Тогава Руджери казал: „Извършеното от тях провинение заслужава да бъде наказано, но не от теб; вярно е, че престъпленията трябва да бъдат наказвани, но благодеянията заслужават и награда освен милост и състрадание. Знаеш ли кои са тия, дето си наредил да бъдат изгорени?“ Кралят отвърнал, че не знае. Руджери обяснил: „Аз пък искам да научиш кои са, та да поразмислиш дали постъпваш разумно, подчинявайки се на пристъпите на твоя гняв. Младежът е син на Ландолфо от Прочида, роден брат на месер Джани от Прочида, благодарение на когото ти стана крал и властелин на тоя остров; девойката пък е дъщеря на Марино Болгаро, благодарение на когото ти си все още господар на Иския. Освен това и двамата млади отдавна се обичат; те са сторили тоя грях (ако изобщо можем да наричаме грях това, което младите вършат от любов), подтиквани от любов, а не от желанието да нанесат обида на твоето величество. Защо тогава искаш смъртта на тия млади хора, които ти би трябвало да удостоиш с височайшето си благоволение и с най-скъпи дарове?“
Като чул тия думи и се убедил, че Руджери му говори самата истина, кралят не само решил да не извършва още по-голяма грешка, ами се разкаял и за онова, което бил сторил; поради това веднага заповядал да развържат от кола двамата млади и да ги доведат при него. Така и направили.
След като се осведомил най-подробно за техните работи, той намислил да ги възнагради за нанесената им обида с почести и дарове; наредил да ги облекат в най-скъпи дрехи и знаейки, че и двамата са съгласни, оженил Джани за девойката, поднесъл им най-скъпи дарове и те се прибрали у дома си от доволни по-доволни; там били посрещнати най-весело и тържествено и доживели до дълбока старост в радост и доволство.
НОВЕЛА VII
Тсодоро се влюбва във Виоланта, дъщеря на господаря му месер Америго; тя забременява от него, а той бива осъден на смърт чрез обесване; докато го водят към бесилото и го бият с бич, баща му го познава, Теодоро бива освободен и се оженва за Виоланта.
Дамите до една чакали със затаен дъх да чуят дали ще бъдат изгорени, или не двамата влюбени: щом узнали, че те успели да се спасят, дамите благодарили на Бога и се зарадвали, а кралицата, след като изслушала новелата, възложила на Лаурета да продължи; Лаурета започнала весело така:
— Най-прекрасни дами, по времето, когато добрият крал Гулиелмо64 царувал в Сицилия, на острова живял благородник, на име Америго Абате от Трапани, който наред с другите земни блага имал и твърде много деца; поради това той се нуждаел от слуги и веднъж, когато от Изтока пристигнали галерите на генуезки корсари, които обикаляли край бреговете на Армения и били изловили голям брой момчета, той купил няколко от тях, мислейки ги за турци; въпреки че всички изглеждали овчари, сред тях със своята хубост и благороден вид изпъквало едно момче, на име Теодоро. Макар и да се отнасяли с него като с роб, момчето растяло в дома на месер Америго наравно с неговите деца; и с времето, под влияние повече на вродените си качества, отколкото на случайното си положение на роб, Теодоро станал възпитан момък, с най-изтънчени обноски; месер Америго толкова го харесал, че му дарил свободата и понеже го мислел за турчин, наредил да го покръстят и да му сложат името Пиетро; после му поверил всичките си дела, тъй като му имал голямо доверие. Децата на месер Америго пораснали, с тях пораснала и дъщеря му Виоланта, голяма красавица и много нежна девойка; понеже баща й не бързал да я омъжва, случило се така, че тя се влюбила в Пиетро, ала макар и да го обичала много и да го уважавала заради неговото държане и постъпки, все се стеснявала да му признае любовта си; но Амур се заел да я освободи от тая грижа и Пиетро, който често я поглеждал скришом, така се влюбил в нея, че когато не успявал да я зърне, се чувствувал най-нещастният човек на света; само че се боял някой да не усети тая работа, защото все му се струвало, че това не е редно. Но девойката, за която било най-голямо удоволствие да го вижда, забелязала всичко и за да му вдъхне повече смелост, проявявала най-открито радостта си. Дните си минавали и никой не се осмелявал да спомене нещо на другия, въпреки че и двамата желаели това повече от всичко друго.
Докато и двамата чезнели еднакво вследствие тоя любовен пламък, съдбата, както изглежда, се заела да им помогне и намерила начин да ги освободи от боязливия свян, който пречел и на нея, и на него. Месер Америго притежавал някакво имение на около една миля от Трапани, където жена му и дъщеря му, заедно с други жени и момичета, често отивали да се поразвлекат и поразходят. Един горещ летен ден те се запътили към имението и взели със себе си и Пиетро; не щеш ли, докато били там, изведнъж (както често става през лятото) небето се покрило с черни облаци; дамата и нейната дружина се уплашили да не би да излезе буря и да ги завари на полето, затова решили да се върнат в Трапани колкото се може по-скоро. Пиетро и девойката, нали били млади, бързали повече от другите и скоро изпреварили и майката, и цялата дружина, подтиквани вероятно колкото от страх пред бурята, толкова и от любов; по едно време, когато те отишли толкова напред, че едва виждали майката и останалите, почнало да гърми и да трещи, а след това изведнъж се изсипала страшна градушка; майката и дружината й се скрили в къщата на един селянин, а Пиетро и девойката успели да се подслонят в някаква стара, полуразрушена църквица, където нямало жива душа; сгушили се те под оцелялата част на покрива и се допрели един до друг; така малкото покрито пространство ги принудило да се притиснат един до друг, а това им вдъхнало смелост да разкрият Любовните си копнежи; Пиетро почнал пръв; „Дано даде Бог тая градушка никога да не престане, ако трябва да стоя все така, както съм сега!“ Девойката отвърнала: „И аз бих се радвала!“ След тия думи те се хванали за ръце, после се прегърнали, сетне пък се целунали, а градушката продължавала да бие. За да не се спирам на всяка подробност, ще кажа, че времето се оправило едва след като те познали върховния завършек на любовта и се уговорили как да се срещат и по-нататък, за да могат да се наслаждават тайно един на друг.
Щом небето се прояснило, те дочакали майката при вратите на града (които били наблизо до това място) и се прибрали заедно с нея в къщи. За най-голяма своя утеха и удоволствие двамата продължавали да се виждат тайно, вземайки всички предпазни мерки; не щеш ли, работата стигнала дотам, че девойката забременяла, а това било крайно неприятно и на него, и на нея; девойката опитала какво ли не, та, противно на естествения ход на нещата, да се освободи от плода, но нищо не помогнало. Поради това Пиетро почнал да се страхува за живота си и намислил да избяга; но когато споделил с нея своето намерение, тя отвърнала: „Ако избягаш, аз ще сложа край на живота си!“ Пиетро, който продължавал да я обича все така, възкликнал: „Как мога да остана тук? Твоята бременност ще разкрие какво сме сторили, за теб е лесно — ще ти простят, а мен ще накажат и заради моя, и заради твоя грях.“ Девойката отвърнала: „Пиетро, всички ще узнаят за моя грях, няма как иначе; но ако ти си мълчиш, можеш да бъдеш уверен, че за твоя грях никой нищо няма да узнае.“ Тогава Пиетро рекъл: „Щом обещаваш, че ще постъпиш така, ще остана, но гледай да спазиш обещанието си.“
Докато можела, девойката криела своята бременност; но като видяла, че коремът й продължава да пълнее и че рано или късно всичко ще се разкрие, един ден се решила, отишла при майка си, разплакала се, признала й, че е бременна и я заклела да я спаси. Майката била потресена, почнала страшно да й се кара и пожелала да узнае как е станало това. Тъй като се бояла да не сторят зло на Пиетро, девойката скрила истината и съчинила някаква измислица, която разказала на майка си. Майката повярвала и за да прикрие прегрешението на своята дъщеря, изпратила я в едно от техните имения. Америго нямал навика да се отбива там, затова майката и не предполагала, че той ще се сети да намине нататък; ле щеш ли, когато дошло време да ражда и Виоланта почнала да вика, както правят всички жени при раждане, Америго, който бил излязъл на лов за птици, се отбил в имението, минал край стаята, където лежала дъщеря му, чул нейните викове, смаял се, влязъл ненадейно и запитал какво става. Като видяла мъжа си, дамата се надигнала и му разказала с най-опечален вид какво се е случило е тяхната дъщеря; съпругът й обаче не бил толкова доверчив, викнал, че не е възможно дъщеря им да не знае от кого е забременяла, и че тя трябва да си каже всичко от начало до край, ако иска той да й прости; в противен случай можела да бъде сигурна, че я чака смърт и че той не ще прояви към нея никаква милост. Дамата направила каквото й било по силите, за да може месер Америго да се задоволи с нейните обяснения, но нищо не помогнало. Мъжът й побеснял от яд, измъкнал шпагата и се нахвърлил върху Виоланта (която, докато майката се опитвала да убеди бащата, родила отроче от мъжки пол) и викнал: „Или ще кажеш от кого си забременяла, или тозчас ще умреш!“ Девойката се изплашила да не я убие, нарушила обещанието, което била дала на Пиетро, и разказала всичко така, както се било случило между тях двамата.
Като чул това, благородникът бил обзет от страшна ярост и едва се сдържал да не я убие; наговорил й какво ли не, после възседнал коня си и препуснал към Трапани; щом стигнал там, веднага отишъл при някой си месер Курадо, който управлявал града в името на краля, и му разказал за обидата, дето му нанесъл Пиетро; управителят тозчас се разпоредил да заловят нищо неподозиращия Пиетро, после го подложил на изтезания и той си признал всичко.
След няколко дни управителят на града осъдил Пиетро на смърт чрез обесване, но преди да увисне на въжето, трябвало да го прекарат из улиците на града и да го бият с бичове; по същото време месер Америго, чийто гняв не се уталожил дори след като успял да прати Пиетро на бесилото, намислил да затрие от лицето на земята в един и същи ден и двамата влюбени, и техния син, затова сипал отрова в една чаша с вино, дал чашата на един слуга, връчил му и един кинжал и му рекъл: „Ще занесеш тия две неща на Виоланта и ще и кажеш от мое име да си избере колкото се може по-скоро една смърт от двете — или от отрова, или от кинжал; в противен случай ще я изгоря на клада пред целия град — друго не заслужава; като свършиш тая работа, ще вземеш сина, който тя роди преди няколко дни, ще му разбиеш главата в стената и ще го хвърлиш на кучетата.“ След като жестокият баща изрекъл тая безмилостна присъда над дъщеря си и над своя внук, слугата излязъл, надъхан повече да върши зло, отколкото добро.
В това време стражите подкарали осъдения Пиетро към бесилото, биейки го непрекъснато с бичове; по волята на началника на стражата те минали край една странноприемница, където били отседнали трима знатни люде от Армения: те били пратени в Рим от арменския владетел да водят много важни преговори с папата за някакъв кръстоносен поход, но се спрели за няколко дни в Трапани да се посъвземат и отдъхнат, а местните благородници, и най-вече месер Америго, им оказали най-големи почести. Като чули да минават ония, дето водели Пиетро, арменските благородници се доближили до прозореца да видят какво става. Пиетро вървял гол до кръста, с вързани на гърба ръце; единият от тримата пратеници, човек вече на години и с голяма тежест, на име Финсо, още щом погледнал младежа, забелязал на гърдите му голямо червено петно (то не било от боя — такава била на това място кожата), като ония белези, които жените обикновено наричат „розеола“. Виждайки белега, Финео изведнъж си спомнил за своя син, който преди петнадесетина години бил отвлечен от някакви корсари край брега на Лайацо и за чиято съдба той не успял да научи нищо повече.
Като се съобразил с възрастта на тоя клетник, когото водели и налагали с бичове, той си рекъл, че ако синът му е останал жив, сега би трябвало Да е горе-долу на годините, на които изглеждал тоя момък; белегът пък го накарал да се замисли, че това може да е неговият син; изведнъж Финео се досетил, че ако това е синът му, той сигурно не е забравил нито името си, нито името на своя баща, нито арменския език. Затова, когато шествието минавало край тях, той викнал: „Хей, Теодоро!“ Щом чул тоя глас, Пиетро се сепнал и вдигнал глава, а Финео го запитал на арменски: „Откъде си, чий син си ти?“ От уважение към тоя почтен човек стражите се спрели, спрял се и Пиетро, който отвърнал на арменски: „Аз съм от Армения; син съм на един човек на име Финео; когато бях малък, тук ме докараха някакви хора, но какви бяха те — виж, това не мога да кажа.“ Като изслушал тоя отговор, Финео се уверил, че това наистина е неговият син, когото загубил преди толкова години; изведнъж се разплакал и се спуснал по стълбата заедно със своите другари, промъкнал се сред стражите, прегърнал момъка, наметнал го. със скъпата си мантия и помолил началника на стражата, дето водела младежа към бесилото, да почака, докато не получи заповед да продължи. Началникът отвърнал, че ще почака на драго сърце. Финео вече знаел причината, поради която щели да бесят момъка, тъй като слухът се бил разпространил из целия град; ето защо той се запътил веднага заедно с другарите си и слугите си при месер Курадо и се обърнал към него със следните думи: „Месер, момъкът, когото вие искате да убиете като роб, е свободен човек и мой син; той е готов да се ожени за девойката, която, както казват, била обезчестена от него. Затова благоволете да спрете изпълнението на присъдата, докато разберем дали и тя е съгласна да се омъжи за него; та ако тя се съгласи, вие да не се окажете в положението на нарушител на закона.“
Като разбрал, че тоя момък е син на Финео, месер Курадо останал изумен; после се позасрамил заради грешката, която съдбата го накарала да извърши, убедил се, че Финео му е казал самата истина, помолил го да се прибере в странноприемницата, пратил да извикат веднага месер Америго и му разказал всичко от начало до край. Месер Америго се натъжил много и почнал да се разкайва за това, което сторил пък самият той, защото си мислел, че и дъщеря му, и внукът му не са вече между живите; рекъл си, че ако дъщеря му не била убита, всичко щяло да се нареди от добре по-добре; ала все пак пратил веднага човек там, където била дъщеря му, да каже: в случай че първоначалната му заповед още не е изпълнена, изобщо да не я привеждат в изпълнение. С пристигането си пратеникът заварил слугата, проводен по-рано от месер Америго, да се кара с девойката, задето се бавела да избере от какво да умре — дали от отровата, или от кинжала, който той бил поставил пред нея, и вече се канел да я принуди да се реши за едно от двете. Слугата изслушал новото нареждане на своя господар, оставил Виоланта на мира, върнал се при месер Америго и му разказал какво се е случило. Месер Америго много се зарадвал, отишъл при Финео, помолил го почти със сълзи на очи да му прости за станалото и заявил, че ако Теодоро поиска да се ожени за неговата дъщеря, той ще му я даде на драго сърце. Финео приел благосклонно неговите извинения и отвърнал: „И аз желая синът ми да се ожени за вашата дъщеря; ако той откаже, нека бъде изпълнена произнесената вече срещу него присъда.“
И така, след като се споразумели, Финео и месер Америго запитали Теодоро, който още не се бил опомнил от страха пред близката смърт и от радостта, че е успял да намери баща си, какво мисли по този въпрос. Щом чул, че от него зависи Виоланта да стане негова съпруга, Теодоро така се зарадвал, сякаш изведнъж попаднал от ада направо в рая; после отвърнал, че щом те желаят това, ще го приеме като най-голяма милост. Сетне пратили да запитат девойката дали е съгласна; тя знаела какво се е случило с Теодоро и какво още предстояло да стане с него, била изпаднала в най-дълбока печал и се готвела да умре, затуй трябвало да мине доста време, докато повярва поне малко на това, което й казали; след като се поободрила, тя отвърнала, че ако би могла да следва собственото си желание, за нея нямало да има по-голяма радост от тая да стане жена на Теодоро, но щяла да постъпи както баща й заповяда.
Така с общо съгласие Виоланта и Теодоро се сгодили и вдигнали голямо, великолепно празненство за най-голяма радост на всички граждани. Младата дама се успокоила, дала детето си на кърмачка и скоро се разхубавила още повече от преди; след раждането тя станала от постелята и се представила на Финео, когото дочакали да се върне от Рим, почела го като баща, а той бил предоволен, задето имал за снаха такава красавица; затова наредил да се отпразнува най-тържествено и с най-голяма веселба тяхната сватба; приел Виоланта като своя дъщеря и продължил да се отнася към нея по същия начин и след това. Няколко дни по-късно качил сина си, снахата и внука на една галера и ги отвел в Лайацо, където двамата влюбени доживели до дълбока старост в мир и щастие.
НОВЕЛА VIII
Настаджо лели Онести се влюбва в момиче от рода Траверсари, но то не отвръща на любовта му и той пропилява своето богатство. По молба на близките си Настаджо отива в Киаси и вижда как един конник гони някакво момиче, убива го и го хвърля на две кучета. Младежът поканва близките си и своята любима на обед, тя вижда мъките на оная млада жена, уплашва се да не бъде сполетяна от същото и се омъжва за Настаджо.
Лаурета замълчала. Тогава по нареждане на кралицата Филомена започнала така:
— Любезни дами, вярно е, че ни хвалят за нашето милосърдие, но също така е вярно, че Божието правосъдие ни наказва най-строго за проявяваната от нас жестокост; в потвърждение на това и за да ви помогна да я прогоните окончателно от себе си, намислих да ви разкажа следната колкото забавна, толкова и трогателна новела.
В Равена, един от най-древните градове на Романя, живели едно време много благородни и знатни люде; между тях имало и един младеж, на име Настаджо дели Онести, който след смъртта на баща си и на своя вуйчо наследил несметни богатства; понеже не бил женен, той (както често се случва с младежите) взел, че се влюбил в дъщерята на месер Паоло Траверсари; тя била от още по-знатно потекло от него, но той се надявал, че със своето държане ще я накара да го обикне. Ала макар и държането му, и делата му да били най-благородни и да заслужавали най-голяма похвала, те не само не му донасяли никаква полза, ами, напротив, като че ли само му пречели — толкова студено, сурово и неприветливо се отнасяла към него любимата му девойка, която, може би по причина на необикновената си хубост, а може би и заради благородното си потекло била толкова горделива и надменна, че не можела да понася нито него, нито онова, което той харесвал. Настаждо много страдал, още повече се измъчвал и неведнъж му идвало да се самоубие от мъка, но все пак успявал да се овладее, след което се заричал да я зареже, а ако може, и да я намрази, както тя мразела него; но всичко било напразно — колкото по-малко надежди хранел, толкова повече се разпалвала любовта му.
И така, младежът продължил и нея да обича безкрайно, и да пилее без мярка своето богатство, поради което неколцина негови приятели и роднини решили, че ако продължава така, той ще разсипе еднакво и здравето си, и цялото си имущество; ето защо почнали да го молят и съветват да напусне Равена и да отиде за известно време другаде, за да може хем любовта му да се поохлади, хем да намали и разноските си. Настаджо неведнъж отхвърлял с насмешка тия съвети, но в края на краищата (тъй като продължавали да го молят и нямало как да им откаже) се съгласил; наредил да направят големи приготовления, сякаш имал намерение да замине за Франция, Испания или за някое още по-далечно място, яхнал коня си и напуснал Равена, съпроводен от мнозина свои приятели; ала като стигнали една местност, наречена Киаси, на около три мили извън града, той заповядал да опънат палатките и шатрите, казал на приятелите си, че ще се настани тук, и ги помолил да се приберат в Равена. Настаджо се разположил на Киаси и почнал да води най-весел и охолен живот, като продължил да кани гости ту на обед, ту на вечеря, както обикновено правел.
Един прекрасен слънчев петъчен ден, в началото на май, Настаджо си спомнил за своята жестока дама, наредил на слугите си да го оставят сам, та да може да си помечтае на спокойствие и тръгнал да се разхожда; и както бил потънал в дълбок размисъл, без да усети, стигнал чак до съседната борова гора; а когато навлязъл на повече от половин миля навътре в гората (това се случило след петия час на деня), изведнъж му се сторило, че чува женски плач и писъци. Те го изтръгнали от сладкия му унес, той вдигнал глава да разбере какво става и като видял, че е насред гората, направо се смаял; после се загледал по посока на писъците и забелязал една прекрасна млада жена, гола и с разпуснати коси, която тичала през гъстите храсти и трънаци към мястото, където стоял той; младата жена била цялата изподраскана от клоните и тръните, плачела и викала, молейки за милост. Освен това Настаджо забелязал, че от двете й страни тичали две огромни кучета — истински зверове, и всеки път, когато я настигали, я хапели най-безмилостно, а след нея на вран кон препускал някакъв мургав, обзет от ярост конник, със шпага в ръка, който я засипвал с ругатни и заплахи, че ще я убие.
При тая гледка сърцето на Настаджо се изпълнило и със страх, и с изумление, а после и със състрадание към клетата млада жена; и ето че у него възникнало желание да я спаси, ако може, от тия мъки и от надвисналата над нея смъртна опасност. Но понеже бил без оръжие, той грабнал някакъв клон вместо тояга и се запътил да пресрещне конника и кучетата. Ала конникът го забелязал и му викнал още отдалеч: „Настаджо, не се бъркай в тая работа! Остави на мен и на кучетата да извършат онова, което е заслужила тая престъпна жена!“ В това време кучетата успели да захапят здраво младата жена за бедрата и я задържали, конникът я настигнал и скочил от седлото, а Настаджо се доближил до него и му рекъл: „Аз не те знам кой си, макар че ти ме познаваш толкова добре; едно искам да ти кажа: голяма подлост е въоръжен рицар да иска да убие гола жена и да насъсква срещу нея кучета, като че ли е див звяр; затова аз ще я защищавам с всички сили.“ Тогава рицарят отвърнал: „Аз съм от същия град, от който си и ти; ти беше съвсем малък, когато аз — а по онова време се наричах месер Гуидо дели Анастаджи — бях влюбен в тази жена много повече, отколкото ти сега в твоята Тряверсари; нейната надменност и жестокост ми причиниха такава мъка, че един ден изпаднах в отчаяние и сложих край на живота си ей с тая шпага, дето я държа в ръката си, заради което бях осъден на вечни мъки. Но не мина много време и жената, която ликуваше и тържествуваше заради моята смърт, също предаде Богу дух; и тя беше осъдена на вечни мъки в ада заради греха, що бе извършила със своето коравосърдечие, и заради радостта, която бе изпитвала от моите терзания, при това без ни най-малко да се покае, тъй като беше убедена, че с държането си не вършела никакъв грях, а постъпвала така, както е трябвало да постъпва. След като и тя слезе в ада, и на нея, и на мен бе наложено следното наказание: тя да бяга от мен, а аз, дето толкова я обичах, да я преследвам не като любима жена, а като смъртен враг; и колкото пъти я настигна, толкова пъти да я пробождам със същата шпага, с която сложих край на живота си; после разпарям гърба й и — както сам ще видиш — изтръгвам това жестоко, надменно сърце, в което никога не се намери място ни за любов, ни за състрадание, и заедно с другите й вътрешности го хвърлям на кучетата. Но малко след това, по волята на Божието милосърдие и могъщество, тя възкръсва и става, сякаш никога не е умирала; тогава мъчителната гонитба започва отново, тя се впуска да бяга, а аз и кучетата отново хукваме подир нея; всеки петък по това време аз я настигам тук, на това място, и я подлагам на мъките, които ей сега ще видиш. Но ти не бива да мислиш, че през останалите дни си почиваме; напротив — аз я настигам на други места, навсякъде, където тя е крояла коварните си помисли или пък се е отнасяла жестоко към мен; така, от човек, който я обичаше, аз се превърнах в неин враг и ще трябва да я преследвам толкова години, колкото месеци тя се държа жестоко и надменно с мен. Затова остави ме да изпълня повелята на Божието правосъдие и не се опитвай да се противиш на онова, на което не си в състояние да попречиш!“
При тия думи Настаджо се изплашил здравата и по тялото му не останало косъмче, което да не настръхне от страх; той се дръпнал настрани, втренчил поглед в младата жена и с трепет на сърцето зачакал да види какво ще направи рицарят; а той, след като завършил своята реч, се нахвърлил като бясно куче, с шпага в ръка, срещу младата жена, която била паднала на колене и го молела за пощада, докато кучетата продължавали да я държат здраво; рицарят замахнал с все сила и забил шпагата в гърдите й. пронизвайки я от край до край. Младата жена паднала ничком, продължавайки да вика и плаче, конникът измъкнал кинжала си, разпорил й гърба, изтръгнал сърцето и другите вътрешности около него и хвърлил всичко на кучетата, които били страшно изгладнели и тозчас го изяли. След малко младата жена изведнъж скочила, сякаш нищо не се било случило, и хукнала да бяга към морето; кучетата се спуснали подире й, продължавайки да я хапят, а рицарят грабнал шпагата, възседнал коня си и препуснал след нея; скоро те се отдалечили и се изгубили от погледа на Настаджо.
Настаджо дълго гледал след тях, изпитвайки и страх, и състрадание, после изведнъж си рекъл, че тая работа може да му бъде от голяма полза, тъй като се повтаряла всеки петък; той запомнил мястото и се прибрал при своите хора, а като решил, че е дошло време, наредил да поканят колкото се може повече негови близки и приятели, след което се обърнал към тях със следните думи: „Вие отдавна ме увещавате да се откажа от любовта си към тая надменна жена и да сложа край на моето разточителство; готов съм да изпълня молбата ви, при условие че ми бъде оказана следната милост: направете така, че идния петък Паоло Траверсари, жена му, дъщеря му, техните роднини и всички други, за които се сетите, да дойдат да обядват с мен на това място. Тогава ще ви стане ясно защо съм пожелал да постъпя по тоя начин.“ Приятелите и близките на Настаджо отсъдили, че това няма да е кой знае колко трудно, върнали се в Равена и щом наближил уреченият ден, поканили всички, за които станало дума с Настаджо; успели да вземат със себе си и младата жена, в която Настаджо бил влюбен, въпреки че това не се оказало толкова лесно.
Настаджо се разпоредил да приготвят богато пиршество и заповядал да сложат трапезите под боровете, недалеч от полянката, където рицарят измъчвал надменната и жестока дама; а когато посочвал местата на мъжете и жените, той се погрижил обичаната от него девойка да седне точно срещу тая полянка. Когато поднасяли последното ястие, изведнъж всички чули отчаяните вопли на младата жена; всички се смаяли и почнали да питат каква е тая работа, но тъй като никой нищо не знаел, гостите се надигнали от местата си да разберат какво става и тогава видели и жената, и кучетата, и рицарят, които скоро се спрели недалеч от техните трапези. Гостите на Настаджо посрещнали и конника, и кучетата с яростни викове, мнозина се впуснали да помогнат на жената, но рицарят се обърнал към тях по същия начин, както постъпил и с Настаджо, и не само ги принудил да се отдръпнат, ами ги накарал и да се изплашат, и да се смаят. След като извършил същото, каквото и предния път, всички жени (а между тях имало близки и роднини на клетата жена и на рицаря, които още помнели неговата любов и неговата смърт) така се разридали, сякаш те самите били жертва на жестокото наказание.
Когато най-сетне всичко се свършило и жената и рицарят се изгубили в далечината, случилото се навело очевидците на най-различни размисли, но най-много се изплашила жестоката девойка, в която бил влюбен Настаджо; тя видяла и чула съвсем ясно всичко, каквото станало, и разбрала, че от всички присъствуващи това засяга най-много нея; припомнила си коравосърдечието, с което се отнасяла винаги към Настаджо, и вече се виждала как бяга пред него, гонена от кучетата, а той препуска подире й, обзет от гняв. Толкова много се изплашила да не бъде сполетяна и тя от същата участ, че сменила омразата си с обич и при първия удобен случай (а той й се представил още същата вечер) пратила при Настаджо своята доверена прислужница, която го помолила от името на господарката си да отиде при нея, тъй като тя била готова да изпълни всякакво негово желание. Настаджо й казал да предаде на господарката си, че това много го радва, но че той иска всичко да стане по честен път. ако тя няма нищо против, сиреч, да се ожени за нея. Девойката знаела, че за нея нямало друг изход, освен да стане жена на Настаджо, и наредила да му отговорят, че е съгласна; а след това тръгнала сама да се сватосва и съобщила на майка си и баща си, че е готова да стане съпруга на Настаджо, на което и двамата много се зарадвали.
Настаджо се сгодил и се оженил за нея на следващата неделя и двамата доживели щастливо до дълбока старост.
Та ето какво добро сторил причиненият от оная случка страх. А то не било единственото: всички коравосърдечни жени в Равена толкова се изплашили, че оттогава почнали да се отнасят много по-благосклонно към желанията на мъжете, отколкото преди.
НОВЕЛА IX
Федериго дели Албериги се влюбва, но любовта му не е споделена и той пропилява цялото си състояние, ухажвайки своята любима; остава му един-единствен сокол и той го поднася вместо обед на своята дама, която му идва на гости; научавайки това, тя се влюбва в него, двамата се оженват и той забогатява.
Щом Филомена завършила своята новела, кралицата видяла, че оставало да говори единствен Дионео, но тъй като той запазвал своята привилегия, тя започнала весело:
— Сега е мой ред, скъпи дами, и аз ще изпълня на драго сърце задължението си, като ви разкажа една новела, която отчасти си прилича с предишната; ще ви я разкажа не само за да осъзнаете каква власт има вашата красота над благородните сърца, но и за да разберете, че вие сами трябва да дарявате любовта си там, където заслужава, а не да се осланяте винаги на съдбата, която я раздава не само неразумно, но често пъти — не и според заслугите.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 47 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |