След известно време младата жена, която се чудела на неговата сдържаност и заедно с това се бояла да не би мъжът й случайно да се събуди, се обърнала към момъка с думите: „Джироламо, защо не си отиваш?“ И понеже не получила отговор, рекла си, че може да е заспал; протегнала ръка, за да го събуди, но щом се допряла до него, усетила, че е студен като лед; Салвестра се смаяла, побутнала го по-силно, ала той продължавал да лежи неподвижно; едва тогава тя разбрала, че е умрял; това я потресло и тя дълго стояла, без да знае какво да прави. Накрая решила да поиска съвет от мъжа си, като му разкаже за станалото със заобикалки; събудила го и му разправила за сполетялата я беда, като представила нещата така, че уж това се случило на друга жена, а после го запитала как би постъпил, ако същото се случи и на нея. Той отвърнал, че в такъв случай най-добре щяло да бъде да пренесат мъртвеца до дома му, без да вдигат шум, и да го оставят там, а на жената да не правят нищо, тъй като според него тя не била виновна. Тогава Салвестра казала: „Значи, и ние трябва да постъпим по същия начин.“ После му хванала ръката и го накарала да се докосне до умрелия момък; съпругът й се смутил много, запалил един светилник, не казал ни дума, облякъл мъртвеца в собствените му дрехи, вдигнал трупа на рамото си и подпомогнат от своята увереност, че жена му е невинна, понесъл тялото на Джироламо и го оставил пред вратата на неговия дом.
На разсъмване забелязали тялото на момъка, вдигнала се голяма олелия, най-много викала майка му, а лекарите огледали трупа от всички страни, за да видят дали няма някакви рани или следи от удари, но нищо не открили и заключили единогласно, че Джироламо се е поминал от мъка, както всъщност и било. После пренесли тялото в църквата, където отишли и майката, и множество роднини и съседки; жените седнали да се вайкат и да го оплакват според нашия обичай.
И докато там го оплаквали горчиво, почтеният човек, в чийто дом починал Джироламо, казал на Салвестра: „Забради се с нещо и прескочи до църквата, дето са пренесли момъка, позавърти се около жените и гледай да разбереш какво приказват, дали не говорят нещо против нас; аз ще отида пък при мъжете.“ Изпълнена със закъсняла жалост, младата жена се съгласила, тъй като желаела да види, макар и мъртъв, оногова, когото не понечила да дари поне с една целувка, докато бил жив, и тръгнала нататък.
Чудно нещо са силите на любовта, колко е трудно да ги разбере човек! Сърцето, което не се трогнало от благополучието на Джироламо, трепнало при сполетялата го зла орис, а тя раздухала старата жар, превръщайки я в такава страшна мъка, че щом Салвестра зърнала лицето на покойника, така както била забрадена, се втурнала, разбутала жените и спряла едва когато дошла до трупа; надала писък до бога, хвърлила се връз мъртвия момък, но не успяла да го ороси със своите сълзи, защото горестта, която отнела неговия живот, сторила същото и с нея. Жените почнали да я утешават, увещавали я да стане и понеже тя не мърдала, рекли да я повдигнат, но разбрали, че се е вдървила; когато най-сетне успели да я вдигнат, веднага познали, че това е Салвестра и че е мъртва. Тогава всички жени, намиращи се в църквата, били обзети от още по-голяма жалост и заплакали още по-силно. Когато вестта за станалото се понесла и сред стоящите пред църквата мъже и стигнала до ушите на нейния мъж, който бил там, той дълго ридал, без някой да успее да го утеши; а след това разказал на околните какво се случило през нощта с момъка и с жена му; всички разбрали от ясно по-ясно причината за смъртта на Джироламо и на Салвастра и това ги опечалило още повече. Вдигнали тялото на младата жена, облекли я както правят с покойниците, положили я редом с момъка, а после погребали и двамата в един гроб; така смъртта свързала навеки тия двама души, които любовта не успяла да съедини приживе.
НОВЕЛА IX
Месер Гулиелмо Росильоне накарва жена си да изяде сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото той убива и когото тя обича; впоследствие, научавайки какво е сторила, тя се хвърля от един висок прозорец, умира и бива погребана заедно със своя любим.
Когато Неифила завършила своя разказ, събуждайки най-дълбоко състрадание у всички свои дружки, кралят, не желаейки да наруши привилегията на Дионео, нали не оставало кой друг да говори, започнал така:
— Милостиви дами, дойде ми на ум една новела, която би трябвало да извика у вас, дето се трогвате така дълбоко от всяка нещастна любов, не по-малко жалост от предишната, тъй като хората, с които се случило каквото ще ви разкажа, били от много по-знатно потекло, а и онова, що ги сполетяло, е далеч по-страшно от бедите, за които стана дума преди малко.
Вие трябва да знаете, че както разправят провансалците, на времето в Прованс живели двамина знатни рицари; и двамата имали и замъци, и васали, единият се казвал месер Гулиелмо Росильоне, другият се наричал месер Гулиелмо Гуардастаньо; и двамината били храбри люде и изкусни във военните работи, поради което дружали много и обикновено ходели все заедно на всички турнири, двубои и други подобни, с еднакви доспехи и оръжия. И макар че всеки живеел в собствения си замък, а замъците им били на цели десет мили един от друг, станало така, че въпреки тяхната дружба и приятелство месер Гулиелмо Гуардастаньо се влюбил пламенно в красивата и мила жена на месер Гулиелмо Росильоне и какво правил, какво струвал, но дамата забелязала това; понеже го знаела като много смел рицар, тя не само го харесала, ами взела, че пламнала от такава любов по него, че единствено него обичала и желаела, и изгаряла от нетърпение той да поиска от нея онова, което не закъсняло да се случи; те се събрали веднъж и дваж и още много пъти и много се обичали. Но тъй като се срещали не особено предпазливо, веднъж Росильоне ги забелязал и бил обзет от такова силно негодувание, че приятелските чувства, които хранел към Гуардастаньо, се превърнали в най-люта омраза; все пак той успял да прикрие омразата си много по-добре, отколкото любовниците — своята връзка, и намислил да убие Гуардастаньо.
Не щеш ли, по времето, когато Росильоне взел това решение, във Франция обявили голям турнир и Росильоне тозчас побързал да извести Гуардастаньо за него пратил да му кажат, ако иска, да му дойде на гости, а после двамата щели да решат дали да вземат участие в турнира и по какъв начин. Гуардастаньо много се зарадвал и отвърнал, че ще отиде непременно на следния ден да вечерят заедно. Щом чул това, Росильоне си казал, че му се представя сгоден случай да го убие, затова на следния ден се въоръжил, яхнал коня си, взел със себе си и неколцина слуги да го съпровождат и като се отдалечил на няколко мили от своя замък, притаил се в гората край пътя, откъдето трябвало да мине Гуардастаньо; чакал, чакал, минало доста време, най-сетне го видял да се задава; Гуардастаньо не бил въоръжен, не носели оръжие и двамата слуги, които го придружавали, тъй като рицарят съвсем и не мислел, че има за какво да се пази от приятеля си. Щом Гуардастаньо стигнал до мястото, набелязано от Росильоне, последният изскочил най-коварно от гората, вдигнал копието, нахвърлил се с ярост срещу рицаря, извикал: „Умри, предателю!“ и в миг забил копието си в неговите гърди; не можейки нито да се брани, нито да каже нещо, пронизаният от копието рицар се строполил от коня и скоро издъхнал. Неговите слуги веднага обърнали конете и препуснали с най-голяма бързина към замъка на своя господар, без да разберат кой го е убил. А Росильоне скочил от седлото, разпорил с кинжала си гърдите на Гуардастаньо, изтръгнал собственоръчно сърцето му, наредил да го завият в знаменцето на едно копие и го предал на едного от слугите си; после им заповядал да не са посмели да кажат ни думица за станалото, отново възседнал своя кон и привечер се прибрал в замъка.
Жена му знаела, че Гуардастаньо ще идва у тях на вечеря и го очаквала с най-голямо нетърпение; а като не дошъл, доста се позачудила и запитала мъжа си: „Месер, какво значи това? Защо Гуардастаньо никакъв го няма?“ Съпругът й отвърнал: „Мадона, той ми прати вест, че няма да може да дойде по-рано от утре.“ Щом чула това, дамата се смутила. А Росильоне слязъл от коня, наредил да извикат готвача и му казал следното: „Това е сърце на глиган; вземи го и гледай да приготвиш от него най-вкусното ястие, което можеш. Като седна да вечерям, да ми се поднесе на сребърно блюдо.“ Готвачът поел сърцето, накълцал го ситно, прибавил какви ли не подправки и влагайки цялото си старание и умение, успял да сготви наистина много вкусно ястие.
Като станало време за вечеря, месер Гулиелмо седнал на трапезата заедно с жена си: почнали да поднасят ястията, но той почти не ги докосвал, тъй като мисълта за извършеното от него злодеяние не му давала покой. Накрая готвачът му пратил и онова ястие, а Гулиелмо наредил да го поднесат на жена му, преструвайки се, че тая вечер не бил гладен, но не пропуснал да й препоръча най-много тъкмо това блюдо. За разлика от него жена му искала да си похапне, опитала ястието, харесала го и го изяла. Като свършила, рицарят я запитал: „Е, мадона, хареса ли ви това ястие?“ Тя отвърнала: „Много ми хареса, господарю мой!“ Тогава рицарят казал: „Бог ми е свидетел, че ви вярвам: и никак не се учудвам, че макар и мъртво, вие харесахте онова, което като живо ви допадаше най-много от всичко.“ При тия думи дамата се позамислила и възкликнала: „Какво? Какво ме накарахте да изям?“ Рицарят отвърнал: „Това, което изядохте, беше сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото вие, подла жено, обичахте толкова много; това наистина беше неговото сърце, лично аз го изтръгнах ей с тия две ръце от гърдите му малко преди да се прибера.“
Няма смисъл да се питаме каква мъка налегнала дамата, като узнала участта, сполетяла човека, когото тя обичала най-много от всичко; тя помълчала малко, па казала: „Вашата постъпка е постъпка на нечестен и коварен рицар: не него, а мен трябваше да накажете, защото аз ви нанесох тоя срам, аз го направих господар на моята любов без всякаква принуда от негова страна. Но Бог вече няма да даде да поема никаква друга храна, след като веднъж съм се нахранила с такова благородно ястие, като сърцето на доблестния и достоен рицар, какъвто беше месер Гулиелмо Гуардастаньо.“ След това станала и без да се замисля, се хвърлила гърбом през прозореца зад нея. Прозорецът бил доста високо над земята, затова, като паднала, тя не само умряла, ами станала на парчета. Щом видял какво станало, месер Гулиелмо се вцепенил от ужас и разбрал, че е постъпил много лошо; и тъй като се страхувал и от народа, и от графа на Прованс, заповядал да оседлаят конете и избягал. На следната утрин вестта за станалото се разнесла из цялата област: хората от замъка на месер Гулиелмо Гуардастаньо и обитателите на замъка на дамата, потънали в скръб и сълзи, вдигнали двата трупа, положили ги в една гробница в църквата при замъка на дамата, а върху гробницата издълбали стихове, които пояснявали кои са погребани там и защо и как са умрели.
НОВЕЛА X
Жената на един лекар слага любовника си в сандък, смятайки го за мъртъв, докато той всъщност е само упоен; двама лихвари задигат сандъка с тялото и го отнасят у дома си; по-късно любовникът идва на себе си, но бива задържан като крадец; тогава слугинята на дамата заявява в синьорията, че тя е поставила мъжа в откраднатия от лихварите сандък, с което го отървава от бесилото, а лихварите биват наказани с парична глоба, задето са обсебили сандъка.
Тъй като кралят завършил своята новела, оставал само Дионео още да разказва: той си го знаел, а и кралят му наредил, затова започнал така:
— Нещастните и злополучни любовни приключения, за които стана дума днес, изпълниха с тъга и горест не само вашите очи и сърца, о, дами, но и моите, поради което чаках с нетърпение тия разкази най-после да свършат. И слава Богу, най-сетне свършиха (ако, разбира се, и аз не река да прибавя към тоя тягостен товар нещо от тоя род; но опазил ме Бог от такава работа), а за да не продължаваме с тази мъчителна тема, ще започна с нещо по-приятно и по-весело, и дай боже с него да поставя началото на онова, което предстои да бъде разказвано през идния ден.
И така, прелестни млади дами, вие трябва да знаете, че не много отдавна в Салерно живял именит лекар-хирург на име магистър Мацео дела Монтаня; макар и да бил вече в преклонна възраст, той си взел за съпруга една хубава девойка от своя град, от благородно потекло, и никоя друга жена в Салерно не се радвала на такива грижи, каквито той полагал за нея: отрупвал я с разкошни и скъпи дрехи и какви ли не драгоценности, изобщо с всичко, дето може да се хареса на една жена; вярно е обаче, че повечето време тя зъзнела, защото магистърът не я покривал както трябва в леглото. Както месер Рикардо да Кинзика, за когото вече стана дума, учел жена си да тачи празниците, така и магистърът разправял на своята, че след като човек спи веднъж с жена си, после му трябват не знам колко дни, за да се съвземе, и разни други такива глупости; съпругата му била страшно недоволна от тая работа, но нали била умна и смела жена, решила да пести домашната благина и да излезе на улицата, за да използува чуждата.
След като огледала голям брой младежи, най-сетне си харесала един, комуто отдала всичките си надежди, всичките си мисли и всичко, с което била надарена. Младежът пък като забелязал това, много я харесал и също се влюбил от сърце. Той се наричал Руджери д’Айероли и бил от благороден произход, но водел толкова непристоен и порочен живот, че роднините му и неговите приятели не искали изобщо да го виждат, а в Салерно се приказвало какво ли не за вършените от него кражби, измами и други най-долнопробни постъпки; но на дамата никак не й било до това, понеже тя го харесвала за съвсем друго. С помощта на една своя слугиня тя успяла така да нареди работата, че да могат да се срещат; след като се насладили един на друг, тя почнала да го упреква за живота, който водел, и да го моли да се откаже заради нея от тия работи; а за да го насърчи, почнала от време на време да го подпомага и с пари.
Докато те двамата продължавали да се срещат най-потайно, случило се един ден да извикат лекаря при някакъв болен с гангрена на крака: магистърът го прегледал и казал на неговите близки, че се налага да извади от болното място една загнила кост, и то веднага, иначе болният или щял да загуби крака си, или да умре; после добавил, че ако успее да извади костта, имало вероятност болният да оздравее, но той не можел да поеме никаква отговорност за живота му и се наемал да го цери само при това условие; близките, дето гледали болния, се съгласили и на това. Лекарят бил убеден, че ако не даде нещо на болния, за да го приспи, той нито ще може да понесе болките, нито пък ще му позволи да го лекува; и тъй като възнамерявал да се заеме с тая работа вечерта, наредил още сутринта да приготвят отвара от някакви негови билки, та като я вземе болният, да заслиза толкова време, колкото той смятал, че ще му бъде необходимо, за да го лекува; после наредил да му донесат отварата в къщи и я сложил на прозореца в стаята си, без да обади никому какво е оставил.
Ала привечер, тъкмо когато лекарят се канел да отиде вече при болния, пристигнал пратеник от някакви много добри негови приятели от Амалфи, които го молели да зареже всякаква работа и да тръгне веднага, защото станало голямо сбиване и имало много ранени. Тогава лекарят отложил лечението на крака за следната заран, седнал в една лодка и отишъл в Амалфи; щом разбрала, че той няма да се прибере цяла нощ, жена му, както обикновено, повикала тайно Руджери да дойде при нея, вкарала го в стаята на мъжа си и го затворила да стои там, докато всички в къщата си легнат. Както си седял в стаята, очаквайки дамата, Руджери изведнъж почувствувал силна жажда — било от умората през деня или задето бил ял нещо солено, или просто ей така, по навик — и като видял на прозореца съда с отварата, която лекарят приготвил за болния, помислил, че е вода за пиене и я изпил на един дъх; скоро след това очите му почнали да се затварят и той заспал дълбок сън.
При първа възможност дамата побързала да отиде в стаята и като видяла, че Руджери е заспал, почнала да го бута и да го вика шепнешком, за да го събуди, ала напразно — той нито й отвръщал, нито се помръдвал; тогава дамата се поядосала, бутнала го още по-силно и рекла: „Ставай, сънливецо! Като си искал да спиш, да беше се прибрал у дома си, а не да ми идваш тук!“ Поради силния удар Руджери паднал от раклата, върху която лежал, но тупнал като труп, без да се помръдне. Дамата се изплашила, опитала се да го повдигне, раздрусала го, хващала го ту за носа, ту за брадата, но всичко било напразно: той спял като заклан. Тогава тя започнала да се опасява да не би да е умрял; въпреки това продължила да го щипе все по-силно и да го гори със запалена свещ, ала нищо не излязло от тая работа; макар че мъжът й бил лекар, тя не разбирала бъкел ни от болести, ни от лечение, затова била напълно убедена, че Руджери е мъртъв. Каква мъка я налегнала — нали го обичала повече от всичко друго на тоя свят, — по-добре да не говорим! Понеже не смеела да вдига шум, тя заплакала тихо над него, оплаквайки злочестата си орис, а след известно време се изплашила да не би освен загубата да я постигне и позор и решила, че трябва веднага да измисли как да изкара тоя мъртвец от къщата си. Но тъй като не успяла да намисли нищо, повикала тихо слугинята си, обяснила й какво се е случило и я помолила за съвет. Прислужницата се смаяла, почнала да дърпа и щипе Руджери, ала като разбрала, че е безчувствен, казала същото, каквото предполагала и дамата: сиреч, че Руджери сигурно е умрял, и я посъветвала да го изнесат от къщи. Дамата възразила: „Къде да го оставим, та като го намерят утре, да не помислят, че е бил изнесен оттук?“ Слугинята й отвърнала: „Мадона, късно снощи видях пред работилницата на нашия съсед, дърводелеца, един не много голям сандък; ако майсторът не го е прибрал, ще ни свърши работа — ще сложим тялото в сандъка, ще го наръгаме два-три пъти с нож и ще го оставим. Пък които го намери, няма защо да помисли, че е изнесен тъкмо от нас, а не от друго място; напротив — всички познават Руджери като безпътен младеж, ще предположат, че е отивал да свърши пак някое от своите злочинства и е бил убит от някой свой враг. който после го е напъхал в сандъка.“ Дамата одобрила съвета на своята прислужница с изключение на раните, които оная предлагала да му бъдат нанесени, защото, възразила тя, за нищо на света не можела да стори подобно нещо; после я проводила да провери дали сандъкът е още там, където го видяла вечерта. Прислужницата се върнала и рекла, че сандъкът си стои на същото място, а после — нали била млада и яка, с помощта на дамата вдигнала на гръб тялото на Руджери и го понесла навън; дамата пък избързала напред, за да види дали не идва някой; сложили тялото в сандъка, спуснали капака и се прибрали.
Не щеш ли, няколко дни преди да се случи това, в една съседна къща дошли да живеят двамина младежи, които давали пари под лихва и предпочитали много да печелят, а малко да харчат; те имали нужда от покъщнина и тъй като предния ден забелязали оня сандък, решили, ако дърводелецът не го прибере, през нощта да го пренесат у тях. Когато ударило полунощ, те се измъкнали от къщи, намерили сандъка и без да го огледат както трябва, побързали да го пренесат, въпреки че им се видял тежичък; сложили го до стаята, където спели жените им, без да го нагласят както трябва и побързали да си легнат.
Руджери се събудил малко преди камбаната да удари за утринна молитва; той прекарал дълго време в сън, пък и действието на отварата вече преминало; но макар и да бил буден и в пълно съзнание, чувствувал главата си като замаяна и това усещане продължило не само тая нощ, ами и през следващите няколко дни. Като отворил очи и не успял да различи нищо, той протегнал ръка, опипал насам-натам, разбрал, че е в някакъв сандък и почнал да се чуди и да се мае: „Абе каква е тая работа? Къде се намирам? Буден ли съм, или сънувам? Та нали тая вечер влязох в стаята на моята дама, а сега май лежа в някакъв сандък. Какво значи това? Да не би я лекарят да се е върнал, я нещо друго да е станало, та дамата да ме е скрила, както съм спял? Така ще да е било, няма никакво съмнение.“
Най-после се успокоил и почнал да се ослушва, дано чуе нещо. Ослушвал се, ослушвал се, но тъй като сандъкът не бил голям, Руджери не можел да се разположи удобно, лежал само на една страна и го боляло, затова рекъл да се обърне на другата; и така умело се завъртял, че ударил с гръб стената на сандъка, който не бил сложен на равно място и при удара се заклатил и преобърнал на пода; като паднал, сандъкът изтрещял, жените, които спели в съседната стая, се събудили и много се изплашили, но от страх не посмели да гъкнат.
Руджери също се изплашил, ала щом разбрал, че при падането сандъкът се отворил, решил, че каквото и да става, за него ще бъде по-добре да излезе оттам, отколкото да остане вътре. И понеже не знаел къде се намира, станал и тръгнал пипнешком из къщата, търсейки да намери я стълба, я врата, за да се измъкне навън. Като чули, че някой ходи из къщата, жените, които били будни, запитали: „Кой е?“ Руджери не отвърнал, защото не познавал тия гласове; тогава жените започнали да викат мъжете си, но те, нали си легнали късно, спели дълбоко и нищо не чували. Жените се изплашили още повече, станали, втурнали се към прозорците и се разкрещели: „Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“
Поради това мнозина от техните съседи се втурнали на помощ и влезли в къщата — един през покрива, друг през вратата, кой откъдето свари; събудили се най-после и двамата млади мъже; и така, заловили Руджери, който, като разбрал най-сетне къде е попаднал, съвсем се слисал и не знаел откъде да побегне и дали изобщо ще може да избяга; а тия, дето го заловили, го предали на градските стражи, които побързали да се притекат на помощ, щом чули врявата и олелията. Завели го при управителя на града, а той веднага наредил да почнат да го изтезават, защото всички го знаели като голям негодник; така Руджери бил принуден да признае, че се е промъкнал в дома на лихварите, за да ги ограби; тогава управителят решил, че няма какво толкова да му мисли, ами трябва да заповяда да го обесят.
На сутринта из целия град се заговорило, че Руджери бил заловен при опит за кражба в къщата на лихварите; като чули това, дамата и нейната прислужница така се смаяли и удивили, че едва не повярвали, че извършеното от тях самите през нощта изобщо не е ставало и че. всичко е било само някакъв сън; а освен това дамата си мислела, че ще полудее от мъка заради опасното положение, в което изпаднал Руджери.
Малко след като ударил третият час, лекарят се завърнал от Амалфи и поискал да му донесат отварата, понеже възнамерявал да започне лечението на оня болен; ала като видял, че стъкленицата е празна, кипнал и се развикал, че в тая къща нямало изобщо никакъв ред. Жена му, която се тревожела за съвсем други работи, възразила раздразнена: „Магистре, щом вдигате такъв шум за някаква си там вода, какво ли ще бъде, ако се случи нещо по-сериозно? Нима няма друга пода на тоя свят?“ А магистърът отвърнал: „Жено, ти си мислиш, че тази е била обикновена вода, ала не е така, това беше отвара за приспиване.“ После й разказал защо и за кого я бил приготвил. Щом чула тая работа, дамата веднага се досетила, че Руджери е изпил отварата — затова тя го била помислила за умрял, — и рекла: „Магистре, ние не знаехме, че е такава вода, затова наредете да ви приготвят друга.“ Виждайки, че няма друг изход, магистърът така и постъпил.
След малко се прибрала прислужницата, която дамата изпратила да подразбере какво се говори за Руджери, и съобщила следното: „Мадона, за Руджери се говорят само лоша неща; пи едни негов близък, ни един негов приятел не ще и да помисли за него, камо ли да му се притече на помощ; всички са убедени, че още утре съдията ще нареди да го окачат на въжето. Освен това успях да узная по какъв начин Руджери е попаднал в дома на лихварите; слушайте внимателно: вие познавате много добре дърводелеца, пред чиято работилница стоеше сандъкът, където пък ние сложихме младежа; преди малко чух страшна кавга между дърводелеца и някакъв човек; човекът искаше от дърводелеца да му върне парите за сандъка, а майсторът викаше, че не го е продавал, ами му го били откраднали през нощта. «Не е вярно — крещеше мъжът, — продал си го на ония млади лихвари, защото нощес, когато хванахме Руджери, видях сандъка у тях и те ми казаха, че са го купили от теб.» А пък дърводелецът рече: «Лъжат, никога не съм им го продавал, ами те са ми го откраднали миналата нощ: хайде да отидем при тях.» И сговаряйки се така, те тръгнаха към къщата на лихварите, а аз се прибрах. Както виждате, разбрах как Руджери е бил пренесен в къщата на лихварите, ама как е могъл да възкръсне — виж, това не мога да проумея.“
Но за дамата всичко било съвсем ясно; тя разказала на прислужницата какво чула от магистъра и я помолила да помогне за спасението на Руджери, защото стига да пожелаела, можела и Руджери да отърве, и нейната чест да запази. Прислужницата запитала: „Мадона, научете ме как да постъпя, и аз ще го сторя на драго сърце.“ Дамата — нали нямало време за губене — веднага се досетила какво трябва да се направи и обяснила на прислужницата с най-големи подробности.
Най-напред прислужницата отишла при лекаря и почнала да му говори със сълзи на очи: „Месер, дойдох да ви искам прошка, тъй като се чувствувам много виновна пред вас.“ Магистърът запитал учуден: „За какво?“ Прислужницата продължила да лее сълзи и рекла: „Месер, вие знаете що за човек е тоя Руджери д’Айероли; той ме харесва и аз колкото от страх, толкова и от любов тая година взех, че му станах любовница; като разбра миналата нощ, че няма да бъдете у дома, тоя човек, прави-струва, накрая ме склони да го прибера да спи при мен, във вашия дом; той беше много жаден и трябваше да му дам да пийне или вода, или вино, ама нали гледах да не ме усети жена ви — тя беше още в салона, — сетих се, че в стаята ви бях видяла стъкленица с вода, изтичах дотам, грабнах я и му дадох да се напие, а после върнах стъкленицата обратно; разбрах, че вие после много сте се карали заради тая вода. Признавам си, много лошо постъпих, но има ли човек, дето поне веднъж да не е сгрешил? Много ми е тежко, че направих така, но още по-тежко ми е заради другото, което последва; Руджери ще бъде осъден на смърт; затова най-покорно ви моля да ми простите и да ми разрешите да изляза, за да направя всичко, каквото е по силите ми, да му помогна.“
Като чул това, лекарят кипнал, но и отвърнал с шега: „Та ти сама си се наказала: очаквала си оня младеж да те яха цяла нощ, а си довела в леглото си сънливец; затова върви и гледай да отървеш любовника си от въжето, но отсега нататък да не си посмяла да го водиш у нас, че ще си получиш заслуженото и за миналия път.“ Като видяла, че първото препятствие е преминато успешно, прислужницата хукнала веднага към затвора, в който се намирал Руджери, завъртяла се около надзирателя, поласкала го и той й позволил да говори с Руджери; жената обяснила на младежа какво трябва да казва пред съдията, ако му е мил животът, а после успяла и при съдията да влезе.
Като я видял такава млада и яка, съдията пожелал, преди да я разпита, да закачи на куката си тая рабиня Божия, на което пък прислужницата изобщо не се възпротивила, разчитайки, че после ще бъде изслушана с по-голямо внимание; надигайки се след тепането, тя рекла: „Месер, тук при вас е задържан Руджери д’Айероли; обвиняват го в кражба, но това не е вярно.“ И му разказала от игла до конец цялата история: как тя, бидейки негова любовница, го вкарала в къщата на лекаря, как, без да знае, му дала да пие от приготвената за упойка отвара, а после, мислейки, че е умрял, го напъхала в сандъка; след това добавила, че случайно дочула кавгата между дърводелеца и собственика на сандъка, и показала на съдията по какъв начин Руджери попаднал в къщата на лихварите.
Съдията си помислил, че много лесно ще успее да провери дали всичко това отговаря на истината: разпитал най-напред лекаря дали е вярно за отварата и установил, че е точно така; после повикал при себе си дърводелеца, собственика на сандъка и лихварите, разпитвал ги дълго и накрая установил, че лихварите миналата нощ са откраднали сандъка и са го пренесли у дома си. След това наредил да доведат Руджери и го запитал къде е преспал предната нощ: той отвърнал, че не знае къде е бил, спомнял си само, че бил отишъл да спи с прислужницата на магистъра Мацео, в чиято стая пил вода, тъй като бил много жаден, а какво станало после, как е могъл да отиде до къщата на лихварите, където се събудил, и то в някакъв сандък — виж, това не можел да каже.
Цялата тая работа се видяла много забавна на съдията и той накарал и прислужницата, и Руджери, и дърводелеца, и лихварите да му разкажат всичко отначало, и то по няколко пъти. Най-сетне отсъдил, че Руджери е невинен, наложил на лихварите десет унции61 глоба, задето откраднали сандъка, а Руджери пуснал на свобода; излишно е да ви разправям колко се зарадвал Руджери, а радостта на неговата дама нямала граници. После тя често се смяла и забавлявала заедно с Руджери и с вярната си прислужница, дето тогава искала да го намушка с нож, и двамата продължили да се любят и наслаждават един на друг, и всичко вървяло от добре по-добре; подобно нещо бих искал и на мен да се случи, стига да не ме натикат в някой сандък.
Предишните разкази били изпълнили сърцата на прелестните дами с печал, но новелата на Дионео така ги разсмяла (най-вече когато споменал за съдията, дето закачил на куката си рабинята Божия), че тоя смях ги възнаградил за всичката жалост, що изпитали дотогава. Ала когато кралят забелязал, че слънцето почнало да праща златисти отблясъци и че с това е настъпил краят на неговото господство, той с най-изящни слова се извинил на дамите, задето ги накарал да разсъждават за такива тъжни неща, каквито са нещастията на влюбените; а след като се извинил, станал, снел лавровия венец от главата си и докато дамите чакали да видят кого ще увенчае с него, Филострато го положил най-любезно върху главата на Фиамета, изричайки следното:
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 29 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |