Не много отдавна в нашия град, където повече изобилствуват измамата и лъжата, отколкото любовта и верността, живяла дама от благороден произход, надарена от природата като никоя друга с красота, изящни обноски, възвишена душа и остър ум; но аз няма да спомена (макар и да ги знам) нито нейното име, нито имената на другите лица, за които ще стане дума в настоящата новела, защото някои от тях са още живи и вместо да се смеят, както би следвало да направят, ще се изпълнят с негодувание.
И така, въпросната дама била омъжена за занаятчия — тъкач на вълнени платове; но тъй като била от знатен род, тя негодувала и не можела да се примири, загдето мъжът й е занаятчия, смятайки, че никой, колкото и да е богат, щом е от по-долен произход, не е достоен за жена от благородно потекло. А като разбрала, че въпреки всичкото му богатство той не умеел друго, освен да се разпорежда да изтъкат такъв, а не инакъв плат, да каже как да направят основата или да спори с предачките за преждата, тя решила да се отдава в обятията му само когато не може да му откаже; и за да се утеши, намислила да си потърси някой по-достоен за това от тъкача.
И ето, че тя се влюбила в един твърде почтен човек на средна възраст, и то толкова силно, че ако не го зърнела през деня, нощем не можела да мигне от мъка; но достойният мъж нищо не забелязвал и не й обръщал никакво внимание, а тя, бидейки твърде предпазлива, не се осмелявала да му намекне за чувствата си нито чрез посредничка, нито с писмо, понеже се бояла, че работата може да свърши зле. Тя забелязала, че достойният мъж се среща твърде често с някакъв монах, който, макар и да бил твърде глупав и недодялан, поради светия живот, дето водел, бил смятан от мнозина за благочестив и почтен човек; затова решила, че тъкмо тоя монах може да стане чудесен посредник между нея и нейния любовник; след като обмислила как да постъпи, тя избрала подходящо време, отишла в църквата, където живеел монахът, извикала го и му заявила, че ако той няма нищо против, тя би желала да се изповяда при него.
Монахът я огледал и като заключил, че тя е благородна дама, изслушал я драговолно, а след изповедта жената му рекла: „Отче, налага ми се да прибягна до вашата помощ и вашите съвети за едно нещо, за което ще ви разкажа сега. Знам — пък нали и самата аз ви казах, — че познавате моите роднини и моя мъж, който ме обича повече и от собствения си живот и — бидейки много богат и властен — е готов незабавно да ми достави всичко, каквото искам, стига само да го пожелая; затова аз го обичам най-много от всичко на тоя свят и ако се осмеля да помисля, камо ли да извърша нещо, с което да опетня неговата чест и неговия живот, то най-безчестната жена няма да заслужи пъкъла така, както бих го заслужила аз. Та ето за какво става дума: някакъв мъж, чисто име аз, да си кажа право, не знам, но който ми изглежда твърде заможен, и ако не се лъжа, често ви посещава (един такъв красив, висок на ръст, ходи обикновено твърде прилично облечен в тъмни дрехи), не знаейки може би какви са моите намерения, ме преследва, кажи-речи, непрекъснато; застана ли на вратата, покажа ли се на прозореца, излезна ли от къщи — той веднага се изпречва пред мен; право да си кажа, чудя се как не се е появил още и тук. Всичко това ми е твърде неприятно, защото подобно поведение твърде често става причина за клевети срещу честните жени, без те да имат някаква вина. На няколко пъти мислех да помоля братята си да го предупредят да не се занимава с тия неща, но се отказах, защото знам, че мъжете понякога така предават поръченията, че предизвикват лоши отговори; после си разменят остри думи, а от думите преминават към дела; за да не стават скандали и да не се случи нещо лошо, аз си мълчах, докато най-сетне предпочетох да споделя всичко това с вас, а не с някой друг, не само защото (както изглежда) сте негов приятел, ами загдето на вас най-вече подобава да правите бележки за такива работи както на близките си, така и на чуждите хора. Ето защо аз ви моля, в името на бога, да го смъмрите и да го помолите да престане да се държи така. Вероятно ще се намерят много други жени, склонни към подобни неща, на които ще бъде приятно да приемат неговите погледи и ухажвания; на мен обаче всичко това е много неприятно, тъй като не съм разположена ни най-малко към такива работи.“ Като изрекла това, тя свела глава и едва не се разплакала.
Светият отец веднага разбрал за кого става дума и след като дълго хвалил дамата за нейните благочестиви намерения (защото бил напълно убеден, че казаното от нея отговаря на истината), обещал да направи каквото зависи от него, та споменатият човек да престане да й досажда; и понеже знаел, че тя е много богата, започнал да й говори с най-хвалебствени слова за милосърдието и милостинята, като не пропуснал да й спомене от какво се нуждаел.
А дамата отвърнала: „За бога, моля ви, направете това! Ако той почне да отрича, кажете му направо, че самата аз съм ви разказала всичко и съм дошла да ви се оплача.“ После отново се изповядала, получила опрощение и като си припомнила думите на монаха за благотворителността, дала му скришом пари и го помолила да отслужи заупокойни молитви за починалите й близки; станала и се прибрала у дома си.
Малко след това, като обикновено, при светия отец пристигнал достойният мъж; отначало монахът поговорил с него за това-онова, после го дръпнал настрана и почнал да го укорява най-любезно, загдето (според него) той ухажвал дамата и хвърлял към нея такива влюбени погледи (както самата тя обяснила). Достойният мъж се учудил не малко, тъй като никога не се бил заглеждал в нея и рядко минавал край нейния дом, затова започнал да се оправдава. Но монахът го прекъснал и възразил: „Не се прави на учуден и не си губи времето да отричаш, защото няма смисъл; тия работи не съм ги чул от съседите, самата тя ми разказа всичко и много ми се оплаква от тебе; и макар че подобни неща вече никак не ти приличат, едно ще ти кажа за нея: никога не съм виждал жена, която да мрази такива щуротии, както ги мрази тя; затова, заради твоята чест, а и дамата да бъде спокойна, моля те да престанеш с тия неща и да я оставиш на мира.“
Но мъжът, който бил по-съобразителен от монаха, веднага схванал хитростта на дамата, престорил се на засрамен, казал, че за в бъдеще ще гледа да не се забърква в тая работа, сбогувал се с монаха и се запътил право към дома, където живеела дамата, която седяла непрекъснато край едно малко прозорче, за да го зърне, когато минава край тях. Щом го видяла да идва, тя му се усмихнала весело и приветливо и той не се усъмнил ни най-малко, че е изтълкувал съвсем точно думите на монаха; оттогава, преструвайки се, че го прави по съвсем други причини, той продължил да минава доста предпазливо все по тая улица, за свое удоволствие и за най-голяма радост и утеха на дамата.
Минало известно време; дамата, след като забелязала, че и той я харесва, както тя него, подтиквана от желанието да го накара да се влюби още по-силно в нея и да го увери в любовта си, отново издебнала подходящо време, отишла в църквата при светия отец, коленичила пред него и се разплакала. Като видял това, монахът я запитал състрадателно какво има. Дамата отвърнала: „Отче, вестта, с която идвам при вас, се отнася не за друг, а за вашия проклет от Бога приятел, от когото ви се оплаках онзи ден; почнах да мисля, че тоя човек се е родил само да ме мъчи и да ми стори нещо, което няма да ми донесе радост и което ще стане причина да не се осмеля никога вече да коленича в краката ви.“
Монахът възкликнал: „Какво? Нима тоя човек не е престанал да ти досажда?“
А ти отвърнала: „Не, разбира се! Напротив, откакто ви се оплаках, тоя човек сякаш нарочно (тъй като вероятно се е ядосал, задето съм се оплакала от него) започна да минава вместо по един, по седем пъти край нас. Поне Господ да го беше вразумил да се задоволи само с едно минаване край нас и с погледите, дето ми хвърля, а той стана толкова дързък и толкова нахален, че още вчера прати у дома някаква жена да ми говори разни неща за него и да ми донесе разни глупости; като че ли аз си нямам ни кесии, ни пояси, та ми пратил една кесия и един пояс. Аз сметнах и продължавам да смятам това толкова оскърбително за мен, че ако не ме беше страх да сторя грях, а и от любов към вас, щях да побеснея; но успях да се овладея и реших да не говоря и да не правя нищо, преди да съм се посъветвала с вас. Освен това, след като върнах кесията и пояса на тази жена, за да му ги предаде обратно, и е най-груби думи я изпроводих да си върви, побоях се да не би тя да ги задържи, а после (както те понякога правят) да каже, че съм ги приела; затова я извиках Да се върне й въпреки че кипях от възмущение, взех вещите от ръцете й и ги донесох на вас, та вие да му ги върнете и да му кажете, че не се нуждая от неговите подаръци, защото, благодарение на Бога и на моя съпруг, аз си имам толкова кесии и толкова пояси, че мога да го удавя в тях. И ако той и сега не разбере от дума, заявявам ви като на баща, че ще разкажа всичко на мъжа си и на братята си, пък да става каквото ще; защото предпочитам той да бъде опозорен, ако трябва да се случи такова нещо, отколкото аз да се покрия със срам заради него; нали така, отче?“
Като издумала това и продължила да плаче силно, тя измъкнала изпод дрехата си великолепна скъпа кесия и изящен, разкошен пояс и ги хвърлила връз коленете на монаха; а той, понеже вярвал на всичко, каквото му казвала дамата, много се развълнувал, взел ги и рекъл: „Дъще моя, ни най-малко не се учудвам, пък и не мога да те укоря, задето се терзаеш заради тия неща; мога само да те похваля, че следваш моите съвети. Онзи ден му се скарах, но той изпълни много лошо каквото ми обеща; по тая причина, както и заради другото, което е сторил, така ще му натрия носа, че той няма да посмее да ти досажда повече; а ти, нека Бог те благослови, не се поддавай толкова на гнева и не разказвай на никого от твоите близки, за да не му се случи нещо много лошо. Не се бой, че заради тая работа може да бъде опетнена твоята чест, защото аз съм винаги готов да бъда непоколебим свидетел за твоята честност както пред бога, така и пред хората.“
Дамата се престорила, че се е поуспокоила, прекъснала този разговор и понеже познавала много добре неговата алчност и алчността на другите монаси, рекла: „Отче, напоследък твърде често нощем ми се явяваха насън моите близки; струва ми се, че са подложени на страшни мъчения и че не искат друго, освен да правя милостиня; особено майка ми, която ми се стори толкова съкрушена и нещастна, че просто ми беше жал да я гледам; мисля, че тя се измъчва много заради терзанията, на които ме подлага тоя враг господен, затова бих искала да отслужите за успокоение на душите им четирийсетте литургии на свети Григорий и да прибавите към тях й вашите молитви, та да може Бог да ги избави от тия адски мъки.“ И като казала това, пъхнала в ръката му един флорин. Светият отец го взел много зарадван, насърчил нейното благочестие с похвални думи и многобройни примери, благословил я и я пуснал да си върви.
След като дамата си отишла, светият отец, без да разбере, че отново са го изиграли, пратил да повикат неговия приятел; като пристигнал и видял, че монахът е побеснял от яд, мъжът тозчас се досетил, че ще получи известия от дамата и зачакал да види какво ще му каже отецът. Монахът повторил отново каквото му бил казал по-рано и му наговорил какви ли не гневни и оскърбителни слова, а сетне започнал да го кори за онова, което той (според разказа на дамата) бил извършил.
Достойният мъж, който все още не можел да разбере накъде клони монахът, отричал, че не е пращал ни кесия, ни пояс, ала твърде боязливо, за да не разубеди монаха в това, което навярно му била внушила дамата. Но монахът, който бил страшно разгневен, кипнал още повече: „Как можеш да отричаш стореното, негоднико? Я ги виж, самата тя ми ги донесе с плач; погледни ги, не можеш ли да ги познаеш?“ Мъжът се престорил на много засрамен и измънкал: „Да, да, познах ги; признавам, че не постъпих добре; щом тя се държи така, то аз ви се заклевам, че отсега нататък няма да чуете ни дума за подобни неща.“ Дълго си поговорили те, накрая монахът (ама че овен!) дал на приятеля си пояса и кесията; дал му какви ли не още наставления, дълго го молил да не се занимава повече с такива неща и след като оня му обещал, пуснал го да си върви. А достойният мъж, който се зарадвал безкрайно много както за това, че успял да се увери в любовта на дамата към него, така и за чудесния подарък, щом излязъл от монаха, побързал да се отправи към дома на дамата и най-предпазливо й дал да разбере, че е получил и едната, и другата вещ; дамата останала много доволна от това, но още по-доволна била тя, защото й се струвало, че нейните намерения се осъществяват от добре по-добре. А за да се увенчаят с благополучен край, тя Чакала с Нетърпение Деня, когато мъжът й щял да замине някъде; и наистина станало така, че много скоро на съпруга й се наложило да отиде по някаква работа в Генуа.
Щом сутринта той се качил на коня си и потеглил, дамата веднага отишла при светия отец, дълго се оплаквала и накрая, обливайки се в сълзи, му рекла: „Отче, дойдох да ви кажа най-откровено, че не мога повече да понасям; но тъй като онзи ден ви обещах да не предприемам нищо, преди да се посъветвам с вас, дойдох да ви помоля за извинение; а за да ми повярвате, че имам причина да плача и да се оплаквам, ще ви кажа какво направи днес сутринта, малко преди разсъмване, тоя ваш приятел, дето е истински дявол от пъкъла. Не знам по каква зла за мен орис е успял да научи, че вчера заран мъжът ми замина за Генуа; и тая сутрин, в часа, който ви споменах, тоя човек се промъкнал в градината ми, после се покатерил по едно дърво до прозореца на моята стая, която гледа към градината, отворил прозореца и тъкмо се канеше да влезе, аз се събудих и се развиках; и щях да продължавам да викам, ако той (още не беше успял да влезе) не бе почнал да ме моли за пощада, да ме заклева в Името Божие и във вас и ми каза кой е; като разбрах кой е, аз млъкнах; сторих го заради вас; после станах и гола-голеничка, както ме е майка родила, изтичах, хлопнах прозореца под носа му и той комай отиде по дяволите, защото после не го видях повече. Съдете сам дали това е добра постъпка и може ли да я понесе човек; що се отнася до мен, аз не мога да търпя повече; и без това от любов към вас много изтърпях.“
Като чул това, монахът побеснял от яд и просто не знаел какво да каже; само успял да я попита няколко пъти сигурна ли е, че е бил той, а не някой друг, да не би да се е припознала. Дамата отвърнала: „Слава богу! Има си хас да не мога да го позная! Казвам ви, той беше, а ако седне да отрича, хич не му вярвайте.“ Тогава монахът рекъл: „Дъще, какво друго мога да ти кажа, освен че това е голямо нахалство и безобразна постъпка и че ти си постъпила така, както трябва — изгонила си го. И понеже досега Господ те запази от позора, аз те моля, след като ти на два пъти последва моите съвети, да постъпиш и сега по същия начин и да не се оплакваш на никого от твоите близки; остави всичко на мен, искам да видя дали ще успея най-сетне да усмиря тоя разбеснял се дявол, когото аз смятах за почтен и свят човек; ако успея да го спася от тая негова скотщина, добре, ако ли не, още отсега заедно с моята благословия ти давам и разрешение да постъпиш с него както сама намериш за най-добре.“ Дамата се съгласила: „Добре, така да бъде, и тоя път не искам да ви ядосвам, ще ви послушам; но гледайте да го убедите да не ми досажда повече, защото аз ви обещавам, че повече към пас по тоя въпрос няма да се обръщам.“ И без да добави друго, тя се престорила на много разсърдеха и си отишла.
Едва дамата успяла да излезе от църквата, когато там се появил достойният мъж; монахът го извикал, дръпнал го настрана и почнал да го хока с най-грубите изрази, с които може да бъде хулен човек: нарекъл го и подлец, и клетвопрестъпник, и предател.
Л мъжът, който от предишните два пъти вече знаел какво означават ругатните на монаха, го слушал най-внимателно и му отвръщал уклончиво, като гледал по този начин да го накара всичко да му каже. Отначало той промълвил: „Месер, защо ми се карате така? Да не съм разпънал Христос?“ Монахът отвърнал: „Безсрамник такъв! Чуй го само какво говори! Седнал да ми говори така, като че ли са минали една или две години, като че ли времето го е накарало да забрави недостойните си и подли деяния. Нима от тая сутрин досега вече успя да забравиш за обидата, която си нанесъл на един човек? Къде беше тая сутрин малко преди изгрев слънце?“
Мъжът отвърнал: „Не знам къде съм бил, но вестта за това е стигнала много бързо до вас.“ А монахът продължил: „Вярно е, че вестта за това е стигнала до мен; а ти очевидно си се надявал, че щом мъжът й не е в къщи, тая почтена дама ще те приеме веднага в обятията си, така ли? Я го гледай тоя господинчо, виж го ти колко ми бил почтен! Скита нощно време, отваря градините, по дърветата се катери! Какво, ти комай си решил да покориш тая жена, тая светица, с нахалство, та си седнал да се катериш нощно време по дърветата и да влизаш през прозорците, а? Тя не може да те понася, нищо на тоя свят не й е така противно като теб, а ти продължаваш да упорствуваш! Не стига, че тя самата на няколко пъти ти даде да разбереш какво мисли, ами ти и от моите упреци не си взе никаква бележка. Хубава работа! Слушай добре какво ще ти кажа: ако досега тая жена е мълчала и никому нищо не е казвала за твоите постъпки, правила го е не от любов към тебе, а защото аз я молех най-настоятелно за това; но тя вече няма да мълчи и ако пак я обидиш, разреших й да постъпи, както тя сметне за най-добре. Какво ще правиш, ако обади на братята си?“
Като разбрал много добре каквото му било необходимо, достойният мъж успокоил монаха с най-щедри обещания и си тръгнал.
А на следния ден призори влязъл в градината, покатерил се на дървото, видял, че прозорецът е отворен, промъкнал се в стаята и се втурнал колкото се може по-бързо в обятията на своята дама, която го очаквала с горещо желание, и след като го посрещнала радостно, му казала: „Благодаря много на месер монаха, задето така добре ти показа пътя, за да стигнеш до мен.“
След това, наслаждавайки се един на друг, те си казали много неща и доста се смели на глупостта на простия монах; подигравали се и със совалките, гребените и кроената и прекарали в най-голямо удоволствие. И след като си наредили работата, те направили така, че да не прибягват до услугите на месер монаха и прекарали заедно още много такива нощи, с каквито аз моля милостивия Бог да дари скоро и мен, и всяка божия душица, която желае подобно нещо.
НОВЕЛА IV
Дон Феличе показва на брат Пучо как да стане блажен, като се подложи на покаяние; брат Пучо изпълнява наставленията му, а в това време дон Феличе се забавлява с жена му.
Когато Филомена, след като завършила своя разказ, замлъкнала, а Дионео похвалил сладкодумно както остроумието на дамата, така и молитвата, казана накрая от Филомена, кралицата се засмяла, погледнала към Панфило и рекла:
— Хайде, Панфило, продължи нашето забавление с някои весел разказ!
— С удоволствие — отвърнал Панфило и започнал така: — Мадона, мнозина са тия, дето, като се стараят да попаднат в рая, без да забележат, изпращат там другите; както ще узнаете след малко, нещо подобно се е случило неотдавна и на една наша съседка.
Чувал съм да разправят, че близо до Сан Бранкацио живял някакъв добър и богат човек, на име Пучо ди Риниери, който по-късно се отдал изцяло на благочестив живот — постъпил в едно от братствата на ордена на свети Франциск и бил наречен брат Пучо; следвайки духовното си влечение, той нямал никакви други грижи, защото семейството му се състояло само от жена му и една прислужница, и много често ходел на църква. А тъй като бил глупав и простоват, казвал най-редовно своето „Отче наш“, слушал проповеди, присъствувал на литургиите, не пропускал ни едно духовно пение, изпълнявано от миряните, постел и на всичко отгоре се и бичувал, затова се шушукало, че принадлежал към сектата на самобичуващите се.
Жена му, на име Изабета, била още млада, нямала повече от двайсет и осем — трийсет години, свежа, красива и закръгленичка като червена ябълка; поради светостта на мъжа си, а може би и поради старостта му тя често се подлагала на по-продължителна диета, отколкото би желала; а когато искала да си легне и вероятно да се позабавлява с него, той почвал да й разказва житието на Христа или проповедите на брат Настаджо, или за плача на Магдалина и други подобни неща. По това време от Париж се завърнал някакъв монах, принадлежащ към братството на манастира „Сан Бранкацио“, млад и красив човек, на име дон Феличе, с остър ум и дълбоки знания, с когото брат Пучо станал много голям приятел. И понеже дон Феличе умеел най-добре да разсейва всяко негово съмнение, а освен това, след като разбрал какво мисли, се показал пред него като най-свят човек, брат Пучо започнал да го води у дома си и да го кани кога на обед, кога на вечеря — според случая; и жената на брат Пучо заради мъжа си станала близка с дон Феличе и го приемала с удоволствие.
Посещавайки дома на брат Пучо и гледайки жена му такава свежа и закръгленичка, той се досетил какво може най-много да й липсва и намислил, ако това стане възможно, да го отмени и да поеме неговата работа върху себе си, за да не се мъчи брат Пучо. Хвърлил й той око, поглеждал я често, хитрувал, правил-струвал, накрая успял да събуди у нея същото желание, каквото изпитвал и той. Като забелязал това, монахът при първия сгоден случай заговорил с нея за своето желание; но макар и да се уверил, че и тя няма нищо против работата да се увенчае с добър край, нямало как да стане, защото жената за нищо на света не искала да се среща с монаха другаде освен у дома си, а това било невъзможно, тъй като брат Пучо никога не излизал от града. Монахът се пукал от яд; минало доста време, докато най-сетне му дошло на ум как да направи, та да се среща с дамата в нейния дом, без да възбужда подозрения, дори ако и брат Пучо е в къщи.
Затова, когато един ден брат Пучо се отбил при него, дон Феличе му казал: „Брате Пучо, забелязал съм — и то неведнъж, — че ти живееш с една мисъл: да станеш светец; струва ми се обаче, че за да постигнеш намеренията си, ти си поел по един доста дълъг път; има и друг — по-кратък, но той е известен само на папата и на неговите най-висши прелати, които го използуват, ала не искат другите да го знаят, защото в противен случай цялото духовенство, което се поддържа най-вече с подаяния, ще се разори веднага, тъй като миряните ще престанат да му дават милостиня и всичко останало. Понеже си мой приятел и ми оказа голяма почит, аз ще те науча какво да правиш, но ако ми обещаеш, че ще следваш тоя път, без да го откриваш някому.“
Брат Пучо, който изгарял от желание това да стане час по-скоро, отначало го ударил на молба, после започнал да се кълне, че никога няма да каже никому нищо, освен ако монахът не пожелае това, и почнал да го уверява, че ако споменатият път се окаже по силите му, той е готов веднага да тръгне по него. Тогава монахът отвърнал: „Щом обещаваш, ще те науча. Трябва да знаеш, че този, който иска да стане блажен, както ни учат светите отци, трябва да извърши покаянието, за което ще ти разкажа сега; но да се разберем: с това не искам да кажа, че след покаянието ти ще престанеш да бъдеш грешник, какъвто си и сега; ала греховете, които си извършил до часа на покаянието, ще се пречистят и следователно ще ти бъдат опростени; а греховете, които ще извършиш по-късно, няма да ти бъдат вписани за вечно проклятие; светената вода ще ги заличи така, както сега става с греховете, които подлежат на опрощение. Затова първото и най-важно нещо, което трябва да направиш, е, като започнеш покаянието, да изповядваш най-усърдно греховете си; след това трябва да почнеш да постиш и да се въздържащ най-строго от всичко; въздържанието трябва да продължи четиридесет дни; през това време трябва да се въздържаш да общуваш не само с други жени, ами и със собствената си съпруга. Освен това трябва да намериш у дома си място, откъдето нощем ще можеш да съзерцаваш небето; там ще отиваш в часа за последна вечерна молитва. На същото място трябва да има и голяма маса, толкова висока, че като се изправиш до нея, кръстът ти да опира до ръба й, а наведеш ли се назад с разперени ръце, да можеш да застанеш като разпънат, без да отделяш нозе от пода (ако искаш, можеш да се заловиш с ръце и за някой гвоздей — това можеш да направиш) и трябва да стоиш така неподвижен и да гледаш към небето чак до сутринта. Ако ти беше грамотен човек, би следвало през това време да прочетеш някоя и друга молитва, които аз мога да ти дам, но тъй като не си грамотен, ще трябва да кажеш по триста пъти «Отче наш» и «Аве Мария» в чест на светата троица; докато гледаш небето, трябва непрекъснато да мислиш за това, че Господ е създал небето и земята, и да си припомняш страданията Христови в същото положение, в каквото той е стоял на кръста. А после, когато камбаната удари за утринна молитва, можеш, стига да искаш, да се прибереш, без да се събличаш, да легнеш в кревата си и да поспиш; но сутринта трябва да бъдеш в църква, да изслушаш най-малко три литургии, да кажеш петдесет пъти «Отче наш» и още толкова пъти «Аве Мария». След това, ако имаш да свършиш някаква работа, свърши я, обядвай, но удари ли вечерня, трябва пак да си в църква да кажеш няколко молитви, които ще ти напиша, защото без тях не може, а към девет часа вечерта пак да започнеш отново, както вече говорихме. Надявам се, че докато вършиш всичко това — както и аз самият някога съм правил, — още преди да настъпи краят на покаянието, стига да изпълняваш всичко с преданост и благочестие, ти ще почувствуваш чудесното блаженство.“ Брат Пучо отвърнал: „Това не ми се вижда трудно, няма да трае дълго, може да бъде изпълнено както се следва; затова аз искам в Името Божие да започна още в неделя.“
И като се върнал у дома си, с разрешението на монаха той разказал всичко на жена си. Тя разбрала много добре какво искал да каже монаха с „неподвижното състояние до утринната молитва“ и тъй като всичко й се сторило много удобно, отвърнала, че е много доволна както от това, така и от всяко друго благочестиво дело, което той ще предприеме за спасение на собствената си душа; а за да помогне Бог покаянието му да бъде плодотворно, тя е готова да пости с него, но да го следва в другото — не. Брат Пучо се съгласил и още първия неделен ден започнал своето покаяние; а месер монахът, след като се уговорил с жена му, започнал да идва при нея всяка вечер, по време, когато никой нямало да го забележи, за да вечерят заедно, и всеки път донасял по нещо, та да си хапнат и пийнат; след това лягал с нея и карал така до утринната молитва, когато ставал и си отивал, а брат Пучо се връщал в леглото си.
Мястото, което брат Пучо избрал за своето покаяние, се намирало в съседство със стаята на жена му, от която го отделяла тънка стена; поради това, когато монахът почнал да се забавлява твърде несдържано с жена му, а и тя с него, на брат Пучо се сторило, че се тресе подът на къщата; затова. след като казал сто пъти „Отче наш“, той прекъснал молитвите си, без да се помръдне, извикал жена си и я запитал какво става. Жена му, която била голяма шегобийка и която в същия миг може би била възседнала я мулето на свети Бенедикт53, я коня на Сан Джовани Гуалберто, отвърнала: „Ах, съпруже мой, нищо няма, само се мятам в постелята.“ Тогава брат Пучо я запитал: „Защо се мяташ? Какво е това мятане?“ Жена му отвърнала, смеейки се (тя била смела, пък и сигурно имала за какво да се смее): „Нима не знаете защо? Та нали сам вие сте ми казвали поне хиляда пъти, че който легне гладен, без да вечеря, цяла нощ се мята в своята постеля.“ Брат Пучо повярвал, че постите наистина са причина за нейната безсъница и за нейното мятане в постелята, и отвърнал най-добродушно: „Жено, нали ти казвах, недей да постиш, ама ти не, та не; но щом сама пожела така, не мисли за това и гледай да си починеш. Така се мяташ из постелята, че всичко в къщи се тресе.“ Жена му се обадила: „Не се безпокой, знам аз какво да правя; ти си гледай твоята работа, аз — моята!“ Брат Пучо замълчал и продължил със своето „Отче наш“. На другия ден жена му наредила да й приготвят постеля в другия край на къщата и от следната нощ, докато брат Пучо вършел своето покаяние, тя и монахът прекарвали в най-голямо веселие; после монахът си тръгвал, жената се прибирала в леглото си, където малко след това, завършвайки покаянието си, се прибирал и брат Пучо.
И така, покаянието на брат Пучо продължавало, а заедно с него продължавали и забавленията на жена му с монаха; и тя неведнъж му казвала, заливайки се от смях: „Ти застави брат Пучо да върши покаяние, посредством което ние си спечелихме правото да бъдем в рая.“ И понеже й било много хубаво след дългата диета, на която я подлагал мъжът й, тя така свикнала с монашеската храна, че и след като покаянието на брат Пучо завършило, намерила начин да се среща и угощава с монаха на друго място и му се наслаждавала още дълго време.
Та в потвърждение на това, което ви казах в началото на новелата, ето как станало така, че докато брат Пучо вършел своето покаяние, надявайки се да попадне в рая, той изпратил в рая монаха (дето му показал най-краткия път за натам) и собствената си жена, която, докато живеела с него, изпитвала голяма липса на онова, с което месер монахът — като милосърден човек — я надарил най-щедро.
НОВЕЛА V
Дзима подарява жребеца си на месер Франческо Верджелези, а срещу това, с негово позволение, разговаря с жена му; тя мълчи, но Дзима сам си отговаря от нейно име. и всичко се нарежда според неговия отговор.
Когато Панфило завършил новелата за брат Пучо, с която разсмял дамите, кралицата се обърнала към Елиса и с царствен жест я поканила да продължи; а тя, по стар навик хапливичка, но не и злорада, започнала така:
— Смятайки се за всезнаещи, мнозина са убедени, че другите нищо не знаят, но често се случва едва пред свършения факт да се досетят, че са били изиграни самите те, а не другите; затова аз мисля, че когато някой реши да изпита без нужда силата на чуждия ум, той върши голямо безумие. Но тъй като може би не всички ще се съгласят с мен, аз, следвайки установения ред, искам да ви разкажа какво се случило на един благородник от Пистоя.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 29 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |