Вярно е, че в тая работа, както и във всяка друга, човек трябва да държи сметка кога, къде и с кого говори, защото понякога се случва мъж или жена да поискат с някоя и друга думичка да накарат някого да се изчерпи, а излиза, че те не са преценили силите си съобразно с неговите и тогава червенината, която би трябвало да избие по чуждото лице, се прехвърли върху техните лица.
Та за да знаете как да се пазите и за да не могат да кажат за нас, каквото разправят за всички — сиреч, че на жените във всяко нещо им се пада най-лошото, аз бих искала да се поучите от последната новела за днешния ден, която следва да разкажа аз, за да може, както изпъквате сред останалите жени с благородството на нашия дух, така да се отличавате И по безупречните си дела.
Не много отдавна в Болоня живял (а може би все още живее) именит лекар на име магистър Алберто, чиято слава се носела почти из целия свят. По онова време той гонел седемдесетте, но имал толкова благороден дух, че макар и тялото му да било почти напълно лишено от всякаква естествена жар, не се пазел от любовния плам и щом зърнал на някакво празненство една красива вдовица, която (както някои твърдят) се наричала Малгерида дей Гизолиери, харесал я чрезмерно и сърцето му затуптяло като на млад момък; струвало му се, че ако през деня не успее да види нежното и прелестно личице на красавицата, през нощта няма да може да заспи спокойно. Затова почнал да минава непрекъснато — кога пеш, кога на кон (според случая) — пред дома, където живеела дамата.
Станало така, че и тя, и много други жени се досетили каква е причината и често се шегували и смеели, задето един толкова възрастен и умен човек може да се влюби така; като че ли — както те разсъждавали — сладостната любовна страст може да се породи и приюти само в неразумните младежки души и никъде другаде. Но магистър Алберто продължавал да минава най-редовно. Веднъж — било празничен ден — дамата и много нейни приятелки седели пред вратата на дома й и щом видели да се задава магистър Алберто, решили да го поканят и да му окажат почит, а след това да се посмеят над неговата страст. Така и направили. Станали, поканили го, повели го към прохладния двор, където наредили да поднесат най-хубави вина и сладки, и накрая го запитали с изискани и закачливи слова как е могъл да пламне от любов по тази хубавица, след като му е известно, че в нея са влюбени мнозина красиви, благородни и изящни млади мъже.
Магистърът схванал веднага намека, но отвърнал усмихнат: „Мадона, това, че съм влюбен, не би трябвало да учудва никой разумен човек, още повече, че съм влюбен във вас, защото вие го заслужавате. И въпреки че на старците естествено им липсват силите, необходими за любовни похождения, това не значи, че те са лишени от желанието да обичат или пък са забравили какво нещо е да бъдеш обичан; напротив, поради годините си те умеят това много по-добре от младите, защото са много по-опитни от тях. Надеждата, която кара мен, стареца, да обичам вас, ухажваната от толкова много млади мъже, е следната: неведнъж съм виждал жените да ядат за вечеря лупина28 и праз; и макар че празът не е никак вкусен, все пак луковицата му е с най-приятен вкус и най-малко противна; но всички вие, без изключение, тласкани от необуздания си апетит, държите праза за луковицата и се нахвърляте върху листата, които не само че за нищо не стават, но имат и неприятен вкус. Откъде да знам, мадона, че като избирате вашите обожатели, вие не постъпвате по същия начин? Ако не е така, вие бихте се спрели на мен и бихте отблъснали всички останали.“
Жените се позасрамили, а дамата рекла; „Магистре, вие ни наказахте по твърде мил и поучителен начин за нашето високомерие и горделивост; вашата любов ми е скъпа, така както би трябвало да бъде скъпа любовта на един толкова мъдър и достоен човек; затова разполагайте с мен като със своя собственост, стига да запазите честта ми.“
Магистърът се надигнал, станали и неговите придружители, той благодарил на дамата, засмял се и като се сбогувал с нея, си тръгнал. Така, без да внимава много-много с кого се шегува и разчитайки, че ще спечели, дамата се оказала победена; а вие, стига да проявявате благоразумие, можете много лесно да избегнете подобно нещо.
Когато младите дами и тримата младежи привършили своите разкази, слънцето клоняло вече към заник и горещината значително била намаляла. Тогава кралицата се обърнала към дружината с шеговит и закачлив глас:
— Сега, скъпи мои дружки, в деня, в който аз ви управлявам, не ми остана друго, освен да посоча новата кралица и нека тя подреди нашия и свой живот за следващия ден така, както намери за добре, за да можем да се забавляваме по най-достоен начин. Някой ще каже, че денят е още твърде далеч от нощта; но както е известно, човек не може да си подреди добро бъдеще, ако своевременно не вземе нужните мерки. Затова, за да може да бъде приготвено навреме всичко, каквото новата кралица счете необходимо за утрешния ден, аз решавам началото на всеки следващ ден да се брои от същия този час. Затова, в знак на уважение към оногова, който вдъхва живот на всяко нещо, и за наше утешение нека през следващия ден царството ни бъде оглавявано от младата и разумна Филомена.
И като изрекла тези думи, Пампинеа станала, свалила от главата си лавровия венец, положила го почтително върху главата на Филомена и първа се преклонила пред нея като пред кралица; после всички останали, заедно с тримата младежи, признали властта й. Филомена, която, докато я коронясвали за кралица, се била поизчервила от срам, си припомнила думите, казани преди това от Пампинеа, и за да не я сметнат за мекушава и наивна, най-напред утвърдила на длъжностите им избраните вече от Пампинеа хора, дала разпорежданията си какво да приготвят за сутринта и за следващата вечеря на същото място, където се намирали, и произнесла следното слово:
— Скъпи дружки, въпреки че Пампинеа ме посочи за ваша кралица повече от любезност, отколкото заради моите достойнства, аз не бих искала, като давам разпореждания как да прекараме времето си, да се ръководя само от моето мнение: държа и на вашето; и за да бъдете в течение на онова, което според мен би трябвало да се извърши, и за да можете след това да прибавите или отхвърлите нещо по ваше желание, ще ви изложа всичко с няколко думи. Мисля, че следях внимателно разпорежданията, които даваше днес Пампинеа; и трябва да кажа, че те бяха достойни за похвала и заедно с това имаха за цел да ни доставят развлечение; ето защо аз не смятам да ги отменям, докато не ни омръзнат от често повторение или по друга някоя причина. И така, следвайки вече установения ред, ние ще станем, ще отидем да се поразходим, а после, залезе ли слънцето, ще вечеряме на хлад, ще изпеем няколко песни и ще се позабавляваме; след това няма да е лошо да легнем да поспим. Утре сутринта ще станем още по хладина и ще отидем някъде, където всеки ще може да се развлича и забавлява както намери за добре; сетне, както сторихме и днес, ще се приберем в определения за обед час, ще поиграем и като станем от сън, както направихме и днес, ще се съберем тук да разказваме новели, от които според мен получаваме и най-голямо удоволствие, и най-голяма полза. Искам да добавя, че бих желала да поставя началото на нещо, което Пампинеа нямаше възможност да стори, тъй като беше избрана за кралица твърде късно: бих желала да поставя някои ограничения за онова, което ще разказваме, и да го определяме предварително, та да може всеки от нас да има достатъчно време да си помисли и да измисли някоя хубава новела на определената тема. Ако сте съгласни, нека темата за утрешния ден бъде следната: тъй като още от сътворението на света людете са ставали играчка на превратностите на съдбата — и така ще бъде, докато свят светува, — то нека всеки от нас разкаже по нещо за ония, които, след като са ставали жертва на какви ли не превратности на съдбата, са стигали до благополучен край, обратно на своите очаквания.
Дамите и младежите посрещнали с одобрение предложения ред и казали, че ще го спазват. Само Дионео се обадил, след като другите млъкнали:
— Мадона, и аз, като всички други, ще кажа, че посоченият от вас ред е чудесен и достоен за похвала; но като проява на особена милост от ваша страна, моля ви да ми дадете право, което бих искал да притежавам, докато се разтури нашата дружина, и което да бъде следното: нека упоменатото от вас нареждане не ме задължава да разказвам новела на определената за деня тема, ако аз не желая това, а да мога сам да си избирам за какво да говоря. И за да не си помисли някои, че настоявам за тази милост, защото не знам достатъчно новели, готов съм винаги да наемам думата последен.
Кралицата, които го познавала като весел и забавен момък, разбрала, че той отправя тази молба единствено е намерението да развесели с някоя смешна попели дружината, когато й доскучае от прекалено много разсъждения, затова го дарила с тази милост при всеобщо съгласие и сред всеобщ смях. После всички станали и се отправили бавно към поточето с бистра като сълза вода, което се спускало към долчинка, засенчена от множество дървета, и се виело сред камъни и зелени треви. Тук дамите се събули и като разгалили ръце, почнали да пляскат из водата и да измислят най-различни игри. Когато наближило време за вечеря, прибрали се в двореца и се нахранили с най-голямо удоволствие. След вечерята наредили да им донесат музикалните инструменти и кралицата заповядала да танцуват: Лаурета трябвало да поведе танца, а Емилия — да изпее една канцона, съпровождана на лютня от Дионео. Съгласно това разпореждане Лаурета веднага повела танца, а Емилия запяла нежно следната канцона:
За хубостта си петимна съм аз,
че друга обич няма занапред
да храня, ни ще чакам аз такваз.
Огледам ли се, виждам в красотата
добро, задоволяващо ума;
ни случай нов, ни мисъл на земята
ще ме оставят без любов, сама;
и друго тъй приятно сред нещата
не бих могла да видя занапред,
та в моето сърце да вдъхне страст.
Не бяга туй добро, ако желая
да го съзра за свое утешение —
напротив, иде да го прилаская
тъй нежно, че дори венцехваление
не може да изкаже впечатление
на някой смъртен занапред,
ако не пламне сам във страст такваз.
А всеки час по-силно аз пламтя,
щом погледът ми върху него спрян е,
отдавам му се цяла, с пълнота,
и вкусвам плодовете обещани;
по-близо ли сме, расне радостта
такава, че и занапред
подобна няма да намеря аз.
Докато Емилия пеела канцоната, другите поемали весело припева, въпреки че от време на време някои се позамисляли над нейните думи. После изиграли още няколко танца. И тъй като част от кратката нощ се изтърколила, кралицата решила да сложи край на първия ден; тя наредила да запалят факлите и заповядала всички да се приберат и да почиват до сутринта. Така и сторили и всеки се оттеглил в определените му покои.
ДЕН ВТОРИ
Завършва първият ден на Декамерон, започва вторият. Под ръководството на Филомена се повеждат разговори за хора, които след всевъзможни премеждия и противно на собствените си очаквания стигат до благополучен край.
Слънчевите лъчи били вече донесли навсякъде новия ден, а птиците го възвестявали на всеуслишание, чуруликайки радостно по зелените клонки, когато дамите и тримата младежи, след като станали от сън, тръгнали из градината; дълго се разхождали те ту в една, ту в друга посока и пристъпвайки бавно из росната трева, виели пъстри венци. И сторили същото, както предния ден: нахранили се още по хладина, изиграли няколко танца и се прибрали да си починат; като ударил деветият час, се събудили и по волята на кралицата пак се събрали и насядали около нея на прохладната зелена поляна. А тя, красива и привлекателна, с лавров венец на глава, огледала дружината и като поразмислила, заповядала на Неифила да разкаже една новела, с която да постави началото на разказите за този ден. Без да възразява, Неифила започнала весело.
НОВЕЛА I
Мартелино се престорва на сакат и дава вид, че е излекуван от мощите на свети Ариго; но измамата му бива разкрита, бият го и го затварят, има опасност да увисне на въжето, ала в края на краищата той се спасява.
— Често се случва, скъпи мои дами, човек, като рече да се подиграе с другите и най-вече със свети неща, не само да не извлече никаква полза за себе си, ами да си докара и беля на главата. Ето защо, подчинявайки се на заповедта на кралицата да започна с моята новела разсъжденията на предложената от нея тема, имам намерение да ви разкажа от какво бил сполетян веднъж един наш съгражданин: отначало работата тръгнала зле, но — противно на неговите очаквания — завършила твърде щастливо.
Не много отдавна живял в Тревизо немец на име Ариго; той бил беден човек и пренасял срещу заплащане тежки товари на всеки, който се обръщал към него за подобна услуга; и всички го смятали за честен човек, който води свят живот. По тази причина — дали е вярно, или не, не знам — станало така, че като умрял, в часа на неговата смърт, както твърдят жителите на Тревизо, камбаните на най-голямата градска църква започнали да бият сами, без никой да се докосва до тях. Всички сметнали това за чудо и почнали да говорят, че Ариго е светец; жителите на града хукнали към къщата, където лежало тялото му, и го понесли като свети мощи към главната църква; после почнали да водят там куци, слепи и сакати — люде, поразени от всякакви болести, с всякакви недъзи, като че ли, докосвайки се до тялото на Ариго, всички те щели да оздравеят. Случило се така, че по време на цялата тази бъркотия и глъчка в Тревизо пристигнали трима наши съграждани: единият се казвал Стени, вторият — Мартелино, а третият — Маркезе; те посещавали дворовете на синьорите и развличали всички със своите смехории и с умението си да имитират кого ли не. Понеже идвали за пръв път в този град, като видели хората да сноват насам-натам, учудили се и попитали какво става; узнавайки каква е причината, решили и те да отидат да погледат. Оставили нещата си в една странноприемница, а Маркезе казал: „Добре де, ние искаме да видим тоя светия, но едно не ми е ясно: как ще се доберем до него, защото чух да казват, че площадът е заварден от немци29 и други въоръжени люде, докарани тук от синьора на града, за да не стават безредици; пък и разправят, че църквата била толкова претъпкана с народ, че никой вече не може да влезе.“
Тогава Мартелино, който искал да види всичко, възразил: „Нима трябва да се откажем заради това! Дума да не става! Ще измисля нещо и ще стигнем до светото тяло.“ Маркезе запитал: „Как?“ А Мартелино отвърнал: „Ще ти обясня. Аз ще се престоря на сакат, а вие двамата със Стеки ще ме придържате — ти от едната, той от другата страна, уж че аз не мога да вървя сам; вие ще кажете, че искате да ме заведете вътре, та да може светията да ме изцери, и всеки, щом пи види, ще се отдръпне и ще ни стори път.“
Маркезе и Стеки одобрили този остроумен начин. Без да се бавят, тримата излезли от странноприемницата и като стигнали едно усамотено място, Мартелино така се сгърчил целият — свил ръце, крака и пръсти, изкривил уста и цялото си лице, изблещил очи, — че заприличал на плашило; и нямало да се намери човек, който, щом го види, да не помисли, че това е сакат и нещастен. Маркезе и Стеки го вдигнали и с най-благочестив вид го понесли към църквата, като умолявали смирено всеки срещнат: „Сторете ни път, ради бога!“ Народът се отдръпвал и скоро, заобиколени от всеобщо внимание и съпровождани с викове: „Дайте път, дайте път!“, те стигнали до мястото, където било положено тялото на свети Ариго. Неколцина благородни мъже, които стояли наблизо, подхванали Мартелино и го вдигнали към тялото, за да може да изпита веднага целебното му и благотворно действие. Всички почнали да следят най-внимателно какво ще стане, а Мартелино, след като почакал да мине малко време, се престорил (нещо, което владеел до съвършенство), че отначало раздвижва един пръст, после китката на ръката, после цялата си ръка и така постепенно се изправил целият. Като видял това, народът вдигнал такава врява, възхвалявайки свети Ариго, че тя можела да заглуши и най-силния гръм.
Не щеш ли, наблизо се случил някакъв флорентинец, който познавал много добре Мартелино, но отначало, когато го докарали целия сгърчен и превит, не можал да го познае. Ала след като Мартелино се изправил, той прихнал да се смее и казал: „Бог да го убие! Когато го докараха, кой можеше да повярва, че на тоя човек нищо му няма?“ Неколцина граждани от Тревизо чули всичко и тозчас попитали: „Ама как така? Та нали беше целият схванат!“ Флорентинецът отвърнал: „Ами, схванат! Той винаги си е бил здрав и прав като всеки един от нас, само че, както и вие сами можахте да се убедите, притежава повече от всекиго умението да се преструва на такъв, какъвто пожелае!“
Щом чули тия думи, хората сякаш само това чакали — втурнали се и закрещели: „Хванете тоя предател, тоя богохулник, дето се подиграва със светиите, дето се престори на парализиран, без да е такъв, дето се подигра и с нашия, светец, и с нас самите!“ Викайки така, те го сграбчили, издърпали го от мястото, където се намирал, почнали да му скубят косите, разкъсали дрехите му, почнали да го ритат и да го бият с юмруци; и не се смятал за мъж оня, който не побързал да стори това. Мартелино пищял: „Смилете се, за бога!“, дърпал се и се бранел, доколкото можел. Но нищо не помагало, тълпата около него ставала все по-гъста и по-гъста. Като видели всичко това, Маркезе и Стеки си помислили, че работите отиват зле, но не се решавали да му се притекат на помощ, защото се страхували за себе си; напротив, развикали се заедно с другите, че така му се пада, че трябва да го убият, а в същото време си мислели как да го измъкнат от ръцете на тълпата.
Разгневените люде наистина щели да убият Мартелино, ако на Маркезе не му било хрумнало следното: навън пред църквата се били струпали почти всички стражи на синьорията30 и той се втурнал към тях с възможната най-голяма бързина, застанал пред изпълняващия длъжността подеста31 и рекъл: „Помогнете ми, за бога! Там един разбойник ми отряза кесията със сто златни флорини; моля ви, наредете да го заловят, та да си получа обратно своето!“ Като чули това, дванадесет стражи се затичали веднага натам, където продължавали да чешат без чесало клетия Мартелино; с неимоверни усилия те успели да си пробият път сред навалицата, измъкнали го от ръцете на тълпата целия раздърпан и покрит със синини и го откарали в двореца на синьорията.
Последвали ги мнозина, които се смятали подиграни от Мартелино, и щом разбрали, че са го заловили за кражба, всички започнали да твърдят, че е откраднал и техните кесии, тъй като не можали да измислят по-подходящ предлог, за да не му останат длъжни. Като чул това, съдията, който бил твърде суров човек, побързал да го отведе настрана и започнал да го разпитва. Но Мартелино му отвръщал с шеги, сякаш смятал, че задържането му е нищо и никаква работа; това разгневило съдията, който заповядал да го вържат на козел и да го набият здравата; той искал да го накара да признае в каквото бил обвинен, а после да го обеси. Когато спуснали Мартелино на земята и съдията го запитал истина ли е това, което разправят за него тия люде, Мартелино разбрал, че ако отрича, нищо добро не го чака, и рекъл: „Господарю мой, готов съм да ви призная цялата истина, но преди това наредете всеки, който ме обвинява, да ви каже къде и кога съм му откраднал кесията, а пък аз ще казвам вярно ли е, или не.“ — „Добре“ — съгласил се съдията и наредил да повикат неколцина граждани. Един от тях заявил, че Мартелино му измъкнал кесията преди осем дни, друг твърдял, че неговата била открадната преди шест дни, трети настоявал, че Мартелино го ограбил преди четири дни, други пък викали, че техните кесии са откраднати същия ден.
Мартелино ги изслушал и се обърнал към съдията: „Господарю мой, всички тия хора лъжат най-безобразно, а аз мога да ви докажа, че говоря самата истина; та аз съм съвсем отскоро в този град — идвам за пръв път, и ако не е вярно, нека кракът ми не стъпи никога вече тук — и още щом пристигнах, за моя беда, рекох да видя тялото на светията; а там, както сам можете да се уверите, хубаво ме наредиха. Че казаното от мен е самата истина, може да потвърди служителят от синьорията, при когото се явяват всички чужденци: може да се установи и от неговата книга, и най-сетне — и от стопанина на странноприемницата, където съм отседнал. Затова, ако установите, че ви говоря истината, аз ви моля да не ме измъчвате и погубвате по искане на тия негодници.“
През това време Маркезе и Стеки, като научили, че съдията действува срещу него най-сурово и заповядал да вържат Мартелино на козел и да го набият, уплашили се много и си рекли: „Ама че я свършихме: уж да го измъкнем от тигана, а го хвърлихме в огъня!“ И хукнали презглава да търсят стопанина на странноприемницата, където били отседнали; намерили го и му разказали какво се е случило, а той прихнал да се смее и ги завел при някой си Сандро Анголанти, който живеел в Тревизо и бил почитан много от синьора32 на града. Те му разказали всичко поред и почнали да го молят да се застъпи за Мартелино. Сандро се смял много, после отишъл при синьора и го помолил да изпрати някой да доведе Мартелино. Молбата му била изпълнена.
Хората, които били изпратени да вземат Мартелино, го заварили да стои пред съдията само по риза, объркан и примрял от страх, защото съдията не искал и да чуе нещо в негова защита; напротив, тъй като изпитвал известна омраза към флорентинците, той възнамерявал да го обеси и по никой начин не искал да го пусне да го отведат пред синьора, та се наложило да го принудят пряко волята му.
Когато Мартелино се явил пред синьора, разказал му всичко от игла до конец и го помолил, вместо каквато и да е друга милост, да го пусне да си върви, защото, докато не стигнел до Флоренция, все щял да си мисли, че е с примка на шията. Синьорът се смял много заради тази случка, подарил на тримата по една дреха и те, след като — противно на очакванията си — се отървали от голямата опасност, се прибрали живи и здрави у дома си.
НОВЕЛА II
Риналдо д’Асти бива ограбен и попада в К.астел Гулиелмо, където намира подслон у една вдовица; после бива възнаграден за понесените загуби и се прибира жив и здрав у дома си.
Дамите се смели много на патилата на Мартелино, за които разказала Неифила; от младежите най-много се смял Филострато, комуто кралицата наредила да продължи да разказва, тъй като седял до Неифила. Без да чака нова покана, той започнал:
— Прелестни дами, иска ми се да ви разкажа една новела за свети работи, примесени отчасти с бедствия и любовни приключения; и може би ще бъде полезно да бъде изслушана особено внимателно от ония, които бродят по несигурните пътеки на любовта; защото чам често се случва, ако човек не е прочел предварително молитвата на свети Юлиан,33 да намери лош прием, макар и да има удобно легло.
И така, по времето на маркиз Ацо да Ферара, някакъв търговец на име Риналдо д’Асти отишъл по свои работи в Болоня; не щеш ли, като си свършил работата и потеглил обратно, на излизане от Ферара по пътя за Верона той срещнал някакви люде, приличащи на търговци, които всъщност били разбойници и нехранимайковци. Той ги заговорил най-непредпазливо и тръгнал с тях. А те, щом разбрали, че е търговец, предположили, че носи със себе си много пари и решили при първия сгоден случай да го ограбят; но за да не възбудят у него никакви подозрения, престорили се на скромни и порядъчни люде, разговаряли с него за честност и благоприличие и — доколкото можели и умеели — се държали внимателно и смирено. А Риналдо сметнал, че тази среща за него е истинска сполука, тъй като бил тръгнал на път самичък, придружен само от един слуга на кон. Докато пътували — както често става при подобни случаи, — разговаряли ту за едно, ту. за друго, и от дума на дума стигнали до молитвите, с които хората се обръщат към бога; единият от разбойниците — а те били трима — запитал Риналдо: „А вие, почтени човече, кои молитви четете, като тръгвате на път?“ Риналдо отвърнал: „Право да си кажа, в тия работи хич ме няма, не ги разбирам много; зная само няколко молитви, предпочитам да си живея по старому и не му придирям много: но все пак имам навик, когато съм на път, сутрин, преди да тръгна от странноприемницата, винаги да казвам по веднъж «Отче наш» и «Аве Мария» в памет на бащата и майката на свети Юлиан, след което моля и бога, и него да ми помогнат да си намеря добър подслон за следващата нощ. Неведнъж досега по време на моите странствувания ми се е случвало да попадам на какви ли не опасности, но винаги съм успявал да ги избягна и да пренощувам на добро място, да намеря добър подслон; затова съм твърдо убеден, че свети Юлиан, в чест на когото казвам молитвите си, измолва за мен тази Божия Милост. Струва ми се, че ако не кажа молитвите си сутринта, и пътуването ми няма да е благополучно, и нощуването ми няма да е като хората!“
Разбойникът, който му задал въпроса, го запитал отново: „Казахте ли молитвата и тази сутрин?“ Риналдо отвърнал: „Да, разбира се.“ Тогава разбойникът, който вече знаел какво ще стане по-нататък, си рекъл: „Тая молитва ще ти потрябва, защото, ако не ни мине котка път, довечера май няма да спиш добре.“ А на него казал: „И аз, подобно на вас, много съм пътувал, но никога не съм прочитал тая молитва, макар и да съм чувал мнозина да я препоръчват; при все това винаги съм нощувал добре. И довечера може би сам ще се убедите кой ще прекара по-добре нощта — дали вие, дето сте прочели молитвата, или аз, който изобщо не съм я казвал. Вярно е обаче, че вместо нея аз казвам: Dirupisti или Intemerata или пък De profundis34, а те, както разправяше на времето баба ми, били молитви с чудодейна сила.“
И така, те продължили да пътуват заедно, като си бъбрели за най-различни неща, а разбойниците само чакали сгоден случай, за да изпълнят коварните си намерения; привечер, като стигнали отвъд Кастел Гулиелмо и се канели да прегазят една река, тримата решили, че късният час е удобен, а мястото — подходящо: уединено и закътано. Нахвърлили се върху търговеца, ограбили го, пуснали го да върви пеша, само по една риза, и на тръгване му викнали: „Хайде, върви и виж дали тая нощ твоят свети Юлиан ще ти намери добър подслон, а нашият светия сигурно ще се погрижи за нас.“
Прегазили реката и изчезнали.
Когато видял, че разбойниците се нахвърлили върху господаря му, слугата на Риналдо, който бил голям страхливец, вместо да му се притече на помощ, обърнал коня си и препуснал презглава; спрял се чак в Кастел Гулиелмо, където пристигнал вечерта и се разположил да пренощува, без да се погрижи за нищо друго.
През това време Риналдо стоял бос, по риза, треперел и тракал със зъби (било много студено, валял непрестанен сняг) и не знаел какво да прави; като видял, че вечерният здрач бързо се спуска, почнал да се озърта, надявайки се, че все ще намери къде да се подслони, та да прекара нощта и да не умре от студ. Ала не съзрял нищо, тъй като наскоро в този край имало война и всичко било опожарено; тогава, гонен от студа, той хукнал към Кастел Гулиелмо; не знаел къде е избягал слугата му — там или някъде другаде, но се надявал, че ако успее да стигне дотам, Господ все някак си ще му помогне. Станало обаче така, че нощният мрак го заварил, кажи-речи, на цяла миля разстояние от замъка и той стигнал там много късно, когато вратите били вече залостени, а подвижните мостове — вдигнати, та не можал да влезе. Затова изпаднал в отчаяние, заплакал неутешимо и почнал да се озърта наоколо, търсейки къде да се подслони, та поне снегът да не го вали; така съвсем случайно съзрял някаква къща, издадена малко над крепостната стена на замъка, и решил да отиде там да се подслони и да дочака деня. Като стигнал под издадената част на къщата, забелязал една врата; тя била заключена и Риналдо, печален и навъсен, се свил пред прага на купчина слама, която насъбрал наоколо, оплаквайки се непрекъснато на свети Юлиан, че с вярата, която имал в него, съвсем не заслужавал такова отношение.
Но свети Юлиан го бил взел под свря закрила и скоро му осигурил много добър подслон. В крепостта живеела вдовица, нямаща равна на себе си по хубост, която маркиз Ацо обичал повече от живота си и я държал там, та да му е винаги под ръка. Тази жена живеела точно в къщата, под която Риналдо отишъл да се подслони.
Случило се така, че предния ден маркизът пристигнал с намерение да прекара нощта с вдовицата и тайно й пратил вест да му приготвят баня и хубава вечеря; но когато всичко било готово и вдовицата чакала маркиза, пред вратите на замъка пристигнал вестоносец и предал на маркиза такова известие, което го накарало веднага да потегли на път. Той пратил да кажат на вдовицата да не го чака и тозчас препуснал. Жената се поогорчила и като не знаела какво да прави, решила да се изкъпе в приготвената за маркиза баня, а после да се навечеря и да си легне. Отишла да се къпе, но банята се намирала близо до вратата, край която се бил свил клетият Риналдо, и жената чула как той хленчи и трака зъби, както правят щъркелите с клюн. Тогава тя извикала прислужницата си и й казала: „Я иди горе на стената и виж кой седи вън пред вратата; гледай да разбереш какъв е и какво прави там!“ Слугинята отишла, и тъй като въздухът бил чист и прозрачен, видяла Риналдо, който седял и треперел, както казахме, бос и по риза. Тя го запитала кой е, а Риналдо треперел толкова силно, че едва успявал да изговаря думите; той обяснил колкото се може по-кратко кой е, защо и как е попаднал там; после почнал да я моли жалостиво, ако е възможно, да не го оставя да умре през нощта от студ. Слугинята се трогнала, върнала се при господарката си и й разказала всичко; вдовицата също се смилила над него, и като си спомнила, че има ключ от същата тази врата, която маркизът понякога използувал за тайните си похождения, казала на прислужницата: „Иди и тихичко му отвори; вечерята е готова и няма кой да я яде, а има и къде да го подслоним.“
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 29 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |