Когато му се сторило, че се е сближил и сприятелил достатъчно и с двамата, той ги поканил един ден у дома си и им казал: „Скъпи младежи, надявам се, че покрай нашата дружба вие сте успели да се уверите колко ви обичам и че съм готов да ви помогна така, както бих помогнал и на себе си; и тъй като ви чувствувам много близки, искам да споделя с вас какво съм намислил, а после ще постъпим както решим, че е най-добре. Ако това, което говорите, е истина и ако съдя по вашето поведение, вие изгаряте от любов по двете момичета, денем и нощем само за тях мислите; същото изпитвам и аз към третата сестра; затова намислих да намеря най-приятно и най-желано средство да задоволим нашата пламенна страст, стига, разбира се, да се съгласите. Та ето какво ми хрумна: вие притежавате огромни богатства, аз нямам нищо; ако речете да съберете цялото си състояние и ме направите негов трети притежател заедно с вас двамата, а после решим да заминем за някъде — няма значение къде, аз се наемам така да наредя работата, че трите сестри да дойдат с нас, заедно с по-голямата част от състоянието на своя баща, и то където ние кажем; стигнем ли там, ще си заживеем като трима братя, всеки със своето момиче, и от нас по-щастливи няма да има. И така, решавайте дали искате да имате такова утешение, или не.“
Двамата младежи нали изгаряли от любов, щом чули, че момичетата ще станат техни, много-много не се двоумили и отвърнали, че ако наистина стане така, нямат нищо против. След като получил тяхното съгласие, няколко дни по-късно Рестаньоне се видял с Нинета, която посещавал без особени затруднения: поседял известно време с нея, а после й разказал какво се били споразумели с двамата младежи и си послужил с какви ли не доводи, за да я накара да се съгласи. Това не се оказало чак толкова трудно, защото момичето копнеело много повече от него да бъдат заедно, без да възбуждат подозрения; Нинета отвърнала решително, че ще го стори на драго сърце, че сестрите й ще постъпят както реши тя (особено пък за такава работа) и му заръчала да направи необходимото, и то колкото се може по-скоро. Рестаньоне се върнал при двамата младежи, които непрекъснато го подканвали да изпълни каквото били уговорили, и ги уведомил, че що се отнася до дамите, работата е наред; тогава те решили да отпътуват за Крит, продали няколко свои имения, обяснявайки, че с получените пари мислят да се заловят с търговия, обърнали в пари цялото си имущество, закупили един бързоходен кораб, снабдили го тайно с всичко необходимо и зачакали определения срок. В това време Нинета, която познавала най-добре и настроението, и помислите на своите сестри, със сладкодумните си увещания успяла дотам да разпали желанието им, че те едва дочакали тоя ден.
И така, в уречения ден, щом мръкнало, трите сестри отворили голямата ракла на баща си, награбили колкото се може повече пари и скъпоценности, измъкнали се тихомълком от дома си и както се били условили, срещнали се с тримата си любовници, които ги чакали; без да губят време, те се качили на кораба, пуснали всички весла на вода и се отдалечили с възможно най-голяма бързина; без да се отбиват никъде, на следната вечер стигнали в Генуа, където младите любовници за пръв път вкусили радостта и удоволствието от своята любов. След като се подкрепили и взели каквото им било необходимо, те продължили своя път от пристанище на пристанище и преди да е настъпил осмият ден, пристигнали благополучно в Крит, където закупили обширни, прекрасни имения, а недалеч от Кандия си вдигнали красиви, разкошни жилища; тримата младежи наели голяма прислуга, набавили си коне, кучета и птици за ловуване и заживели сред пирове, празненства и веселби със своите възлюбени като истински барони, сякаш били най-щастливите хора на тоя свят.
Живеели си те най-безгрижно, но ето че Рестаньоне, който наистина много обичал Нинета, сега, след като можел да я има когато пожелае, и то без да изпитва каквито и да било страхове, бързо й се наситил и почнал да охладнява към нея (подобни неща се случват ежедневно: човек лесно се пресища и от най-желаното, щом го притежава в изобилие). На някакво празненство той харесал една девойка от острова, голяма красавица, от знатен род, и почнал да я ухажва най-настойчиво и да устройва в нейна чест от пищни по-пищни празненства. Нинета обаче забелязала всичко, пламнала от ревност, почнала да следи всяка негова стъпка, а после измъчвала и него, и себе си с какви ли не упреци, сръдни и разправии. И тъй както изобилието на каквото и да е води до пресищане, а пречките към жадуваното разпалват още повече нашите желания, така и Нинета със своите сръдни и разправии не успяла да постигне друго, освен да раздуха още повече пламъка на новата любов, от която изгарял Рестаньоне; дали по-нататък Рестаньоне успял да спечели благоразположението на своята любима, или не, дали пък някой й подшушнал нещо, но Нинета си втълпила, че се е случило именно така; поради това тя била обзета от дълбока печал, която впоследствие прераснала в такъв гняв, а гневът — в такава ярост, че любовта, която изпитвала към Рестаньоне се превърнала в безмилостна омраза; заслепена от гняв, Нинета решила да си отмъсти, наказвайки със смърт Рестаньоне, загдето я опозорил, както тя смятала. Намерила някаква стара гъркиня, голяма майсторка в изготвянето на какви ли не отрови, склонила я с разни подаръци и обещания да й направи отровна смес и една вечер, без да се посъветва с някого, накарала възбудения и нищо неподозиращ Рестаньоне да я изпие. Отровата била толкова силна, че Рестаньоне се отправил към оня свят още преди съмване; като научили за неговата кончина (нали не знаели, че е отровен), Фолко, Угето и техните дами, заедно с Нинета оплакали най-безутешно покойника и го погребали с големи почести. Не щеш ли, след няколко дни старицата, която приготвила отровната течност за Нинета, била заловена заради някакво друго престъпление; подложили я на изтезания и наред с извършените от нея други злини, тя признала и тая, обяснявайки най-подробно какво трябвало да последва; тогава владетелят на Крит, без да спомене никому ни дума, наредил да обкръжат през нощта двореца на Фолко; Нинета била заловена безшумно, без да окаже и най-малка съпротива; завели я при владетеля, но не станало нужда да я изтезават, защото тя веднага си признала всичко за смъртта на Рестаньоне. Фолко и Угето успели да научат тайно от владетеля защо е заловена Нинета, а после обадили на сестрите й; всичко това им създало не малко неприятности и те прибягнали до какво ли не, за да спасят Нинета от кладата, която тя заслужавала и която (мислели си те) нямало да избегне; ала всичко било безполезно, тъй като владетелят бил неумолим: Нинета трябвало да си получи заслуженото. Тогава Мадалена, която била млада и красива и която владетелят дълго време ухажвал, без тя да склони и стори каквото и да било в негова угода, си рекла, че яко се съгласи, може да спаси сестра си от кладата; затова тайно му пратила вест по доверен човек, че е готова да изпълни всякакво негово желание, стига той да се съгласи на две неща: първо — сестра й да се прибере у дома си здрава и читава, второ — всичко да бъде запазено в най-голяма тайна. След като изслушал вестта, която му доставила най-голяма радост, владетелят дълго мислил как да постъпи, докато най-сетне решил да приеме и отвърнал, че е съгласен. Затова, със знанието на дамата, една нощ той дал заповед да задържат Фолко и Угето под предлог, че трябва да ги разпита още веднъж за престъплението, а сам той отишъл тайно да прекара нощта с Мадалена. Но преди това се разпоредил уж да поставят Нинета в един чувал и да я хвърлят в морето, а всъщност я отвел при Мадалена, за да я възнагради за прекараната с нея нощ; на разсъмване, преди да се прибере, владетелят замолил Мадалена тяхната първа любовна нощ да не бъде последна, а после й заповядал да отпрати от дома си своята сестра-престъпница, за да не го корят сетне него и той да трябва отново да я наказва най-строго.
На другата заран Фолко и Угето узнали, че през нощта Нинета била хвърлена в морето и повярвали на тая вест, след което били пуснати на свобода; но когато побързали да се приберат у дома си, за да утешат своите дами заради смъртта на тяхната сестра, Фолко подразбрал, че Нинета е жива и здрава и че се намира в къщата, въпреки че Мадалена правела какво ли не, за да не се издаде; той не само се учудил, ами почнал да подозира Мадалена, понеже отдавна се говорело, че владетелят й е хвърлил око; затова я запитал как е могла Нинета да се прибере жива и здрава. Мадалена се опитала да го убеди, разказвайки му някаква объркана и дълга история, но той, нали си бил хитрец, не повярвал и я принудил да му каже истината; дълго се карали, докато най-после тя си признала всичко. Фолко бил поразен, мъката му преминала в ярост, измъкнал шпагата си и я промушил, въпреки че тя го молела да се смили над нея; а след това, страхувайки се от гнева и отмъщението на владетеля, оставил трупа на Мадалена в стаята, отишъл там, където се криела Нинета, и се обърнал към нея с най-весел вид: „Трябва да тръгнем веднага! Ще отидем там, където твоята сестра ми нареди да те отведа, за да не попаднеш отново в ръцете на владетеля“, Нинета не се усъмнила ни най-малко в неговите думи и тъй като се бояла и искала да се махне оттук, не пожелала да се прости със сестра си; двамата се приготвили за път (вечерният мрак отдавна покривал земята) и с малкото пари, които Фолко успял да вземе, се отправили към крайбрежието, качили се на една лодка и потеглили — накъде, това никои никога не узнал.
На следния ден намерили трупа на Мадалена и някои люде, които мразели Угето и му завиждали, побързали да уведомят владетеля за станалото; а той, пали обичал безкрайно много Мадалена, втурнал се в нейния дом, заповядал да хванат Угето и неговата дама и ги принудили да признаят, че те, заедно с Фолко, са виновни за гибелта на Мадалена. След това признание те имали всички основания да се страхуват, че ще бъдат наказани със смърт; за да я избягнат, те най-предпазливо успели да подкупят стражите с известна сума пари, които пазели за всеки случай у дома си; понеже нямали време да приберат поне част от своето имущество, същата нощ се качили заедно със стражите на една лодка и избягали на остров Родос, където не след дълго умрели в нужда и нищета. Ето какво причинили безумната любов на Рестаньоне и гневът на Нинета на тях самите и на другите.
НОВЕЛА IV
Джербино престъпва честната дума, дадена от неговия дядо крал Гулиелмо, и напада един кораб на владетеля на Тунис, за да отвлече дъщеря му; но хората, намиращи се на кораба, я убиват, той убива тях, а на него после му отсичат главата.
Лаурета завършила своя разказ и млъкнала; някои от дружината съжалявали нещастните любовници, други пък укорявали Нинета заради нейната ярост и докато едни говорели едно, а други — друго, кралят, сякаш след продължителни дълбоки размишления, повдигнал глава и дал знак на Елиса да продължи. Тя започнала смирено със следните слова:
— Любезни дами, мнозина мислят, че Амур праща стрелите си само когато бива възпламенен от погледи, и се присмиват на всички, според които човек може да се влюби в някого единствено по достигналата до него мълва; че споменатите люде се мамят, ще ви стане ясно от новелата, що възнамерявам да ви разкажа сега; от нея ще разберете още, че мълвата не само е в състояние да окаже подобно въздействие върху двама души, без да са се виждали, ами може да стане и причина за тяхната гибел.
Сицилианците твърдят, че кралят на Сицилия, Гулиелмо Втори, имал две деца; едното било момче и се казвало Руджери, другото било момиче и се наричало Костанца. Руджери починал преди баща си, оставяйки един син на име Джербино, за чието възпитание неговият дядо положил най-големи грижи; с течение на времето Джербино пораснал, станал красив младеж и се прочул както с изящните си обноски, така и със своята смелост. Славата му прехвърлила границите на Сицилия и се попеела по всички краища на света, и най-вече в Берберия, която по това време плащала данък на краля на Сицилия.
Мълвата за удивителните достойнства и благородните нрави на Джербино стигнала и до дъщерята на туниския владетел; тя, както се надпреварвали да разправят всички, дето я били виждали, била най-прелестното създание, сътворявано някога от природата, и се славела със своите приятни обноски и благородния си и силен дух. Тя обичала да слуша разкази за смели и доблестни мъже, но най-драго й било, когато станело дума за подвизите на Джербино: толкова ги харесвала, че почнала да рисува във въображението си как изглежда тоя човек, влюбила се най-пламенно в него, а да споменава името му или пък да слуша да говорят за него, й било по-приятно от всичко друго. Но ето че и мълвата за чаровната хубост и за добродетелите на дамата стигнала до Сицилия, както и в много други страни; стигнала и до ушите на Джербино, и то не без полза — разпалила у него обич към девойката, не по-малка от тая, която и тя изпитвала към него. Поради това, докато не намерил сгоден случай да изпроси позволение от дядо си и да прескочи до Тунис (тъй като много му се щяло да зърне дамата), Джербино все заръчвал на всички свои приятели, които тръгвали натам, да намерят начин да я уведомят за неговата пламенна и тайна обич и да му донесат вест от нея. Един от тях постъпил твърде остроумно: престорил се на търговец, влязъл при нея под предлог, че уж иска да й покаже разни женски накити, разказал й от край до край за горещата любов на Джербино към нея и я уверил, че Джербино поставя на нейно разположение и себе си, и всичко, що притежава. Дамата приела пратеника и посланието с най-голямо удоволствие и отвърнала, че и тя изгаря от любов по Джербино, и му пратила едно от най-драгоценните си украшения като залог за своята обич. Джербино приел залога с най-голяма радост (както се радва всеки, получавайки нещо, което му е скъпо), неведнъж й пращал по същия човек скъпи подаръци и писал на дамата да се договорят, за да се срещнат и прегърнат, ако е рекла съдбата. Но работата се проточила повече, отколкото трябвало, дните си минавали, дамата чезнела на една страна, Джербино — на друга; не щеш ли, станало така, че туниският владетел сгодил дъщеря си за владетеля на Гранада, а тя почнала да страда горестно при мисълта, че не само щяла да отиде още по-далеч от своя любим, ами щяла съвсем да се откъсне от него; за да избегне тая съдба, тя била готова на драго сърце да избяга от баща си и да отиде при Джербино, ала не виждала как. Научавайки за тая сватба, Джербино също бил обзет от безкрайна печал и почнал все по-често да мисли как да постъпи, за да я открадне насила, ако рекат да я пратят при съпруга й по море.
Тъй като подочул това-онова за тази любов и за намеренията на Джербино и се боял от неговата смелост, туниският владетел, когато дошло време да праща дъщеря си, проводил хора да уведомят крал Гулиелмо за неговите намерения и да поискат да им даде уверения, че ни Джербино, ни който и да е друг вместо него не ще се опита да попречи на него, туниския владетел, да изпълни каквото е намислил. Старият крал Гулиелмо, нали не бил чул нищо за любовта на Джербино, ни най-малко не предполагал, че именно това е причина да искат от него подобно уверение; затова не се поколебал да го даде и в потвърждение пратил на туниския владетел своята ръкавица. Щом получил тоя залог, владетелят заповядал да приготвят в пристанището на Картаген голям и красив кораб, да го натоварят с всичко необходимо за път и за тая, дето щяла да тръгне с него, да го украсят както се полага, та да прати с него дъщеря си в Гранада, и зачакал само да излезе попътен вятър.
Като разбрала и видяла тия приготовления, младата дама пратила тайно един свой слуга в Палермо с нареждането да поздрави хубавеца Джербино от нейно име и да го уведоми, че след няколко дни тя трябвало да потегли за Гранада и че сега щяло да се разбере дали той наистина е такъв храбрец, както разправяли хората, и дали наистина я обича толкова, както неведнъж я уверявал. Слугата, комуто било възложено това поръчение, го изпълнил от добре по-добре и се прибрал в Тунис. А Джербино, след като изслушал пратеника, почнал да се чуди как да постъпи, понеже знаел, че крал Гулиелмо, неговият дядо, дал уверение на туниския владетел, че няма да се случи нищо лошо; но въпреки това, имайки предвид заръката на дамата и подтикван от пламенната си любов, а и за да не кажат, че е страхливец, Джербино отишъл веднага в Месина, заповядал да приготвят две бързоходни галери, събрал все отбор смелчаци и потеглил към остров Сардиния, откъдето според неговите пресмятания трябвало да мине корабът с любимата му дама.
Станало така, както Джербино очаквал: не минали и няколко дни и корабът, тласкат от слаб попътен вятър, се появил недалеч от мястото, където били спрели Джербино и хората му. Щом го видял, той се обърнал към другарите си със следните слова: „Синьори, ако вие наистина сте доблести люде, за каквито ви смятам, то сред вас няма да се намери човек, който да не знае що е любов; защото аз смятам, че всеки смъртен, негоден да изпитва подобно чувство, не може да бъде ни доблестен, ни добродетелен; а щом веднъж сте обичали или сте влюбени, ще ви бъде по-лесно да разберете моето желание. Аз съм влюбен и любовта, що изпитвам, ме накара да ви натоваря с тая трудна задача; дамата, която обичам, се намира ей на оня кораб, дето е пред нас; на него, заедно с онази, която желая най-много от всичко на тоя свят, има и несметни богатства; ние можем и тях да завладеем, и то без особени трудности, ако се сражаваме мъжествено и ако вие се проявите като смели люде; за свой дял от победата, която ще спечелим, желая само жената, заради която съм тръгнал на бой; всичко останало още отсега принадлежи вам. Затова хайде да нападнем кораба! Ще успеем, защото сам Господ Бог е на наша страна: той престана да праща вятър на кораба, който стои като закован на едно място.“
Нямало нужда красавецът Джербино да хаби толкова слова, защото смелчаците от Месина, дето били с него, бидейки алчни за плячка, и без това възнамерявали да извършат същото, към което ги подбуждал и той; затова те изпроводили речта му с одобрителни викове, вдигнали страшна олелия, надули тръбите, грабнали оръжието си, пуснали веслата на вода и стигнали до кораба. Тия, дето пътували с него, още щом забелязали отдалече галерите, се приготвили да се бранят. Красавецът Джербино, наближавайки кораба, заповядал на господарите му да се прехвърлят на галерите, ако не искат да се сражават. А сарацините, като разбрали кои са нападателите и какво искат от тях, напомнили им, че нарушават думата на своя крал, и показали ръкавицата на крал Гулиелмо; те заявили, че нито ще се предадат без бой, нито пък ще им дадат каквото и да е от това, дето карат на кораба. В същото време Джербино успял да зърне дамата, която се намирала на носа на кораба, и виждайки, че тя е много по-хубава, отколкото си мислел, съвсем загубил ума си; а когато му показали ръкавицата, отвърнал, че тук няма соколи, следователно никаква ръкавица не е потребна, но щом не искат да предадат дамата, да се приготвят за бой. Тозчас пламнала люта битка, полетели стрели, копия и камъни и двете страни дълго се били, понасяйки големи загуби. Най-сетне Джербино разбрал, че ако продължава така, не ще има кой знае каква полза, затова взел едно малко корабче, което бил докарал от Сардиния, наредил да го подпалят и да го тласнат с двете галери към кораба; виждайки тая работа, сарацините разбрали, че ще трябва или да се предадат, или да измрат до крак; изкарали на палубата дъщерята на своя владетел, която дотогава стояла в трюма и се заливала в сълзи, завели я на носа на кораба, извикали Джербино, а после, докато тя плачела и ги молела за милост, я заклали пред очите му и хвърлили трупа й в морето с думите: „Хайде, върви да я вземеш; даваме ти я така, както можем и както си заслужил заради твоята честност.“
Потресен от тяхната жестокост, Джербино, без да се пази ни от стрелите, ни от камъните, сякаш и той искал да умре, наредил да доближат неговата галера до кораба, скочил на палубата, въпреки че там гъмжало от врагове, и (подобно на изгладнял лъв, който, попаднал сред стадо юнци, разкъсва ту един, ту друг — кой с нокти, кой със зъби, — утолявайки отначало не толкова глада си, колкото своята ярост) завъртял меча си и почнал да сече наляво и надясно сарацините, мнозина от които били постигнати от жестока смърт; и тъй като огънят на кораба се разпалвал все повече, той заповядал на моряците си да прехвърлят на галерите каквото могат, за да не си отидат с празни ръце, а после напуснал кораба след тъжната победа, която спечелил над своите врагове. Заповядал да намерят в морето тялото на красавицата и дълго я оплаквал, проливайки реки от сълзи; на връщане към Сицилия, той наредил да я погребат с най-големи почести на Устика, малко островче, намиращо се, кажи-речи, срещу Трапани, и се прибрал у дома си потънал в най-дълбока печал.
Щом узнал за станалото, туниският владетел веднага проводил до крал Гулиелмо неколцина пратеници, облечени в черно, за да се оплачат на краля, задето престъпил дадената дума, и да му разкажат всичко от край до край. Крал Гулиелмо се разгневил страшно и не виждайки никаква възможност да откаже правосъдието, което пратениците искали от него, наредил да заловят Джербино; и макар че всички барони до един го молели да не взема такова решение, осъдил Джербино на смърт и заповядал да му отсекат главата пред него, предпочитайки да се лиши от внука си, отколкото да се прочуе като крал, който не държи на дадената дума. Така, както ви разказах, в течение само на няколко дни и двамата влюбени загинали от жестока смърт, без да вкусят поне малко от своята любов.
НОВЕЛА V
Братята на Изабета убиват нейния любим, а той й се явява насън, за да й покаже къде е погребан; тя изравя скритом главата му, слага я в гърне с босилек и я оплаква с часове всеки ден; нейните братя обаче й я отнемат и тя умира от мъка.
Елиса завършила новелата си, кралят я похвалил сдържано и наредил на Филомена да продължи; а тя, изпълнена с жалост към клетия Джербино и любимата му дама, въздъхнала горестно и започнала така:
— Прелестни дами, героите на моя разказ не са толкова високопоставени люде, като тия на Елиса, но предполагам, че и той не ще бъде по-малко трогателен; за тая случка си спомних при споменаването на Месина, където са станали събитията, за които ще чуете.
И така, живели някога в Месина трима братя, трима млади търговци; след смъртта на своя баща, който бил от Сан Джиминяно, те наследили голямо богатство; освен това имали и сестра, на име Изабета, много красива и благовъзпитана девойка, която те, не знам по какви причини, още не били задомили. В един от техните складове работел някакъв момък от Пиза, на име Лоренцо, който им вършел цялата работа и бил голям красавец, с приятни, любезни обноски; не щеш ли, случило се така, че Изабета, след като го видяла няколко пъти, започнала да го харесва все повече; Лоренцо забелязал тая работа и прекъснал другите си любовни връзки, защото и неговото сърце започнало да трепка по нея; и двамата се влюбили един в друг и не след много се разбрали и извършили онова, което и двамата желаели най-много от всичко. Връзката им продължила дълго време, но, доставяйки си голяма наслада и удоволствие, те не успели така да наредят работите, че никой нищо да не разбере; една нощ, когато Изабета отивала към мястото, където спял Лоренцо, най-големият й брат я видял, без тя да го забележи. Това го огорчило страшно много, ала все пак, бидейки умен и разсъдлив младеж, той решил, че ще постъпи най-разумно, като си замълчи и не й се обажда, а почака до следната утрин. Не мигнал цялата нощ, прехвърляйки през ума си какви ли не мисли по тоя въпрос, а щом съмнало, обадил на братята си това, което узнал през нощта за Изабета и Лоренцо; тримата дълго се съветвали как да постъпят и накрая решили да не вдигат шум около тая работа, за да не опозорят ни себе си, ни сестра си, а да се преструват, че нищо не са видели и нищо не знаят, докато дойде време, когато ще могат да изтрият от лицето си тоя срам, преди да се е разраснал, без да си навличат беди и неприятности. Речено — сторено: продължили те да се смеят и да се шегуват с Лоренцо, както правели и преди, а един ден се престорили, че искат да отидат на разходка извън града, и поканили и момъка; като стигнали до едно отдалечено, закътано място, решили да се възползуват от случая, нападнали нищо неподозиращия Лоренцо, убили го и го заровили така, че никой нищо да не забележи; а като се прибрали в Месина, почнали да разправят, че са го пратили по работа и никой не се усъмнил в думите им, тъй като те често го пращали ту по една, ту по друга работа.
Дните минавали, а Лоренцо не се връщал и Изабета все по-често питала братята си къде е и кога ще се прибере, понеже дългото му отсъствие я измъчвало много; когато тя отново ги запитала за него, и то твърде настоятелно, единият от братята рекъл: „Какво значи това? Какво общо имаш с Лоренцо, та все за него питаш? Да не си посмяла да споменеш още веднъж името му, че ще ти дадем да разбереш!“ Голяма мъка налегнала младата жена, тя започнала да живее в страх, без сама да знае защо; престанала да разпитва за Лоренцо, и нощем често викала името му и го молела да се прибере; продължавала да страда и да пролива сълзи, задето се бавел толкова време, на нищо не се радвала, но все живеела с надеждата, че нейният любим ще се върне.
Една нощ, след като си поплакала за Лоренцо и заспала със сълзи на очи, Лоренцо й се явил насън, бял като платно, разрошен, с окъсани и прогнили дрехи, и й се сторило, че казал: „О, Изабета, ти непрекъснато викаш моето име; ти се измъчваш заради дългото ми отсъствие и все мен обвиняваш, проливайки горчиви сълзи; но трябва да знаеш, че аз никога не ще се върна, понеже същия ден, когато ти ме видя за последен път, твоите братя ме убиха.“ После той й посочил мястото, където бил заровен, помолил я да не го вика повече и да не го чака и изчезнал. Младата жена се събудила, повярвала на видението и горчиво заплакала; сутринта станала, но тъй като се бояла да каже каквото и да е на братята си, намислила да отиде до мястото, посочено от Лоренцо, и да види дали това, което й се присънило, е истина. След като й разрешили да излезе на разходка извън града заедно с едно момиче, което по-рано работело у тях и било в течение на всички нейни работи, тя се запътила веднага към онова място, а щом стигнала, разчистила натрупания сух листак, почнала да копае, където й се сторило, че земята е по-рохкава, и скоро открила трупа на злощастния си любовник, който бил все още запазен, неразложен; така Изабета се уверила, че видението я насочило към истината.
Налегнала я такава мъка, каквато ни една жена не била изпитвала дотогава, ала все пак успяла да размисли, че не е време за плач; ако имала възможност, тя щяла да пренесе тялото, за да го погребе както се следва; но тъй като това било невъзможно, взела, че отрязала с нож главата на трупа, завила я в една кърпа, заровила отново обезглавения труп, скрила главата под полата на слугинята и се прибрала у дома си, без никой нищо да забележи. Затворила се тя в стаята си и като останала сама с главата, заридала горчиво; и толкова дълго плакала, че я измила със сълзите си и непрекъснато я целувала. После избрала голямо, хубаво гърне, от ония, в които садят босилек или майоран, обвила главата в скъп плат и я поставила в гърнето, насипала отгоре пръст, а в пръстта посадила няколко стръкчета красив салернски босилек и непрекъснато ги поливала или с розова, или с портокалова вода, или пък ги оросявала със собствените си сълзи. Тя прекарвала повечето време все край това гърне и все него гледала, защото в него лежал нейният Лоренцо; а когато си казвала, че му се е нагледала, навеждала се над него и почвала да плаче; и плачела толкова дълго, че сълзите й оросявали целия босилек. А босилекът, било поради продължителните и непрекъснати грижи, било поради това, че пръстта станала тлъста от разлагащата се глава, избуял и почнал да издава прекрасен мирис.
Техните съседи обаче забелязали, че младата жена правела всеки ден едно и също; и тъй като братята й се чудели и се маели защо хубостта й изведнъж увехнала, а очите й сякаш се стопили, съседите им подшушнали: „Ние видяхме, че всеки ден тя прави така и така.“ Братята я наблюдавали известно време и установили, че е истина: на няколко пъти й се скарали, но тъй като и топа не помогнало, заповядали да изнесат скришом гърнето от нейната стая; като разбрала, че е изчезнало, тя почнала да настоява най-упорито да й го върнат, но понеже те отказвали, разболяла се от мъка и докато боледувала, само плачела и все за гърнето питала. Младежите се смаяли от тия нейни молби и рекли да видят какво има в него; изсипали пръстта и видели плата, в който била увита главата; а тя не била съвсем разложена и те успели да познаят по къдравата коса, че това е главата на Лоренцо. Тримата братя са смаяли и понеже се изплашили да не би някой да узнае за станалото, заровили главата, никому нищо не казали, напуснали скришом Месина и като си оправили работите, отишли да живеят в Неапол. А младата жена не преставала горко да плаче и да пита къде е гърнето; така си и умряла, потънала в сълзи, а с нея свършила и нещастната й любов. След известно време случилото се станало достояние на мнозина и някой взел, че съчинил тая канцона, която и днес все още се пее:
Кое е това изчадие проклето,
дето ми отне гърнето,
и пр. и пр.
НОВЕЛА VI
Андреола обича Габриото; докато двамата си разказват какво са сънували, Габриото умира внезапно в нейните обятия; Андреола и една нейна прислужница понасят трупа към дома на момъка, но градската стража ги залавя и Андреола обяснява какво се е случило; управителят на града иска да я изнасили, ала тя се възпротивява; научавайки за станалото, баща й успява да я освободи, доказвайки нейната невинност, но Андреола отказва да живее сред хората и се оттегля в манастир.
Дамите харесали твърде много разказаната от Филомена новела, тъй като неведнъж били чували тази канцона, но колкото и да питали, никой дотогава не можел да им каже по какъв повод била съчинена. Кралят, след като изслушал новелата, наредил на Панфило да продължи съгласно установения ред. Тогава Панфило започнал така:
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 31 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |