Изпълнението на третото условие се видяло на дамата много трудно; но нали била доста умна а и Амур изострил ума й още повече, тя измислила как да постъпи, за да постигне целта, която си била поставила. Никострат бил прибрал при себе си две момчета; те били от благороден произход, но бащите им ги дали на Никострат, та да се научат при него на изящни обноски и добро държане; когато Никострат сядал да се храни, едното момче му нарязвало храната, другото му наливало да пие. Лидия наредила да ги повикат, успяла да ги убеди, че имат лош дъх, и ги подучила, докато обслужват Никострат, да държат главата си дръпната колкото е възможно по-назад, но ги предупредила никому нищо да не казват за тая работа. Момчетата й повярвали и почнали да правят така, както ги научила дамата. Затова веднъж тя запитала Никострат: „Забеляза ли как се държат момчетата, докато те обслужват?“ Никострат отвърнал: „Да, разбира се, дори смятах да ги попитам защо правят така.“ Лидия му казала: „Недей, аз ще ти обясня причината; дълго мълчах, за да не се разсърдиш, но сега разбрах, че и други са го забелязали, затова реших, че не бива да крия повече от теб. Държат се така не за друго, а защото устата ти има много лош дъх; право да ти кажа, не знам на какво може да се дължи тая работа, защото по-рано нямаше такова нещо; но е много неприятно, а ти си имаш работа все с благородни хора, затова трябва да намериш начин да се излекуваш.“ Тогава Никострат запитал: „Каква ще да е тая работа? Да не би да имам развален зъб?“ Лидия отвърнала: „Възможно е и така да е.“ После го дръпнала към прозореца, накарала го да си отвори устата, огледала я от край до край и възкликнала: „О, Никострате, как си могъл да търпиш толкова дълго време? От тая страна имаш един зъб, който е не само развален, ами е направо изгнил; ако го оставиш, може да развали и другите, дето са до него; затова бих ти препоръчала да го извадиш, докато не е засегнал и другите.“ Тогава Никострат казал: „Щом мислиш така, съгласен съм; кажи да извикат зъбаря, та да го извади.“ Жена му почнала да го убеждава: „Хубава работа, да викаме зъбар за такова нещо! Струва ми се, че зъбът ти е толкова разклатен, че ще успея да го извадя сама, без да викаме зъбар. Пък и тия зъбари са толкова безжалостни, че сърцето ми няма да понесе да видя или да разбера, че си попаднал в ръцете им; затова настоявам лично аз да го извадя; пък, ако много те заболи, ще се откажа да го вадя, нещо, което един зъбар никога няма да направи.“
Тя наредила да донесат за случая инструменти, оставила при себе си Луска, заповядала всички останали да напуснат стаята, затворила вратата, накарала Никострат да се излегне на масата, пъхнала клещите в устата му и хванала здраво един зъб; мъжът й почнал да вие от болка, но въпреки това зъбът бил изваден, защото Луска държала Никострат здраво и не му давала да мръдне, а Лидия дръпнала зъба с все сила; тя скрила извадения зъб, взела един друг, напълно изгнил, който държала в ръката си, показала го на примрелия от болка и станеш свой съпруг и му рекла: „Я погледни какво нещо си държал в устата си!“ Той й повярвал и въпреки че се измъчил страшно много и продължавал да стене, решил, че с изваждането на зъба напълно се е излекувал; поднесли му разни неща, за да се успокои и подкрепи, и когато болката се разнесла, Никострат излязъл от стаята, а дамата взела зъба и го пратила веднага на своя любим, който се убедил в нейната любов и заявил, че е готов да изпълни всяко нейно желание.
Но дамата пожелала да му даде още едно доказателство в уверение на своята любов; и тъй като всеки час, който я делял от мига, когато щяла да се срещне с него, й се струвал година, а тя искала да изпълни, каквото му била обещала, Лидия се престорила на болна; веднъж, като се нахранил, Никострат се отбил да я навести; щом видяла, че били само двамата с Пир, тя помолила да й помогнат да излезе в градината, та да се поразведри. Никострат я хванал от едната страна, Пир — от другата, после я изнесли в градината и я оставили да си полегне на поляната под една отрупана с плод круша; след като поседяла малко, дамата, която още преди това била получила Пир какво да прави, му казала: „Пире, много ми се ще да си похапна от тия круши, я се качи на дървото и хвърли няколко.“ Пир се покатерил бързо на дървото и почнал да хвърля крушите и както ги хвърлял, се развикал: „Хей, месер, какво правите? А вас, мадона, не ви ли е срам да си позволявате подобно нещо в мое присъствие? Нима мислите, че съм сляп? Та нали уж бяхте много болна? Кога успяхте да оздравеете, та да вършите такива работи? А щом толкова ви се иска да правите тая работа, имате толкова хубави стаи, защо не отидете в някоя от тях? Там ще бъде много по-прилично, отколкото да го вършите пред мен.“ Лидия се обърнала към мъжа си и казала: „Какво е седнал да разправя Пир? Какво му е, бълнува ли?“ Пир се обадил: „Мадона, не бълнувам: нима мислите, че нищо не виждам?“ А Никострат се слисал и казал: „Пире, аз наистина мисля, че ти сънуваш.“ Пир възразил: „Господарю, аз сънувам толкова, колкото и вие; така се въртите, че ако и тая круша се разклати по същия начин, на нея няма да остане ни един плод.“ Тогава Лидия възкликнала: „Каква е тая работа? Да не би наистина да си представлява, че вижда онова, за което разправя? Господи Боже мой, ако бях здрава както преди, щях да се покатеря на дървото, за да видя какви са тия чудесии, дето е седнал да ни убеждава, че ги вижда отгоре.“ Пир продължавал да стои на крушата и да разправя какви ли не измишльотини. Никострат му казал: „Я слез долу!“ Пир слязъл. Никострат го запитал: „Та какво разправяше, че си видял?“ Пир отвърнал: „Вие сигурно сте си рекли, че или съм мръднал, или бълнувам; но щом настоявате, ще ви кажа какво видях: видях ви да се забавлявате с жена си, а като слязох, видях, че сте станали и сте седнали ей тук, където сте сега.“ Тогава Никострат отсъдил: „Ти явно не си бил на себе си, защото, откакто се качи на крушата, ние не сме се и помръдвали от мястото, на което ни виждаш сега.“ Пир възкликнал: „Защо да спорим? Така или иначе, но аз ви видях.“ Никострат се зачудил още повече и накрая казал: „Я да видя дали това дърво не е омагьосано, та на всеки, който се покатери на него, наистина да му се привиждат такива чудесии.“
И той се покатерил на дървото; щом стигнал до върха, дамата и Пир почнали да се забавляват; като ги забелязал, Никострат се развикал: „Ах ти, негоднице, какво правиш? И ти, Пире, дето в теб имам най-голямо доверие?“ и почнал да слиза от крушата. Жена му и Пир отвърнали: „Нищо не правим. Седим си“; станали и седнали така, както били, преди Никострат да се качи на крушата. Когато той слязъл и ги видял да седят там, където ги бил оставил, нахвърлил Се върху тях и почнал да ги ругае. Тогава Пир му казал: „Никострате, сега аз наистина признавам, че всичко, каквото съм видял, докато бях горе, е било измама, както и вие твърдяхте преди малко; че е така, съдя не по друго, а по това, че и видяното от вас, доколкото разбирам, също не отговаря на истината. Не е трудно да се убедите, че не съм ви излъгал; та я помислете, нима ако вашата жена, която е най-разумна и най-честна измежду всички, намисли да ви опозори с подобна постъпка, ще седне да го върши пред очите ви? А за себе си дори и не желая да говоря, тъй като бих се съгласил по-скоро жив да ме разкъсат, отколкото да помисля за такова нещо, камо ли да го извърша, и то във ваше присъствие. Навярно причината за тая измама се крие в крушата, тъй като никой не би бил в състояние да ме разубеди, че сте си доставяли телесна наслада с вашата жена на това място, ако не бяхте казали, че на вас пък ви се е сторило, че и. аз съм извършил същото, за което дори не съм и помислил, камо ли да го извърша.“ Тогава дамата се престорила на страшно разгневена, станала и възкликнала: „Дано даде Бог добро да не видиш, ако наистина ме смяташ за толкова глупава, че ако река да се занимавам с такива гадости, каквито разправяш, че си бил видял, ще почна да ги върша пред очите ти. Бъди уверен, че пожелая ли такова нещо, няма да дойда тук, а ще съумея да го направя в някоя от нашите стаи, и то така, че ще има да се чудя и мая, ако ти някога узнаеш нещо за това.“
Никострат си рекъл, че и двамата са казали самата истина, сиреч че те никога не биха се осмелили да извършат подобно нещо в негово присъствие, затова престанал да ги упреква за станалото, а почнал да говори какво невиждано чудо била промяната в зрението на човека, който се покатервал на това дърво. Лидия продължавала да се преструва, че е много ядосана от мнението, изказано от Никострат за нея, и заявила: „Ще направя всичко, каквото ми е по силите, та тая круша никога вече да не може да хвърля такъв срам ни върху мен, ни върху която и да е друга жена; затова, Пире, бягай да донесеш една брадва и отсечи това дърво, за да отмъстиш и за теб, и за мен, въпреки че много по-добре ще бъде да ударим една брадва по главата на Никострат, който позволи разумът му да бъде заслепен толкова лесно, без да се опита поне малко да поразмисли; защото, макар и да ти се е сторило, че си видял със собствените си очи онова, за което ни разправяше, разумът ти никога не биваше да приеме и допусне, че е възможно такова нещо.“
Пир изтичал да вземе брадвата и отсякъл крушата; а Лидия, като видяла, че дървото паднало на земята, обърнала се към Никострат и му казала: „Както виждам, врагът на моята чест е повален; с това се уталожи и моят гняв.“ Никострат я помолил да му прости, тя го сторила най-великодушно и му заповядала занапред да не е посмял да заподозре в подобно нещо жената, която го обича повече от себе си.
Така клетият измамен мъж се прибрал с нея и с нейния любовник в двореца, където впоследствие Пир се утешавал и наслаждавал с нея, а тя с него при най-големи удобства. Дано Бог даде и на нас същото.
НОВЕЛА X
Двама мъже от Сиена обичат една жена, която е кумица на единия от тях; кумът умира, но в изпълнение на даденото преди това обещание се явява на своя приятел, за да му разкаже как се живее на оня свят.
Оставало само кралят да разказва; като видял, че дамите, които окайвали отсеченото без вина дърво, се поуспокоили, той започнал така:
— Известно е, че всеки справедлив крал трябва да бъде пръв блюстител на издадените от него закови; не постъпва ли така, той трябва да бъде смятан не за крал, а за достоен за наказание роб; аз, вашият крал, почти съм принуден да извърша такова прегрешение и да заслужа подобно порицание. Вярно е, че вчера аз постанових по какъв въпрос да разговаряме днес и нямах никакво намерение да се възползувам от моята привилегия, а да се подчиня наравно с вас на издадения закон и да говоря за каквото и вие разказвахте; но вие не само разсъждавахте за същото, за което и аз възнамерявах да говоря, ами казахте толкова много и толкова хубави неща, че колкото и да се ровя из паметта си, не мога да си припомня, нито да си представя нещо, което бих могъл да ви разкажа по тоя въпрос и което да не отстъпва на вече казаното. Ето защо аз съм принуден да престъпя закона, издаден от самия мен, и тъй като заслужавам да бъда наказан, заявявам, че съм готов да понеса каквато и глоба да ми бъде наложена; но аз все пак ще използувам обичайната си привилегия. Искам да ви кажа, скъпи дами, че както новелата за кума и кумицата, разказана ни от Елиса, така и глупостта на хората от Сиена ми подействуваха толкова силно, че ме подтикват да оставя настрана въпроса как умните жени мамят глупавите си съпрузи и да ви дам възможност да чуете една новела, която — макар и да съдържа доста неща, на които не бива да се вярва — все пак е приятна за слушане.
И така, в Сиена живели двамина младежи от простолюдието; единият се казвал Тингочо Мини, а другият — Меучо ди Тура; те живеели в Порта Салая и, изглежда, много се обичали, защото си дружели само двамата и с други хора почти не се събирали. Както всички, и те ходели на църква, ходели на проповедите и често слушали да им говорят за славата или мъките, които се полагали на оня свят на душите на мъртъвците според техните заслуги приживе; желаейки да имат достоверни сведения за тая работа, а не знаейки как да ги получат, те си обещали един на друг, че който от тях умре пръв, ще се върне (стига да е възможно) при тоя, дето е останал жив, и ще му съобщи всичко, каквото оня поиска да узнае; те скрепили обещанието с клетва.
След като си дали този обет и продължавали да дружат, работите се стекли така, че Тингочо станал кум на някой си Амброджо Анселмини, живущ в Кампо Реджи, чиято жена, на име мона Мита, родила син. От време на време Тингочо ходел заедно с Меучо на гости у кумицата си, която била много красива и привлекателна жена, и взел, че се влюбил в нея въпреки кумството; Меучо също се влюбил в нея, защото много я харесвал, пък и Тингочо много я хвалел. Но макар и по различни причини, те се пазели да признаят един на друг, че са влюбени в тая жена: Тингочо се въздържал да каже на Меучо, понеже му се струвало, че да се влюби човек в кумицата си, не е хубава работа, и си мислел, че ако някой узнае за това, той много ще се срамува; Меучо пък се въздържал не за друго, а защото забелязал, че Тингочо харесва дамата. Меучо разсъждавал така: „Ако му призная, че съм влюбен в нея, той ще почне да ме ревнува; той е неин кум и може да говори с нея когато си иска, ще направи всичко възможно, за да я накара да ме намрази, и аз никога не ще мога да постигна, каквото искам.“
И така, както вече казахме, двамата младежи продължавали да обичат тая жена; добре, ама Тингочо се оказал по-ловък и успял да разкрие пред дамата своите желания и какво правил, какво струвал, но съумял да получи от нея всичко, каквото искал. Меучо разбрал много добре какво се е случило и въпреки че му станало много неприятно, престорил се, че нищо не забелязва, защото се надявал, че все някой ден и той ще постигне желанията си, а не искал Тингочо да има нито повод, нито причина да му навреди или да му попречи на работата. Така двамата приятели продължавали да я обичат — единият с по-голям успех от другия; но Тингочо, като намерил мека почва във владенията на кумицата си, започнал така да копае и да я обработва, че бил налегнат от зла болест, която след няколко дни се влошила дотолкова, че той не могъл да издържи и се поминал. А през нощта на третия ден след кончината си (вероятно защото не е имал възможност да го стори по-рано) той, съгласно даденото обещание, се явил в стаята на Меучо, който спял дълбоко, и го повикал. Меучо се стреснал и запитал: „Кой си ти?“ Оня му отвърнал: „Аз съм Тингочо, върнах се при теб съгласно даденото ти обещание, за да ти съобщя някои новини за оня свят.“ Като го видял, Меучо се поизплашил, но скоро се съвзел и отвърнал: „Добре си ми дошъл, братко!“ После го запитал дали е погинал. Тингочо отвърнал: „Погинало е нещо, което не се връща; щях ли да дойда при теб, ако наистина бях погинал?“ Тогава Меучо казал: „Не става дума за това; искам да знам дали си попаднал сред душите, осъдени на вечни мъки в огъня на ада.“ Тингочо отвърнал: „Не, аз не съм там, но мога да ти кажа, че заради извършените от мен грехове съм осъден на тежки, страшни мъчения.“ Тогава Меучо започнал да го разпитва най-подробно какви наказания биват налагани там за извършените тук грехове и Тингочо му разказал всичко.
После Меучо го запитал дали би могъл да направи нещо за него тук, на земята; Тингочо отвърнал, че Меучо може да се разпореди да служат за упокоение на неговата душа литургии, да чете молитви и да дава милостиня, защото всичките тия неща много помагат на мъртвите, дето са на оня свят. Меучо казал, че ще направи всичко на драго сърце, а когато Тингочо се наканил да си тръгне, Меучо си спомнил за кумицата, подигнал глава и възкликнал: „Ха, добре, че се сетих! Ами я ми кажи, Тингочо, какво наказание ти наложиха, задето спеше с кумицата си, докато беше на тоя свят?“ Тингочо отговорил: „Братко мой, като отидох там, посрещна ме един, който, както разбрах, знаеше наизуст всичките ми грехове; той ми заповяда да отида на едно място, където аз оплаквах в най-страшни мъки всичките си грехове и където срещнах мнозина като мен, осъдени на същите мъки; докато стоях там, спомних си какво бях направил с кумицата и тъй като очаквах да ми наложат за тая работа още по-тежко наказание от това, което ми беше вече наложено, треперех от страх, макар че отвсъде ме пареха пламъците на един голям огън. Един, дето беше до мен, забеляза това и ме запита: «Какво повече си направил от всички, дето са тук, та хем стоиш в тоя огън, хем трепериш като лист?» Аз му казах: «О, друже мой, умирам от страх в очакване да бъда съден за друг голям грях, който извърших някога.» Той ме запита какво съм направил и аз му отвърнах: «Ето какъв грях сторих: спах с една моя кумица, спах така, че сам се закопах.» Тогава оня започна да ми се подиграва и ми каза: «Хайде, глупако, не се бой, тук никой не държи сметка за кумиците!» Като чух това, аз се успокоих.“
След като изрекъл тия думи, понеже вече съмвало, Тингочо казал: „Сбогом Меучо, аз не мога да остана повече при теб“ и изведнъж изчезнал. Щом чул, че на оня свят никой никому не държи сметка за кумиците, Меучо почнал да се присмива на собствената си глупост, която станала причина той да пощади не една кумица; оттогава той се простил със своето невежество и в това отношение станал много по-мъдър. Ако брат Риналдо е знаел за тая работа, нямало да умува толкова много, когато скланял любимата си кумица да изпълни неговите желания.
Когато кралят завършил своята новела, лъхал лек ветрец, тъй като слънцето вече клоняло към заник; и понеже нямало кой друг да разказва, той станал, свалил венеца от главата си и го положил върху главата на Лаурета с думите:
— Мадона, с тоя лавър, чието име носите, аз ви увенчавам за кралица на нашата дружина; и така, бидейки вече повелителка, отдайте своите разпореждания за онова, което смятате, че ще бъде нужно за утеха и удоволствие на всички — и отново седнал.
След като станала кралица, Лаурета викнала сенешала и му заповядала да се разпореди масите да бъдат сложени за вечеря тук, в тая прелестна долина, но по-рано от обичайния час, та да могат да се приберат навреме в двореца; после му обяснила какво да върши, докато тя е кралица, и се обърнала към дружината със следните слова:
— Вчера Дионео пожела днес да разсъждаваме за това как жените лъжат своите съпрузи; но аз не искам да си помислите, че съм като ония кучета, дето само ръмжат и се заяждат, и че желая тозчас да си отмъстя; иначе веднага бих заповядала утре да разсъждаваме за това как мъжете мамят своите съпруги. Но нека оставим настрана този въпрос! И така, аз решавам всички да си помислят и да се приготвят да разказват за това как всеки ден жените лъжат мъжете си или мъжете — своите жени или как мъжете един друг се мамят; вярвам, че тия разкази ще бъдат не по-малко приятни от новелите, които чухме днес.
След тия думи тя станала и разпуснала дружината до часа за вечеря. Дамите и младежите също станали; едни нагазили боси в бистрата вода, други тръгнали да се разхождат по зелената поляна под стройните кичести дървета, а Дионео и Фиамета дълго време пели за Арчит и Палемон76; така всички прекарали времето до вечеря, за най-голямо свое удоволствие, сред най-различни и приятни забавления. А когато дошло време да вечерят, те насядали около сложените край езерцето маси и се нахранили спокойно и весело, сред песента на хиляди птички и под свежия полъх на лекия ветрец, който идел откъм хълмовете. Когато масите били раздигнати, те се поразходили още малко из китната долина, след което (слънцето още не било залязло) по волята на кралицата се отправили с бавна стъпка към обичайния си пристан, шегувайки се и бъбрейки за най-различни неща — както за тия, за които вече разказвали, така и за други. Стигнали в прекрасния дворец по тъмно, прогонили умората от краткия път е помощта на студени вина и сладкиши и почнали да играят около прекрасния водоскок ту под звуците на гайдата на Тиндаро, ту под звуците на други инструменти. Накрая кралицата заповядала на Филомена да изпее една канцона и тя започнала така:
О, морни мои дни!
Дали ще мога да се върна пак.
отдето ме отвлякоха злини?
Без друго аз не мога, тъй изгаря
гръдта ми туй желание
да бъда (морна аз!), където бях,
о, благо мое, отдих мой и вяра,
и разтушаващо дихание,
че ти кажи: от други ме е страх;
надежда дай, синьоре, тя е зрак,
утеха за духа в здрачевини.
Не мога да опиша таз наслада,
която ми гори душата,
че нямам денем, нито нощем мира;
а слух и зрение без миг пощада
с такава сила непозната
накладоха у мен пожар без спира,
че той изцяло ме побира.
Не може друг да ме теши, че как
той добродетел в мен ще съхрани.
О, хайде, казвай, ще ли те намеря
отново, как, кога,
да те целуна мъртва по очите?
Кажи ми, ще ли дойдеш като вчера,
о благо мое, и сега
със думите веднага, а пък в дните
безкрай да бъдеш утешител драг,
без грижа, че Амур ще ме рани?
И ако нявга дойдеш пак при мене,
ще бъда ли безумна,
да си отидеш пак да те оставя?
Ще те държа уста в устата слени
дордето мога, о, дордето клюмна
и своето желание удавя;
за друго дума да не става;
ела веднага и ме прегърни,
че като си помисля, пея чак.
Тази канцона накарала дружината да си помисли, че Филомена е обзета от нова и щастлива любов; и тъй като думите й подсказвали, че тя я изживява много по-дълбоко, отколкото дава вид, всички отсъдили, че Филомена трябва да е много щастлива, а някои дори й завидели. Когато дамата свършила своята песен, кралицата се досетила, че на другия ден е петък, затова се обърнала любезно към всички и им казала:
— Благородни дами й младежи, вие знаете, че утрешният ден е посветен на мъките и страданията на нашия Господ Бог; ако си спомняте, когато Неифила беше кралица, ние прекарахме тоя ден най-благочестиво и отложихме нашите забавни разкази; същото направихме и през следващия ден — събота. Затова, желаейки да последвам благочестивия пример, който ни бе даден тогава от Неифила, аз мисля, че ще бъде по-прилично, ако утре и други ден се въздържим от нашите забавни разкази, както направихме и миналия път, и си припомним онова, което през тия два дни е било извършено за спасението на нашите души.
Благочестивите слова на кралицата допаднали на всички; когато тя разпуснала дружината, било вече доста късно и всички се прибрали да почиват.
ДЕН ОСМИ
Завършва седмият ден на Декамерон, започва осмият. Под ръководството на Лаурета дружината разсъждава за това как всеки ден жените лъжат мъжете си или мъжете — своите жени или как мъжете един друг се мамят.
В неделя сутрин, когато кралицата и дружината се събудили, лъчите на изгряващото слънце вече позлатявали върховете на най-високите планини, прогонвайки мрака и хвърляйки светлина върху всичко наоколо; дружината се поразходила по росната тревица, след което, към половината на третия час, всички отишли в близката църквица, където изслушали божествената литургия; после се прибрали в двореца, наобядвали се в най-приятно и весело настроение, попели и потанцували и кралицата разрешила, който иска, да се оттегли да почива. Но когато слънцето почнало да преваля, по волята на кралицата те отново насядали край прекрасния водоскок за обичайните си разкази и следвайки заповедта на кралицата, Неифила започнала така.
НОВЕЛА I
Гулфардо взема пари назаем от Гаспаруоло и ги дава на жена му, която се съгласила да спи с него срещу такава сума; после Гулфардо заявява на Гаспаруоло в присъствието на жена му, че е върнал парите на нея, и тя потвърждава, че е вярно.
— Щом такава е Волята Божия, аз да трябва да открия тоя ден с моята новела, ще го сторя на драго сърце; но, любезни дами, тъй като тук се говори много за това как жените мамят мъжете, на мен ми се ще да ви разкажа как един мъж излъгал една жена, но не за да упрекна по тоя начин постъпката на мъжа или да намекна, че жената не е заслужавала подобно отношение; напротив, аз желая да похваля мъжа и да укоря жената и заедно с това да покажа, че и мъжете умеят да лъжат жените, дето им се доверяват, така както и те биват мамени от жените, в които имат доверие. Впрочем, нека бъдем откровени: това, дето искам да ви разкажа, не би трябвало да бъде наречено измама, а заслужено възмездие, тъй като жената е длъжна да бъде винаги честна и да бди над своето целомъдрие така, както трепери за живота си, не допускайки за нищо на света то да бъде сквернено; и въпреки че по причина на нашата слабост това изискване не може да бъде спазено изцяло и както би следвало, аз твърдя, че всяка жена, отдаваща се за пари, е достойна да бъде пратена на кладата, докато жената, която върши това от любов (чиито могъщи сили познаваме), не бива да бъде съдена така строго, а заслужава прошка; това ни доказа преди няколко дни и Филострато с разказа си за мадона Филипа от Прато.
И така, живял някога в Милано някакъв наемник, по народност немец; той се казвал Гулфардо, бил храбър и твърде верен и предан на хората, при които постъпвал на служба, а това не се среща често у немците, вземел ли пари назаем, изплащал ги най-честно, затова мнозина търговци били съгласни да му дават срещу най-малка лихва колкото и пари да поиска. Докато живял в Милано, Гулфардо се влюбил в една много красива жена, наречена мадона Амбруоджа, съпруга на богат търговец, на име Гаспаруоло Кагастрачо, който бил негов много добър познат и голям приятел; Гулфардо я обичал, но внимавал да не се издава, така че нито мъжът й, нито околните нищо не забелязали; един ден той пратил да я помолят да се покаже благосклонна към него и да му дари любовта си, а той от своя страна бил готов да изпълни всичко, каквото тя му нареди. След продължителни преговори дамата склонила, тя била съгласна да постъпи както той искал, но при две условия: първо — да не казва никому нищо за тая работа и, второ — понеже имала нужда от двеста златни флорина за някакви свои работи, а той бил богат човек, поискала да й даде тия пари, а тя след това щяла да бъде винаги на неговите услуги.
Като чул за нейната алчност, Гулфардо се възмутил от подлостта й (той я смятал за достойна и почтена жена), пламенната му любов се превърнала едва ли не в ненавист и той решил да й се подиграе; затова пратил да й кажат, че е готов да изпълни на драго сърце и това, и всичко, каквото тя пожелае и каквото той може да направи; затова нека му съобщи кога би желала да я посети, а той щял да й донесе исканото и никой нищо нямало да знае освен един негов другар, на когото имал голямо доверие и който го придружавал навсякъде.
Щом чула това, дамата, или по-точно тая негодница, останала много доволна и пратила да му съобщят, че след няколко дни мъжът й, Гаспаруоло, щял да замине по работа за Генуа; замине ли, тя ще прати да го известят и да му кажат да дойде.
Гулфардо издебнал удобно време, отишъл при Гаспаруоло и му казал: „Налага се да свърша една работа, а ми трябват двеста златни флорина; бих искал да ми ги дадеш назаем със същата лихва, с която обикновено и друг път си ми давал пари.“ Гаспаруоло отвърнал, че е съгласен и му наброил веднага парите.
След няколко дни, както казала дамата, Гаспаруоло тръгнал за Генуа, а тя уведомила Гулфардо да отиде при нея и да й занесе двестата златни флорина. Гулфардо извикал своя другар и отишъл заедно с него при дамата; тя го очаквала и той побързал да й предаде в присъствието ла другаря си тия пари с думите: „Мадона, ето парите, дайте ги на мъжа си, когато се върне.“ Дамата ги взела, но не се досетила защо Гулфардо казал така; тя предположила, че го е сторил, за да ще би другарят му да забележи, че й ги дава като възнаграждение. Затова отвърнала: „Ще го сторя на драго сърце, но искам да видя колко са“; изсипала парите на масата, установила, че са двеста флорина, останала много доволна, прибрала ги и се върнала при Гулфардо; отвела го в своята стая и му доставила удоволствие чрез себе си не само тая нощ, ами още много нощи, докато мъжът й се завърнал от Генуа.
Щом Гаспаруоло си дошъл от Генуа, Гулфардо избрал такъв час, когато знаел, че той е заедно с жена си, отишъл при него и му казал пред нея: „Гаспаруоло, ония пари — сиреч двестате златни флорина, — които ми даде назаем преди известно време, не ми потрябваха, тъй като не можах да свърша, каквото бях намислил и за каквото ти ги поисках. Поради това аз веднага ги донесох и ги предадох на жена ти; моля те да заличиш моя дълг.“ Гаспаруоло се обърнал към жена си и я запитал получила ли е парите. Като се видяла натясно, тя нямало как да отрича и казала: „Да, получих парите, но забравих да ти кажа.“ Тогава Гаспаруоло рекъл: „Гулфардо, аз съм доволен; върви си с бога, ще ти уредя сметката.“ Гулфардо си отишъл, а изиграната дама предала на мъжа си позорното възнаграждение, което получила за своята низост. Така хитрият любовник се възползувал от алчната си любима, без да плати нищо от джоба си.
НОВЕЛА II
Енорийският свещеник на Варлунго спи с мона Белколоре, като оставя в залог наметалото си; после й поисква назаем един хаван и когато праща да си иска обратно наметалото, мона Белколоре му го връща с груби намеци.
И младежите, и дамите похвалили еднакво постъпката на Гулфардо срещу алчната за пари миланчанка; след това кралицата се обърнала към Панфило, усмихнала се, заповядала му да продължи и той започнал така:
— Прелестни дами, ще ми се да ви разкажа една новела, насочена против тия, дето непрекъснато ни обиждат, без ние да можем да им отвърнем със същото — сиреч против свещениците, които са се вдигнали на кръстоносен поход срещу нашите жени и си въобразяват, че покорят ли някоя, си спечелват такова опрощение на греховете и наказанията, сякаш са успели да вържат султана и да го закарат от Александрия в Авиньон77. А клетите миряни не могат да им отвърнат със същото, макар и да изливат гнева си, нахвърляйки се върху техните майки, сестри, приятелки и дъщери, и то с не по-малка ярост, отколкото свещениците нападат жените им. По тая причина аз искам да ви разкажа една селска любовна историйка, която не е толкова богата на думи, колкото е смешна със своя завършек; от нея ще можете да извлечете поуката, че не бива да вярваме на свещениците винаги и във всичко.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 29 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |