Студопедия
Случайная страница | ТОМ-1 | ТОМ-2 | ТОМ-3
АвтомобилиАстрономияБиологияГеографияДом и садДругие языкиДругоеИнформатика
ИсторияКультураЛитератураЛогикаМатематикаМедицинаМеталлургияМеханика
ОбразованиеОхрана трудаПедагогикаПолитикаПравоПсихологияРелигияРиторика
СоциологияСпортСтроительствоТехнологияТуризмФизикаФилософияФинансы
ХимияЧерчениеЭкологияЭкономикаЭлектроника

LXXXIII. БОЖИЯТА ДЕСНИЦА

Читайте также:
  1. VI. Десница господня
  2. ДЕСНИЦА КОРОЛЯ
  3. ДЕСНИЦА ТАТИАНЫ
  4. Десница Твоя, Господи, прославися в крепости, десная Твоя рука, Господи, сокруши врага, и множеством славы Твоея стерл еси супостаты».
  5. Ирмос: Твоя победительная десница боголепно в крепости прославися: та бо безсмертне, яко всемогущая, противныя сотре, израильтяном путь глубины новосоделавшая.

 

Кадрус продължаваше да стене:

— Помощ, господин абате, помощ!

— Какво има? — запита Монте Кристо.

— Помощ! — повтори Кадрус. — Убиха ме.

— Тук сме, не бой се.

— Ох, свършено е вече, закъсняхте; ще умра пред вас. Какви рани, колко кръв!

И загуби съзнание.

Али и господарят му пренесоха ранения вътре. Монте Кристо накара Али да го съблече и веднага откри трите рани, които убиецът му бе нанесъл.

— Господи! — продължи той. — Отмъщението ви понякога се забавя; но само за да бъде по-пълно.

Али гледаше господаря си, сякаш питаше какво да прави.

— Иди доведи, от предградието Сент Оноре кралския прокурор Вилфор. На излизане събуди вратаря и му кажи да доведе лекар.

Али послуша и остави мнимия абат сам с Кадрус, който беше все още в безсъзнание. Когато нещастникът отвори очи, графът, седнал на няколко стъпки от него, го гледаше с мрачно състрадание; устните му мърдаха, като че шепнеха молитва.

— Хирург, господин абате, хирург.

— Изпратих за хирург — отвърна абатът.

— Знам, че е безполезно, няма да ме спаси, но може би ще ми продължи малко живота, да мога да дам показание.

— Какво показание?

— За убиеца.

— Познавате ли го?

— Как да не го познавам! Познавам го, разбира се, Бенедето беше.

— Корсиканчето?

— Същото.

— Другарят ви?

— Да. След като ми даде плана на къщата на графа с надежда, че ще го убия, та да го наследи, или пък че графът ще ме убие и Бенедето ще се отърве от мене, ме е причакал в градината и ме уби.

— Изпратих и за лекар, и за кралския прокурор.

— Късно, късно — отвърна Кадрус. — Усещам, че кръвта ми изтича.

— Чакайте — каза Монте Кристо.

Излезе и след пет минути се върна с някакво шишенце. Втренчените очи на умиращия не се отделяха от вратата, отгдето подсъзнателно очакваше, че ще дойде помощта.

— Побързайте, господин абате, побързайте! — промълви той. — Усещам, че пак ще изпадна в несвяст.

Монте Кристо се приближи и капна върху посинелите устни на ранения три-четири капки от течността в шишенцето. Кадрус въздъхна.

— О! — прошепна той. — Живот ми вляхте с това нещо, още… още…

— Още две капки ще ви погубят — отвърна абатът.

— Дано дойде някой, на когото да предам името на тоя окаяник.

— Искате ли да напиша показанието? Вие ще го подпишете.

— Да… да… — промълви Кадрус и очите му светнаха при мисълта за това посмъртно отмъщение.

Монте Кристо написа:

 

„Умирам, убит от корсиканеца Бенедето, мой другар по окови в Тулон под «номер 59».“

 

— Побързайте! Побързайте! — мълвеше Кадрус. — Не ще мога да подпиша.

Монте Кристо му подаде перото, той събра последните си сили, подписа и се отпусна на постелката с думите:

— Вие ще разкажете останалото, господин абате; ще кажете, че си е присвоил името Андреа Кавалканти, живее в Отел де пренс, и… о, боже, боже! Умирам вече, умирам!

Кадрус изпадна отново в безсъзнание.



Абатът поднесе шишенцето до ноздрите му, раненият отвори очи.

Желанието за мъст не го бе напуснало, докато беше в несвяст.

— Ще кажете всичко това, нали, господин абате?

— Да, всичко това и още много други неща.

— Какво ще кажете?

— Ще кажа, че сигурно ви е дал плана на къщата, като се е надявал графът да ви убие; ще кажа, че е предупредил графа с писъмце, ще кажа, че тъй като графът отсъствува, писъмцето получих аз и ви причаках.

— И ще го гилотинират, нали? — попита Кадрус. — Обещавате ли ми, че ще го гилотинират? Умирам с тази надежда, тя ме подкрепя в смъртта.

— Ще кажа — продължи графът, — че той дойде след вас и ви следеше през цялото време; щом ви видя, че излизате, изтича и се скри до ъгъла на зида.

— Нима видяхте всичко?

— Припомнете си думите ми: „Ако се прибереш жив и здрав, ще сметна, че бог ти е простил и аз също ще ти простя“.

— А не ме предупредихте! — извика Кадрус и се опита да се надигне на лакът. — Знаели сте, че ще бъда убит На излизане оттук, а не ме предупредихте!

— Не те предупредих, защото в ръката на Бенедето виждах божието правосъдие и бих сметнал, че върша светотатство, ако се противопоставя на намерението на провидението.

Загрузка...

— Божие правосъдие! Не ми говорете за такова нещо, господин абате: ако има божие правосъдие, вие знаете по-добре от мене, че то би трябвало да накаже хора, които не наказва.

— Търпение! — отвърна абатът с глас, от който умиращият изтръпна. — Търпение!

Кадрус го погледна смаян.

— Освен това — продължи абатът — господ е милостив към всички, както беше към тебе: той е отец, преди да бъде съдия.

— Та нима вярвате в бога? — извика Кадрус.

— Ако бих имал нещастието да не вярвам досега — отвърна Монте Кристо, — щях да повярвам, като те гледам.

Кадрус вдигна към небето стиснати пестници.

— Слушай — започна абатът и протегна ръка към ранения, сякаш искаше да му вдъхне вяра, — ето какво направи за тебе този господ, в когото ти отказваш да повярваш в последния миг: дал ти бе здраве, сили, сигурна работа, дори приятели, дал ти бе, с една дума, живот, който човек може да прекара със спокойна съвест, задоволявайки всичките си естествени стремежи; вместо да използуваш тия божи дарове, така нарядко давани с такава щедрост, какво направи ти? Отдаде се на безделие и пиянство и в пиянство измени на най-добрия си приятел.

— Помощ! — извика Кадрус. — Нямам нужда от поп, а от доктор; раните ми може да не са смъртоносни, може би ще поживея още, може би ще успеят да ме спасят!

— Раните ти са толкова смъртоносни, че без трите капки, които ти дадох, щеше да издъхнеш досега. Слушай какво ти говоря!

— Ох! — промълви Кадрус. — Странен свещеник сте вие! Отчайвате умиращите, вместо да ги утешавате!

— Слушай! — продължи абатът. — Когато измени на приятеля си, бог не те наказа, а те предупреди: ти изпадна в нищета и започна да гладуваш; завиждаше, вместо да работиш; замисляше престъпления, като се оправдаваше с нуждата; но бог извърши чудо и чрез моята ръка ти изпрати богатство в нищетата, невероятно богатство за тебе, окаянико, който никога нищо не бе притежавал. Но това неочаквано, нечувано богатство, на каквото не би могъл да се надяваш, ти се стори недостатъчно, щом го видя в ръцете си; поиска да го удвоиш: и как? С убийство. Удвои го, но бог ти го отне и те изправи пред човешкото правосъдие.

— Не бях аз, дето исках да убия евреина — заяви Кадрус. — Карконтката беше.

— Да — отвърна Монте Кристо. — Затова господ, както всякога (не ще кажа този път справедлив, защото ако беше справедлив, щеше да те погуби), господ, както всякога милостив, допусна съдиите да се трогнат от разказа ти и да те оставят жив.

— Дявол ги взел! За да ме изпратят на доживотна каторга! Чудесна милост!

— Но тогава, нещастнико, ти я сметна наистина за милост; страхливото ти сърце, което трепереше пред смъртта, подскочи от радост при вестта за доживотния позор, защото и ти си каза като всички каторжници: от каторга се излиза, от гроб не се излиза. И беше прав, защото каторгата най-неочаквано се отвори за тебе: в Тулон пристигна някакъв англичанин, дал обет да спаси двама души от позор; изборът му пада върху тебе и другаря ти; щастието слиза за втори път върху тебе от небето, ти получаваш едновременно пари и спокойствие, можеш да заживееш отново като хората, след като си бил осъден да живееш като каторжник; и ето, нещастнико, че ти се опитваш да предизвикаш за трети път бога. „Не ми стига, каквото имам“ — казваш ти, макар че имаш повече откогато и да било, и извършваш без основание и без оправдание трето престъпление. На господ дотегна. И те наказа.

Кадрус гаснеше бързо.

— Да пийна нещо! — помоли той. — Жаден съм… изгарям!

Монте Кристо му подаде чаша вода.

— Проклет Бенедето! — промълви Кадрус, докато връщаше чашата. — Той все пак ще се изплъзне!

— Никой няма да се изплъзне, Кадрус, запомни, каквото ти казвам… Бенедето ще си получи наказанието!

— И вие вашето — отвърна Кадрус, — защото не изпълнихте дълга си на свещеник… Трябваше да попречите на Бенедето да ме убие.

— Аз ли? — каза графът с усмивка, която смрази умиращия. — Аз да попреча на Бенедето да те убие, когато ти пречупи ножа си в ризницата, която пази гърдите ми!… Ако те бях срещнал смирен, каеш се, можеше и да попреча на Бенедето да те убие, но аз те срещнах възгордян, кръвожаден и затова позволих да се изпълни волята господня!

— Аз не вярвам в бога! — изрева Кадрус. — И ти не вярваш… Само лъжеш… лъжеш!…

— Млъкни! — извика абатът. — Не губи и сетните си капки кръв… Не вярваш в бога, но умираш погубен от бога!… Не вярваш в бога, а бог иска само една молитва, една дума, една сълза, за да прости… Бог можеше да насочи камата на убиеца така, че да издъхнеш веднага… но ти остави четвърт час, за да се покаеш… Погледни в душата си, нещастнико, и се покай!

— Не — отвърна Кадрус, — не се покайвам; няма бог, няма провидение, има само случайност.

— Има провидение, има и бог — възрази Монте Кристо — и доказателство за това е, че ти лежиш тук отчаян, отричащ бога, а пък аз стоя пред тебе богат, щастлив, жив и здрав, скръстил ръце пред тоя бог, в когото се опитваш да не вярваш и въпреки това в душата си вярваш.

— Но кой сте вие тогава? — запита Кадрус, като впи гаснещия си поглед в графа.

— Погледни ме добре — каза Монте Кристо, взе свещта и я приближи към лицето си.

— Виждам! Абат… Абат Бузони…

Монте Кристо свали перуката си, която променяше лицето му и освободи прекрасните си черни коси, великолепна рамка на бледото лице.

— Ох! — въздъхна Кадрус. — Да не беше черната коса, бих казал, че сте англичанинът лорд Уилмор.

— Не съм нито абат Бузони, нито лорд Уилмор — отвърна Монте Кристо, — погледни по-добре, потърси по-далеко, някъде из най-ранните ти спомени.

Някаква магнитна сила в последните думи на графа съживи още веднъж чезнещите сетива на нещастника.

— Да, наистина — промълви той, — струва ми се, че съм ви виждал, че съм ви познавал в миналото.

— Виждал си ме, Кадрус, познавал си ме.

— Но кой сте тогава? И защо, ако сте ме виждали и познавали, ме оставяте да умра?

— Защото нищо не може да те спаси, Кадрус, защото раните ти са смъртоносни. Ако можеше да бъдеш спасен, щях да съзра в това последна божия милост и бих се опитал отново, кълна се в гроба на баща си, да те върна към живота и покаянието.

— В гроба на баща си! — повтори Кадрус и съживен от последна искрица сили, се понадигна, за да види по-отблизо човека, изрекъл най-святата от всички клетви. — Кой си ти най-сетне?

Графът следеше неотклонно наближаването на смъртта. Разбра, че този изблик на живот е последен, приближи се до умиращия, погледна го спокойно и тъжно и прошепна до ухото му:

— Аз съм… аз съм…

Едва отворените устни изрекоха едно име, но така тихо, сякаш графът се страхуваше сам да го чуе.

Привдигнал се на колене, Кадрус протегна ръце, направи усилие да се отдръпне, после преплете пръсти и с последно усилие ги вдигна:

— Боже, боже! — промълви той. — Прости ми, загдето те отрекох; ти съществуваш, наистина съществуваш, наистина си отец на хората на небето и техен съдник на земята. Господи боже, дълго не те познавах! Господи боже, прости ми, господи боже, приеми, ме!

Затвори очи и падна по гръб с последен вик и последна въздишка.

Кръвта спря изведнъж до ръбовете на широките рани. Издъхнал бе.

— Първият! — изрече тайнствено графът, втренчил поглед в трупа, обезобразен от страшната смърт.

След десет минути пристигнаха лекарят и кралският прокурор; първият с вратаря, вторият с Али; посрещна ги абат Бузони, който се молеше край мъртвеца.

 


Дата добавления: 2015-10-13; просмотров: 53 | Нарушение авторских прав


Читайте в этой же книге: LXXIII. ОБЕЩАНИЕТО | LXXIV. СЕМЕЙНАТА ГРОБНИЦА НА РОДА ВИЛФОР | LXXV. ПРОТОКОЛЪТ | LXXVI. УСПЕХИТЕ НА КАВАЛКАНТИ СИН | LXXVII ХАИДЕ | LXXVIII. ПИШАТ НИ ОТ ЯНИНА | Пишат ни от Янина. | LXXIX. ЛИМОНАДАТА | LXXX. ОБВИНЕНИЕТО | LXXXI. СТАЯТА НА БИВШИЯ ХЛЕБАР |
<== предыдущая страница | следующая страница ==>
LXXXII. ВЗЛОМЪТ| LXXXIV. БОШАН

mybiblioteka.su - 2015-2018 год. (0.011 сек.)