НОВЕЛА V
С един обед, приготвен от кокошки, и с няколко любезни слова Монфератската маркиза успява да угаси безумната любов, която изпитва към нея френският крал.
Отначало, макар и леко, разказаната от Дионео новела жегнала със срам сърцата на дамите, които слушали; белег за това била пламналата по лицата им свенлива руменина; но после те почнали да се споглеждат и дослушали разказа, като се подхилвали и едва сдържали смеха си. Когато Дионео привършил, те го упрекнали внимателно с няколко любезни думи, желаейки да му намекнат, че подобни новели не бива да се разказват пред дами, а кралицата се обърнала към Фиамета, която седяла на тревата до Дионео, и й наредила да продължи, защото бил дошъл нейният ред. Фиамета се усмихнала грациозно и почнала:
— Много се радвам, загдето с нашите новели ние се заехме да доказваме колко голяма е силата на остроумните, съобразителни отговори; известно е също така, че най-благоразумен е оня мъж, който винаги търси любовта на жена от по-знатен род от неговия, и обратно — най-мъдра е оная жена, която умее да се предпази от любовни чувства към мъж с по-високо положение от нейното. Поради всичко това, прекрасни мои дами, на мен ми хрумна да ви покажа чрез новелата, която следва да разкажа, по какъв начин, с какви действия и слова една благородна дама успяла да се запази от едното, а другото да отстрани.
Монфератският маркиз — човек доблестен и смел и гонфалониер20 на църквата, потеглил през морето на всеобщ кръстоносен поход с безброй въоръжени християни. Когато веднъж в двора на крал Филип Едноокия21, който се канел да тръгне от Франция на същия този поход, станало дума за храбростта на маркиза, някой си рицар споменал, че под небесния свод не може да се срещне друга двойка, подобна на маркиза и неговата съпруга: колкото маркизът изпъквал над всички други рицари с доблестта си, толкова жена му била най-красивата и най-достойната от всички жени на света. Тези думи направили такова силно впечатление на френския крал, че той изведнъж пламнал от любов по маркизата, макар и да не я бил виждал никога.
Кралят решил да се качи на кораба, с който трябвало да потегли на поход, чак в Генуа, за да може, пътувайки дотам по суша, да намери предлог да се отбие при маркизата; той предполагал, че ще може да осъществи желанието си, възползувайки се от отсъствието на маркиза. Речено — сторено. Наредил другите да тръгнат на път по-рано, а той се отправил към владенията на маркиза, придружен от малка свита придворни. Като наближил, кралят пратил един вестоносец да уведоми маркизата да го чака за обед на следния ден.
Маркизата, която била умна и досетлива жена, отвърнала любезно, че приема тази височайша милост и че кралят ще бъде добре дошъл в нейния дом. После се позамислила защо ли такъв човек като краля е решил да я посети в отсъствие на съпруга й; и не се излъгала в предположението си, че навярно го е привлякла мълвата за нейната хубост. Но тъй като била умна и разсъдлива, тя решила да приеме краля както му се полага; и като заповядала да свикат останалите в замъка придворни, посъветвала се с тях, преди да даде нужните за случая разпореждания. А що се отнася до обеда и ястията, решила сама да се погрижи: наредила да изловят веднага всички кокошки из околността и заповядала на готвачите ястията за кралското пиршество да бъдат приготвени само от кокошки.
И така, кралят пристигнал в уречения час, а дамата го посрещнала най-тържествено, с дължимата почит. Когато кралят я видял, тя му се сторила още по-красива, по-достойна и по-възпитана, отколкото си я представял по думите на рицари; той й се възхищавал все повече и не преставал да я хвали, а желанието му се разпалвало толкова по-силно, колкото повече се убеждавал, че маркизата далеч надхвърля представата, която си бил създал за нея.
След като поотпочинал в определените за случая покои, подредени с всичко, каквото подобава на височайша особа като него, и настанало време за обед, кралят и маркизата седнали на отделна трапеза, а останалите придворни били поканени на други маси и зависимост от техния сан. Блюдата следвали едно след друго, а великолепните скъпи вина доставили най-голямо удоволствие на краля, който от време на време хвърлял ласкави погледи към прелестната маркиза. По след известно време кралят забелязал, че многобройните метни, които му поднасят, макар и разнообразни, всичките са приготвени само от кокошки и от нищо друго. И той се зачудил немалко, защото му било добре известно, че този край е богат с дивеч; кралят си помислил също, че след като дамата била предизвестена за неговото посещение, тя е имала достатъчно време да заповяда на хората си да отидат на лов.
По въпреки че бил озадачен, кралят все пак решил да не прекалява, а да заговори маркизата само но повод нейните кокошки. Той се усмихнал и я запитал: „Мадона22, нима в този край отглеждате само кокошки без нито един петел?“ Маркизата схванала съвсем ясно въпроса и като си помислила, че сам Господ Бог й праща сгоден случай да изрази своите разсъждения, обърнала се смело към краля и отвърнала: „Не, господарю мой, но и тукашните жени, макар да се различават малко по облеклото и по достойнствата си от другите, са създадени така, както навсякъде другаде.“
Като чул това, кралят разбрал съвсем ясно и повода за обяда от кокоши ястия, и скрития смисъл на казаните от маркизата слова; той се убедил, че с жена като нея напразно ще си губи времето и че за насилие и дума не може да става; разбрал също, че както изпървом постъпил неразумно, пламвайки от любов по нея, така сега трябвало да се покаже мъдър и да запази честта си, потушавайки обзелото го не за добро желание.
Понеже се страхувал от отговорите на маркизата, той престанал да се шегува и довършил обеда си вече без всякаква надежда. После побързал да си тръгне, желаейки по този начин да прикрие непочтената цел на своето посещение; и като благодарил на маркизата за оказаната му чест и призовал над нея Божията закрила, отправил се към Генуа.
НОВЕЛА VI
С няколко остроумни слова един мъж разобличава подлото лицемерие на монасите.
Всички похвалили добродетелта на маркизата и остроумния урок, даден от нея на френския крал; после Емилия, която седяла до Фиамета, по нареждане на кралицата смело започнала:
— Аз пък ще ви разкажа как един почтен мирянин взел на подбив алчността на един монах с няколко колкото духовити, толкова и достойни за похвала слова.
И така, мили момичета, неотдавна в нашия град живял монах минорит23, инквизитор на нечестивата ерес; макар и да се стремял — както всички те правят — да се представя за благочестив и ревностен крепител на вярата Христова, той все гледал да издири не толкова людете, които нехаят за верските си задължения, а ония, дето имат добре натъпкани кесии. Придържайки се най-усърдно към това правило, веднъж монахът попаднал случайно на един почтен човек, който обаче имал повече пари в кесията, отколкото ум в главата; тоя човек — не защото не бил верующ, а най-вероятно защото си бил посръбнал и поразвеселил — един ден се изпуснал пред дружината си: „Имам такова хубаво вино, че и сам Христос не би отказал чашка от него.“
Съобщили това на инквизитора, а той, щом узнал, че човекът притежава обширни имения и пълна кесия, побързал cum gladiis et fustibus24 да го извика на съд под най-сурово обвинение, с намерение по-скоро да напълни джобовете си с флорини, а не да намали неверието на обвиняемия, както и станало. Той го извикал и го запитал дали е вярно това, що се говори срещу него. Човекът отвърнал, че е вярно и разказал каква била работата. Благочестивият инквизитор — голям поклонник на свети Йоан Златоуст25 — го смъмрил: „Значи, ти си казал, че Христос е пияница, че е любител на хубавите вина, като че ли той е някакъв си там Чинчилионе или някой от вашата дружина от пияници, дето все по кръчмите кисне. А сега си седнал да хленчиш най-смирено и искаш да кажеш, че било дребна работа, така ли? Не е така, както си мислиш: речем ли да постъпим според задълженията си, ще трябва да те пратим на кладата — това заслужаваш.“ И му наговорил още много такива приказки и го заплашвал, сякаш клетият човек бил епикуреец, отричащ безсмъртието на душата; за кратко време така успял да го сплаши, че нещастникът възложил на неколцина посредници да намажат ръцете на монаха с порядъчно количество от маста на свети Йоан Златоуст (която много помага против заразната като чума алчност на духовниците, особено на монасите минорити, дето не смеят да пипнат пара с ръка), та да прояви по-голямо милосърдие към него. И употребил толкова от тая мас — а тя направо е чудодейна, макар Гален да не я споменава нито в едно от своите медицински съчинения, — че кладата, с която го заплашвали, била милостиво заменена с наказанието да носи пришит на гърдите си кръст; и за да се отличава по-добре, сякаш той трябвало да потегля на презморски кръстоносен поход, лепнали му жълт кръст на черен плат.
Освен това, след като получил парите, монахът го задържал известно време при себе си, налагайки му епитимия: всяка сутрин да отива на литургия в „Санта Кроче“, а по пладне да се явява пред него; през останалата част от деня можел да прави каквото си иска. Човекът изпълнявал най-прилежно всичко, каквото му било наредено; но не щеш ли, един ден, по време на службата, той чул да пеят следните слова от евангелието: „И ще ви се въздаде стократно, и ще наследите вечния живот“; той добре ги запомнил и съгласно полученото нареждане се явил точно на обед пред инквизитора, тъкмо когато оня се хранел.
Инквизиторът го запитал ходил ли е сутринта на църква. „Да, месер“ — отвърнал бързо човекът. А инквизиторът казал: „Не чу ли по време на службата нещо, в което да си се усъмнил и за което искаш да ме запиташ?“ Човекът отговорил: „Разбира се, не се усъмних в нищо от онова, което чух; напротив, твърдо съм убеден в неговата истинност; но чух едно нещо, което ме накара и продължава да ме кара да изпитвам безкрайно съжаление към вас и вашите братя, монасите, заради злата участ, която ви очаква на оня свят.“
Тогава инквизиторът запитал: „Кои са тия думи, дето са предизвикали у тебе такова съжаление към нас?“ Човекът отвърнал: „Месер, това бяха думите от евангелието: «И ще ви се въздаде стократно.»“
„Така е — забелязал инквизиторът, — но защо точно тия думи те развълнуваха?“ Човекът отвърнал: „Ще ви обясня, месер. Откакто почнах да идвам тук, всеки ден виждам да раздават на бедняците, дето се трупат отвън, кога един, кога два казана чорба; а тая чорба се отнема от вас и от братята от тоя манастир; и ако на оня спят рекат да ни връщат по сто казана чорба за всеки казан, даден тук, вие ще имате толкова чорба, че направо ще се удавите в нея.“
Сътрапезниците на инквизитора прихнали да се смеят, но духовникът се смутил, защото разбрал, че тия слова са насочени против техните лицемерни благодеяния; и ако не се боял от порицание заради предишната си постъпка, щял да извика човека отново на съд, задето така остроумно жегнал и него, и останалите готованци. Вместо това той с яд му казал да не се явява повече пред него и му разрешил да прави каквото си иска.
НОВЕЛА VII
С разказа си за Примас и абата дьо Клюна Бергамино умело изобличава Кане дела Скала заради проявеното от него необичайно скъперничество.
Новелата, разказана така забавно от Емилия, накарала и кралицата, и всички останали да се смеят и да хвалят остроумието на кръстоносеца. Като се поуспокоили и престанали да се смеят, дошъл ред на Филострато, който започнал така:
— Хубаво е, почитаеми дами, човек да улучи неподвижна цел, но почти истинско чудо е, когато изведнъж се появи нещо необичайно и стрелецът тозчас успее да го порази. Греховният и нечестив живот на духовенството, който често може да се приеме за почти сигурен признак на порочност, лесно може да даде повод всекиму да говори за него, да кори и порицава когото пожелае; затова, колкото и добре да е постъпил оня почтен човек, дето разобличил инквизитора и лицемерното милосърдие на монасите, които подхвърлят на бедняците храна, годна само за свинете или за изхвърляне, по-голяма похвала според мен заслужава човекът, за когото възнамерявам да разкажа сега. На мисълта за това ме наведе предишната новела. Човекът, за когото става дума, осмял месер Кане дела Скала — иначе щедър и благороден господар — за внезапно проявеното и необичайно за него скъперничество, като му разказал една новела, намеквайки чрез нея за онова, което искал да му каже за себе си и за него. Ето и самата новела.
Както все още се носи по света сияйната му слава, месер Кане дела Скала (когото щастието съпътствувало в не едно от неговите начинания) бил един от най-знатните и благородни властелини в Италия от времето на император Федериго II26, та и до наши дни. Веднъж той намислил да устрои във Верона голямо, бляскаво празненство, затова поканил множество люде от разни краища на страната и най-вече всякакви комедианти за забава и развлечение; не щеш ли, неизвестно по какви причини, той изведнъж се отказал от намерението си и като дарил някои от пристигналите вече комедианти, казал им да си вървят.
Останал само един от тях на име Бергамино — такъв изкусен и сладкодумен разказвач, какъвто човек не може да си представи, без да го е чул; и тъй като не бил нито възнаграден, нито пък му било казано да си върви, той решил да не си тръгва, надявайки се, че рано или късно все ще извлече някаква полза за, себе си. Но месер Капе си бил втълпил, че да даде нещо на Бергамино, все едно да го хвърли на вятъра, по-лошо дори — да го хвърли в огъня; затова не му споменавал нищо, нито пък заръчвал някому да му каже нещо но въпроса. Така минали няколко дни. Като видял, че никой не идва да го повика, нито да го потърси заради занаята му, Бергамино, който продължавал да живее за своя сметка в странноприемницата с конете и слугите си, започнал да се отчайва; ала продължил да чака, предполагайки, че ако си тръгне, няма да стори добре.
Той бил донесъл със себе си три изящни, скъпи костюма, подарени му от други властелини, за да се представи както трябва на празника; но тъй като стопанинът на странноприемницата настоявал да му се плаща, наложило се Бергамино да му даде единия костюм; после, понеже продължил престоя си, заложил и втория; след това продължил да се храни за сметка на третия, като мислел да остане, докато му стигнат парите, а после да си отиде. Но един ден, когато вече ядял за сметка на третия си костюм, Бергамино решил да направи следното: явил се пред месер Кане тъкмо когато той обядвал и застанал пред него с твърде опечален вид.
Като го видял, месер Кане — подтикван повече от желанието да го поизмъчи, отколкото да се развлече с някоя от неговите остроумни шеги — се обърнал към него със следните слова: „Какво ти е, Бергамино? Защо си така опечален? Я ни разкажи нещо!“ Тогава, без ни най-малко да се замисля — но сякаш дълго време преди това бил обмислял как да постъпи, — Бергамино, за да си оправи работите, разказал веднага следната новела:
„Вие сигурно знаете, господарю мой, че Примас познавал много добре латински и че нямало по-блестящ и по-остроумен стихотворен от него; благодарение на тия си достойнства той станал толкова знаменит, така се прочул, че макар и да не го познавали лично навсякъде, трудно можело да се намери човек, който да не го знае по име, да не знае кой е Примас. Ето какво се случило с него: веднъж, като бил в Париж и изпаднал в нищета — в каквато повече и живеел, защото заможните люде не ценели кой знае колко неговите достойнства, — той чул да разказват за някой си абат дьо Клюни, който минавал за най-богатия и с най-големи доходи прелат в цялата Църква Божия, с изключение на папата. Слушал той да приказват какви ли не чудесии за неговата щедрост и великолепие, че в неговия двор се уреждали непрекъснато празненства, че ако човек попаднел там, докато абатът се храни, не отказвали никому — стига той да си поиска — ни ядене, ни пиене.
Като чул това Примас, който обичал да се среща с видни хора и сановници, решил да отиде и да се увери с очите си в щедростта на този абат и запитал дали той живее далеч от Париж. Обяснили му, че абатът живее в имението си, на шест мили от. града. Примас си направил сметка, че ако потегли рано сутринта, ще пристигне тъкмо на обед. Помолил да му покажат пътя и тъй като не намерил друг човек, който да върви в същата посока, уплашил се да не се обърка и да не попадне другаде, където трудно би могъл да намери нещо за хапване; затова, за да не остане без храна, за всеки случай решил да вземе със себе си три хляба, като си мислел, че вода (макар и да не я обичал кой знае колко ще намери навсякъде. Напъхал хлябовете в пазвата си и тръгнал; имал щастие, не сбъркал пътя и тъкмо преди обед стигнал там, където живеел абатът. Примас влязъл в имението, почнал да го разглежда и като видял множеството наредени трапези, големите приготовления в кухнята и всичко останало, което било потребно за ядене, си рекъл: «Тоя абат наистина е много щедър, както се разправя». Повъртял се още малко, поразгледал това-онова и станало време за обед; сенешалът на абата наредил да донесат вода за миене на ръцете, а после посочил всекиму къде да седне.
Случило се така, че мястото на Примас се паднало течно срещу вратата, откъдето абатът трябвало да влезе в трапезарията. В този двор бил установен следният обичан: докато абатът не седнел на трапезата, на другите маси не слагали ни вино, ни хляб, ни никакво ядене и пиене. След като трапезите били наредени, сенешалът пратил да съобщят на абата да заповяда, че обедът е готов. Абатът наредил да отворят вратата на покоите му, за да влезе в трапезарията, тръгнал, огледал се и първият човек, когото зърнал, бил бедно облеченият Примас, когото той не познавал.
Щом го видял, в главата му преминала лоша мисъл, каквато дотогава и на ум не му била идвала: «Я виж ти на какви хора давам да ядат!» Върнал се обратно в покоите си, наредил да затворят вратата и запитал онези, които го съпровождали, дали някой от тях познава скитника, дето седи там, точно срещу вратата. Всички отвърнали че не го познават. От ходенето Примас бил огладнял здравата, пък и не бил свикнал да пости; той почакал малко и като видял, че абатът не идва, измъкнал от пазвата си един от трите хляба, които носел със себе си, и почнал да яде. Като изчакал да мине малко време, абатът заповядал на едного от прислужниците да види дали Примас си е отишъл. Слугата отвърнал: «Не, месер, той е още тук и яде хляб; а това показва, че го е донесъл със себе си». Тогава абатът рекъл: «Щом си носи, да си го яде, а от нашия хляб днес залък няма да получи». Искало му се Примас сам да си тръгне, защото мислел, че ще бъде неприлично от негова страна, ако го изгони. След като изял хляба и видял, че абатът никакъв не се вестява, Примас наченал втория хляб; абатът бил уведомен и за това, защото наредил пак да проверят дали Примас не си е отишъл вече.
Най-сетне, след като абатът все още не се появявал, Примас, довършвайки втория хляб, почнал да яде третия. Щом съобщили това на абата, той почнал да си мисли: «Що за глупост ми хрумна днес? Защо ми досвидя? Защо се озлобих? И за какво? Колко години вече храня на трапезата си всеки, който пожелае да се наяде, без оглед на това дали е благородник или селянин, беден или богат, почтен търговец или измамник: колко пъти съм виждал със собствените си очи безброй скитници да лапат от моето ядене и никога не ми е хрумвала мисъл, подобна на тази, която ми мина сега, щом зърнах този човек; уверен съм, че съм обзет от скъперничество, защото той не ще да е случаен човек. Той иска да мине за скитник, но щом душата ми отказва да го почете, у него сигурно трябва да има нещо необикновено». Така си помислил абатът и пожелал да узнае кой е този човек.
Като разбрал, че това е Примас — за когото отдавна бил слушал да разправят, че е достоен и уважаван човек — и че той е дошъл, за да се увери с очите си в щедростта му, за която толкова бил чувал да говорят, абатът се засрамил и желаейки да заглади вината си, почнал да се суети около него и да му оказва какви ли не почести. Когато се наобядвали, абатът заповядал да облекат Примас в най-хубави дрехи, както подобавало на неговото положение, дал му кон и пари и оставил на него сам да реши дали да остане, или да си тръгне. Примас останал много доволен от всичко, благодарил му най-сърдечно и се върнал на кон в Париж, откъдето бил тръгнал пеша.“
Месер Кане, който бил умен човек, разбрал много добре, без да се нуждае от каквито и да било допълнителни пояснения, какво искал да каже Бергамино и като се усмихнал, рекъл:
„Бергамино, ти съумя да намекнеш най-изкусно и за нанесената ти обида и да покажеш както собственото си изкуство, така и проявеното от мен скъперничество и да ми дадеш да разбера какво искаш от мен; вярно е, че никога досега не съм проявявал такова скъперничество, каквото проявих към теб; но аз ще го прогоня с тоягата, която самият ти ми показа.“
И наредил да заплатят на стопанина на странноприемницата, където бил отседнал Бергамино, а него облякъл в една от най-разкошните си дрехи, дал му кон и пари и оставил на него да реши дали да си върви, или да остане.
НОВЕЛА VIII
Гулиелмо Борсиере ловко изобличава в скъперничество месер Ермино дей Грималди.
До Филострато седяла Лаурета; като стихнали хвалебствията за находчивостта на Бергамино, тя, знаейки, че е неин ред да разказва, започнала, без да чака покана:
— Мили мои дружки, предишната новела ме подсети да ви разкажа как друг придворен смехотворец успял по подобен начин, и то не без успех, да изобличи алчността на един много богат търговец; и макар по съдържание тази новела да прилича твърде много на предишната, тя ще ви достави не по-малко удоволствие, особено ако вземете предвид благоприятния й завършек.
И така, преди много години живял в Генуа мъж от именит род, на име месер Ермино дей Грималди; както всички смятали, по своето богатство Ермино дей Грималди — а той притежавал огромни имения и много пари — далеч превъзхождал и най-богатите по онова време люде в Италия; но ако по богатство надминавал всички италианци, той нямал равен на себе си сред скъперниците и бедняците в цял свят както по своето скъперничество, така и по оскъдицата, в която живеел. Той не само не развързвал кесията си да почете другите, но и сам — противно на обичая на генуезците, люде, свикнали да се обличат богато, — за да не харчи, се подлагал на големи лишения във всичко — и в ядене, и в пиене, и в облеклото. Поради това — и то не без основание — фамилното му име Грималди се забравило и всички го наричали месер Ермино Скъперника.
Случило се така, че по времето, когато той умножавал богатството си, без да харчи нито стотинка, в Генуа пристигнал един находчив придворен смехотворец на име Гулиелмо Борсиере; той бил възпитан и сладкодумен човек и не приличал ни най-малко на днешните си събратя, които (за голям срам на покварените и достойни за порицание люде, дето днес искат да бъдат смятани и наричани благородници) би трябвало по-скоро да се наричат магарета, отгледани в блатото на най-голямата човешка низост, а не из дворовете. На времето придворните комедианти се занимавали и полагали усилия да помиряват благородниците, когато между тях възниквали войни или разпри, уреждали брачни, родствени или дружески връзки или ободрявали с весели и игриви слова падналите духом, развличали придворните или пък с остри упреци — подобно на бащи — бичували недостатъците на порочните хора, и при това срещу незначително възнаграждение; днес обаче те се стремят да прекарват времето си, разнасяйки злословия и клюки, сеейки раздори и разказвайки разни мръсотии и непристойни неща и което е още по-лошо, вършат всичко това пред хората, като си приписват един другиму всичко най-лошо, най-срамно и най-долно, без оглед на това дали е вярно, или не, и с лицемерни ласкателства въвличат почтените люде в недостойни и мръсни дела. А жалките и безнравствени благородници оказват най-голямо предпочитание (като го възнаграждават най-щедро) към оногова измежду тях, който говори и постъпва най-гнусно; това е голям, достоен за порицание срам за нашето време и е очевидно доказателство, че отдалечавайки се от нас, добродетелите са изоставили клетите люде в блатото на пороците.
Но нека се върна към онова, с което започнах и от което моето справедливо негодувание ме отклони повече, отколкото предполагах.
И така, искам да кажа, че споменатият Гулиелмо бил посрещнат радушно, с най-големи почести от първенците на Генуа. След като прекарал няколко дни в града и чул какви ли не приказки за скъперничеството на месер Ермино и за нищетата, в която живеел, той пожелал да го види. Месер Ермино бил чувал, че Гулиелмо Борсиере е почтен и уважаван човек, и тъй като — въпреки своето скъперничество — все пак бил запазил у себе си искрица благородство, посрещнал го с най-приятелски слова и с усмивка на уста. Месер Ермино повел с него оживен разговор по различни въпроси и както беседвали, отвел Гулиелмо и дошлите с него генуезци към новия си красив дом, който бил накарал да построят; след като ги развел навсякъде, той запитал Гулиелмо: „Месер Гулиелмо, вие много сте видели и много чули; бихте ли могли да ми подскажете нещо, което досега не е виждано и което аз бих могъл да наредя да изпишат в залата на тоя мой дом?“
Като чул тия не на място казани слова, Гулиелмо отвърнал: „Месер, мисля, че трудно бих могъл да ви посоча нещо наистина невиждано освен кихавица или нещо подобно; в замяна на това обаче, ако желаете, бих могъл да ви насоча към нещо, което вие навярно никога не сте виждали.“ Месер Ермино възкликнал: „Моля ви, кажете! Какво е то?“ Той и не очаквал, че Гулиелмо ще му отговори така, както отвърнал. Защото Гулиелмо казал: „Наредете да напишат: «Благородство».“ Като чул тия думи, месер Ермино изведнъж изпитал такъв срам, че настроението му се променило почти коренно в сравнение с това, каквото било до този миг.
„Месер Гулиелмо — рекъл той, — аз ще се разпоредя да напишат тази дума така, че нито вие, нито който и да е друг някога да има основание да каже, че аз нито съм виждал тази дума, нито пък съм чувал за нея.“ Оттогава насетне (толкова силна се оказала изречената от Гулиелмо дума) той станал най-щедрият и най-гостоприемен благородник — отнасящ се с най-голямо внимание и любезност и към чужденците, и към съгражданите си — в сравнение с когото и да било друг в Генуа от онова време.
НОВЕЛА IX
Жегнат от една гасконска дама, кралят на Кипър от малодушен става решителен.
Най-после дошъл ред на Елиса; тя била последна и без да чака подкана от кралицата, започнала весело така:
— Прелестни млади дами, често се случва една-единствена, понякога повече неочаквано, отколкото нарочно казана дума да упражни върху човека онова въздействие, което са били безсилни да окажат всевъзможните упреци и многото наложени му наказания. Това се вижда много добре чрез новелата, разказана ни от Лаурета; аз пък искам да ви докажа същото с още една, твърде кратка новела, защото хубавите разкази са винаги полезни и трябва да бъдат внимателно изслушвани, който и да ги разказва.
И така, искам да кажа, че по времето на първия кипърски крал, след като Готфрид Булонски27 завоювал Светата земя, случило се така, че някаква благородна гасконка отишла на поклонение пред гроба господен, а после на връщане пристигнала в Кипър, където някакви си негодници я обидили по най-безсрамен начин. И тъй като никой не я защитил, тя решила да се оплаче на краля; някой обаче й препоръчал да не си губи времето напразно, защото кралят бил толкова малодушен и жалък човек, че не само не наказвал за нанесените другиму обиди и оскърбления, ами с достойно за презрение малодушие преглъщал много обиди към самия него; та затова всеки, щом се ядосал за нещо, изливал си го на него, като го обиждал и ругаел.
Щом чула това, дамата, която била изгубила всякаква надежда да получи удовлетворение, решила да си излее поне яда, като укори краля за неговото малодушие.
Тя отишла при него, разплакала се и му казала: „Господарю мой, аз се явявам пред теб не защото очаквам възмездие за обидата, която ми нанесоха, а за да те помоля — вместо удовлетворение — да ме научиш да понасям така, както разправят, че сам ти понасяш оскърбленията, с които се нахвърлят срещу теб; та като взема пример от теб, да мога да преглътна обидата, която ми нанесоха и която — бог ми е свидетел, че ти казвам самата истина, — ако можех, бих прехвърлила с най-голямо удоволствие върху теб, щом си толкова издръжлив!“
Кралят, който до този миг бил муден и бездеен, изведнъж се стреснал, сякаш събуден от дълбок сън, наредил да накажат най-строго ония, дето обидили жената, и оттогава почнал да преследва най-сурово всеки, който вършел деяния, накърняващи честта на короната.
НОВЕЛА X
Магистър Алберто от Болоня засрамва изкусно една жена, която искала да го подиграе, задето се влюбил в нея.
Елиса млъкнала; да разкаже последната новела, било задължение на кралицата, която с женствена грация започнала:
— Благонравни девойки, както в ясните нощи звездите красят небесния свод, а напролет цветята — зелените морави, така и остроумните слова са украшение за добродетелните нрави и забавните беседи; поради своята краткост те повече прилягат на нас, жените, отколкото на мъжете, защото продължителното многоглаголствуване — особено когато е излишно — подхожда повече на мъжете, отколкото на жените, въпреки че днес — за наш срам и за срам на всички жени по света — е рядкост, та дори и невъзможно да се срещне жена, която да схване казаното на място остроумие или пък, ако го разбере, да съумее да отвърне както следва. А така става, защото умението, прилагано някога от жените, за да развиват духа си, днес се използува от тях да труфят тялото си; жената, която има най-пъстра рокля, с най-много обшивки и гиздала, смята, че хората са длъжни да я почитат като по-издигната от другите, и съвсем и не й минава през ума, че ако някой се сети да натовари или окачи всичко това на едно магаре, то ще може да издържи на много повече дрехи, отколкото която и да било жена, ала с това няма да заслужи повече почит и пак ще си остане магаре. Срам ме е да говоря за това, защото, ако спомена нещо против другите, значи да кажа същото и против себе си: нагиздени, белосани и червосани, облечени в пъстри дрехи, те стоят като мраморни статуи, неми и безчувствени, а запита ли ги човек за нещо, отговарят така, че би било по-добре изобщо да не си отварят устата; но те искат да ни уверят, че неумението им да поддържат разговор в обществото на жени или на почтени мъже се дължало на непорочността на техния дух, а плиткоумието си наричат свенливост, като че ли скромна може да бъде само жената, която разговаря единствено със слугинята си или със своята перачка или готвачка. Та нали, ако природата наистина ги е създала така, както те искат да ни убедят, самата тя щеше да се погрижи да ограничи по друг начин тяхната бъбривост.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 27 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |