил дрехите, които Гризелда съблякла онази сутрин, когато се венчала за Гуалтиери; поради което той й ги донесъл, тя ги облякла отново и започнала да се занимава с къщната работа в дома на своя баща, както правела и преди, понасяйки мъжествено суровите удари на съдбата.
Като свършил тая работа, Гуалтиери дал на своите хора да разберат, че ще се жени за дъщерята на един от графовете Панаго, заповядал да направят големи приготовления за сватбата и наредил да кажат на Гризелда да се яви при него. Щом дошла, той й рекъл: „Ще въведа в моя дом онази, за която неотдавна се сгодих, и желая да я посрещна с почести; ти знаеш, че в моя дом няма жени, които да умеят да подреждат стаите и да вършат много други неща, необходими за такова празненство; поради това, понеже разбираш от къщната работа повече от всяка друга жена, нареди всичко както се полага, покани дамите, които ти сметнеш, че трябва да присъствуват, и ги посрещни така, сякаш ти си стопанка в тоя дом; после, като свърши сватбата, ще можеш да се прибереш у дома си.“
Въпреки че всяко едно от тия слова било като бодване с кинжал в сърцето на Гризелда, която не успяла да заглуши любовта си към него, както успяла да се откаже от щастието, тя отвърнала: „Господарю мой, съгласна съм и съм готова.“ И като влязла с робата си от грубо романьолско платно в същия дом, откъдето неотдавна излязла само по риза, тя започнала да мете и да нарежда стаите, заповядала да сложат в стаите килими и да застелят раклите, започнала да се занимава и с кухнята, и с всичко, сякаш била последна слугиня в тоя дом, и седнала да си отдъхне едва когато всичко било приготвено и наредено както трябва. После, като заповядала да поканят всички дами от околността от името на Гуалтиери, тя зачакала да почне празненството. Когато денят на сватбата дошъл, въпреки че била бедно облечена, посрещнала с царска осанка и държане и най-приветливо дамите.
Гуалтиери, който оставил децата си в Болоня да бъдат възпитавани най-грижливо от една негова роднина, омъжена в дома на графовете Панаго (дъщерята, вече дванадесетгодишна, била станала невиждана красавица, а синът му бил на шест години), пратил вест на своя родственик в Болоня с молба да дойде в Салуцо и да доведе със себе си дъщеря му и сина му; молел го също да бъде придружен от богата, почетна свита и да казва на всички, че води момичето за жена на Гуалтиери, без да открива никому кое е то. Благородникът направил всичко съгласно молбата на маркиза, тръгнал на път и след няколко дни пристигнал по обед в Салуцо заедно с момичето, братчето и знатната си свита, посрещнат от всички местни жители и много съседи от околностите, които чакали да видят новата съпруга на Гуалтиери. След като дамите я приветствували, девойката влязла в залата, където били сложени трапезите, а Гризелда пристъпила към нея с ония дрехи, в които била облечена, и я поздравила най-любезно с думите: „Добре дошла, господарке моя!“
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 32 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |