Студопедия
Случайная страница | ТОМ-1 | ТОМ-2 | ТОМ-3
АвтомобилиАстрономияБиологияГеографияДом и садДругие языкиДругоеИнформатика
ИсторияКультураЛитератураЛогикаМатематикаМедицинаМеталлургияМеханика
ОбразованиеОхрана трудаПедагогикаПолитикаПравоПсихологияРелигияРиторика
СоциологияСпортСтроительствоТехнологияТуризмФизикаФилософияФинансы
ХимияЧерчениеЭкологияЭкономикаЭлектроника

XL. ОБЯДЪТ

 

Графът, както знаем, беше скромен сътрапезник. Албер забеляза това и изказа опасение да не би парижкият живот да не се е понравил на госта му още от самото начало със своята най-веществена, но все пак и най-необходима страна.

— Драги графе — каза той, — страхувам се да не би кухнята на улица Елдер да не ви хареса колкото тази на пиаца д’Еспаня. Трябваше да се осведомя за предпочитанията ви, за да ви приготвят ястия по ваш вкус.

— Ако ме познавахте повече, господине — отвърна усмихнато графът, — нямаше да проявявате такива почти обидни грижи за пътешественик като мене, който е живял последователно с макарони в Неапол, с olla podrida[104]във Валенция, с пилаф в Цариград, с къри[105]в Индия и ластовичи гнезда в Китай. Космополит като мене няма своя кухня. Ям всичко и навсякъде, само че ям малко, но днес, при все че ме укоряват в малко ядене, всъщност ям много, защото не съм хапвал нищо от вчера заран.

— Как от вчера заран? — извикаха сътрапезниците му. — Не сте яли цели двадесет и четири часа?

— Да — отвърна Монте Кристо; — бях принуден да се отклоня от пътя си, за да събера някои сведения из околностите на Ним, така че закъснях и не исках да се спирам.

— И се хранихте в колата си? — запита Морсер.

— Не, спах, както ми се случва, когато скучая, а нямам смелост да се развлека или когато съм гладен и въпреки това нямам желание да ям.

— Нима можете да си заповядате да спите, господине? — попита Морел.

— Горе-долу.

— Имате начин да го сторите?

— Непогрешим.

— Ето нещо, което би било незаменимо за нас, африканците, които не винаги имаме какво да ядем, а твърде нарядко какво да пием — каза Морел.

— Да — отвърна Монте Кристо; — за жалост моето средство, отлично за човек като мене, който води съвсем изключителен живот, би било твърде опасно, ако се приложи към армия; защото тя не би се събудила тъкмо когато имат най-голяма нужда от нея.

— А може ли да знаем какво е това средство? — попита Дебре.

— Да, боже мой, да! — каза Монте Кристо. — Не го пазя в тайна: това е една смес от първокачествен опиум, който си купих лично в Кантон, за да съм сигурен, че е съвсем чист, и най-добрия ориенталски хашиш от долината между Тигър и Ефрат; смесвате двете вещества по равни части и си приготвяте хапчета, които глътвате, щом стане нужда. След десет минути заспивате. Попитайте господин Франц д’Епине. Струва ми се, че той ги опита веднъж.

— Да — отвърна Морсер, — той ми намекна за това и дори е запазил много приятен спомен от случката.

— Но — намеси се Бошан, недоверчив като всеки журналист — всякога ли носите със себе си такива хапчета?

— Всякога — отвърна Монте Кристо.

— Ще бъде ли нахално, ако поискам да видя тези скъпоценни хапчета? — продължи Бошан с надежда да улови графа в неискреност.

— Не, господине — отвърна Монте Кристо.

И извади от джоба си чудесна бонбониера, издълбана в един единствен изумруд и затворена със златно винтче. При отвинтването падаше зеленикаво топче, голямо колкото грахово зърно. Топчето имаше силна, парлива миризма; в изумруда имаше пет-шест такива топчета; би могъл обаче да побере до дванадесет.



Бонбониерата обиколи трапезата, но гостите си я подаваха повече, за да разгледат изумруда, отколкото да видят или помиришат хапчетата.

— Вашият готвач ли ви приготвя тая гощавка? — попита Бошан.

— Съвсем не, господине — каза Монте Кристо; — аз не поверявам истинските си наслади в недостойни ръце. Достатъчно добър химик съм, за да си приготвя сам хапчетата.

— Този изумруд е прекрасен, при това най-едрият, който съм виждал, макар че майка ми има доста забележителни фамилни скъпоценности — обади се Шато Рено.

— Имах три еднакви — продължи Монте Кристо; — един дадох на падишаха, който накара да го инкрустират на сабята му; втория, подарих на негово светейшество папата, който нареди да го инкрустират на тиарата му срещу подобен, макар и не толкова красив изумруд, подарен на предшественика му Пий VII от император Наполеон; третия запазих за себе си и дадох да го издълбаят, с което намалих наполовина стойността му, но го приспособих за целта, за която ми беше потребен.

Загрузка...

Всички погледнаха учудено Монте Кристо; той говореше така просто, щото очевидно казваше истината или пък беше луд; но изумрудът, върнал се вече в неговите ръце, съвсем естествено навеждаше всички към първото предположение.

— И какво ви дадоха двамата властелини в замяна на такъв великолепен подарък? — попита Дебре.

— Падишахът подари свободата на една жена — отвърна графът; — негово светейшество папата — живота на един мъж. Поне веднъж в живота си бях така могъщ, както ако бях роден в подножието на престол.

— Мъжът е Пепино, нали? — извика Морсер. — За него сте използували правото си да получите едно помилване?

— Може би — усмихна се Монте Кристо.

— Нямате представа, господин графе, с какво удоволствие ви слушам! — заяви Морсер. — Бях казал предварително на приятелите си, че сте приказна личност, вълшебник от Хиляда и една нощ, средновековен магьосник; но парижаните са хора, свикнали с такива парадокси, че могат да сметнат за фантазия и най-безспорни истини, щом не са ги срещнали във всекидневния си живот. Ето например Дебре, който чете, и Бошан, който пише всеки ден как е бил спрян и ограбен на булеварда някой закъснял член на жокей-клуб; как са били убити четирима души на улица Сен Дени или булевард Сен Жермен; как са били арестувани десет, петнадесет, двадесет крадци в някое кафене на булевард дю Темпл или в Юлиановите терми и все пак отричат съществуването на бандити из Маремо[106], из околностите на Рим или из Понтийските блата[107]. Затова ви моля, господин графе, да им разкажете лично как бях заловен от тия бандити и как без вашата великодушна намеса по всяка вероятност бих очаквал сега второто пришествие и възкресението на мъртвите в катакомбите Сан Себастиано, вместо да ги каня на вечеря в недостойното си жилище на улица Елдер.

— Ами! — каза Монте Кристо. — Нали ми обещахте да не споменавате никога за тази дреболия!

— Не съм обещал, господин графе! — извика Морсер. — Трябва да е някой друг, комуто сте направили същото добро, и мислите, че съм аз. Напротив, ще го разкажем, моля ви се; защото, ако решите да поговорите за тази случка, не само ще разправите отново каквото зная, но ще ми съобщите може би и нещичко от това, което не зная.

— Но, струва ми се — усмихна се графът, — че вие сте играли в случая достатъчно важна роля, та знаете не по-зле от мене станалото.

— Ще ми обещаете ли — запита Морсер, — ако разкажа всичко, което зная, да добавите и вие след това каквото знаете?

— Ще бъде съвсем редно — отвърна Монте Кристо.

— Добре! — започна Морсер. — При все че самолюбието ми ще пострада, трябва да призная, че в продължение на три дни се смятах удостоен с вниманието на една маска, която си представях за потомка на някоя Тулия или Попея[108], когато всъщност с мене се бе задявала една проста контадинка, забележете, казвам контадинка, за да не кажа селянка. Зная само това, че като същински глупак, по-глупав от този, за когото разправих преди малко, аз се излъгах и взех за същата селянка едно петнадесет-шестнадесет годишно голобрадо и стройно бандитче, което ми тикна пищова си до гърлото, щом се опитах да го целуна по непорочното рамо, и със седем-осем души приятели ме отведе, по-точно ме отвлече, в катакомбите Сан Себастиано, дето намерих един, ей богу, образован главатар, който четеше Коментарите на Цезар, но благоволи да прекъсне четенето, за да ми каже, че ако до шест часа сутринта не му изплатя четири хиляди екюта, в шест и петнадесет ще престана да съществувам. Писмото се намира все още у Франц, подписано от мене, с послепис от господин Луиджи Вампа. Ако се съмнявате, ще пиша на Франц, който ще завери подписите. Това зная аз. Което не зная, е как сте успели вие, господин графе, да вдъхнете такава почит на римските бандити, които почитат толкова малко неща. Признавам, че ние с Франц бяхме направо възхитени.

— Нищо по-просто, господине — отвърна графът. — Аз познавах прочутия Вампа отпреди повече от десет години. Беше още съвсем малко овчарче, на което дадох не помня каква златна монета, защото ми показа пътя, а той, за да не ми остане длъжен, ми подари една кама, чиято дръжка беше украсил с резба; трябва да сте я видели в моята сбирка оръжия. По-късно, било че бе забравил тази размяна на дребни подаръци, която трябваше да поддържа приятелството ни, било че не ме позна, се опита веднъж да ме задържи; в действителност обаче аз го държах в ръцете си с десетина души от хората му. Можех да го предам на римското правосъдие, което е твърде дейно и би проявило още по-голяма бързина, щом се касаеше за него. Обаче не го направих. Чисто и просто го пуснах заедно с хората му.

— При условие че няма вече да съгрешават — изсмя се журналистът. — И виждам с удоволствие как най-добросъвестно са удържали думата си.

— Не господине — отвърна Монте Кристо, — просто при условие че ще зачитат винаги мене и моите хора. Това, което ще ви кажа, може да ви се стори странно, господа социалисти, прогресисти и хуманисти; но аз не се занимавам никога с ближния си, не се опитвам никога да защищавам обществото, което не ме защищава, нещо повече, което се занимава с мене само за да ми вреди; дори като им отказвам уважението си и се държа неутрално към тях, обществото и ближните ми остават все пак мои длъжници.

— Браво! — извика Шато Рено. — Вие сте първият смелчак, когото чувам да проповядва честно и откровено егоизма; това е чудесно! Браво, господин графе!

— Поне е искрено — каза Морел; — но аз съм убеден, че господин графът не се е разкаял, като е нарушил поне веднъж принципите, които така категорично изяви.

— Как съм нарушил принципите си, господине? — попита Монте Кристо, като поглеждаше от време на време Максимилиан така внимателно, че безстрашният младеж на два-три пъти наведе очи пред ясния и светъл поглед на графа.

— Ами, струва ми се — отвърна Морел, — че с освобождаването на господин дьо Морсер вие сте направили услуга и на ближния си, и на обществото.

— На което той е най-прекрасното украшение — каза сериозно Бошан, като изпи наведнъж чаша шампанско.

— О, господин графе! — извика Морсер. — Ето че ви опровергаха, вас, един от най-логично разсъждаващите хора, които познавам; ще видите как ей сега ще ви докажат съвършено ясно, че не сте никакъв егоист, а сте, напротив, филантроп. Да, господин графе, вие твърдите, че сте ориенталец, левантинец, малаец, индус, китаец, дивак: презимето ви е Монте Кристо, малкото ви име Синдбад моряка, но щом стъпихте в Париж, придобихте по вътрешен усет най-голямото достойнство или недостатък на нашите ексцентрични парижани — присвоявате си пороци, които нямате, и криете добродетелите, които имате!

— Драги виконте — отвърна Монте Кристо, — не виждам в казаното или стореното от мене нищо, заслужаващо похвалите, които вие и господата ми отправяте. Вие не ми бяхте чужд, защото аз вече ви познавах, отстъпил ви бях две стаи, канил ви бях на обед, дадох ви колата си, гледали бяхме заедно маските по Корсо, а от един прозорец на пиаца дел Пополо наблюдавахме екзекуцията, която така много ви разстрои, че без малко не припаднахте. Питам сега господата, можех ли да оставя моя гост в ръцете на ония „ужасни бандити“, както ги нарекохте? Сам знаете впрочем, че ви спасявах с умисъла да ви използувам, за ме въведете в парижките салони, когато дойда във Франция. Вие сте смятали може би до някое време решението ми за неопределено, преходно намерение; но днес виждате, че то е чиста действителност, пред която трябва да се преклоните, за да не излезе, че не сте удържали дадената дума.

— И ще я удържа — каза Морсер; — но много се страхувам, драги графе, че вие ще бъдете твърде разочарован, както сте свикнали на разнообразни пейзажи, живописни зрелища и фантастични кръгозори. У нас няма никакви случки от рода на тези, към които ви е приучил вашият пълен с приключения живот. Наш Кимборацо[109]е Монмартр; наши Хималаи е планината Валериен; наша Велика пустиня е равнината Гренел, дето сега копаят артезиански кладенци, за да могат керваните да намират вода. Имаме крадци, дори твърде много, макар и не толкова, колкото разправят хората; но тези крадци се страхуват много повече от най-малкия полицейски доносник, отколкото от най-важния благородник; и най-после Франция е една толкова прозаична страна, а Париж толкова културен град, че няма да намерите в нейните осемдесет и пет департамента — казвам осемдесет и пет, защото, естествено, изключвам Корсика, — няма да намерите в нейните осемдесет и пет департамента нито една планина, дето да няма телеграф, нито една най-незначителна пещера, дето полицейски комисар не е поставил газен фенер. Така че аз, драги графе, мога да ви направя само една услуга, за която съм на ваше разположение — да ви представя или да помоля приятелите ми да ви представят навред. Впрочем в това отношение вие не се нуждаете от никого; с вашето име, богатство и ум. (Монте Кристо се поклони усмихнато, с едва доловима насмешливост) Човек се представя навсякъде сам и навсякъде е добре дошъл. Така че всъщност аз мога да ви бъда полезен само в едно. Ако някои обичаи в парижкия живот, известна опитност в комфорта, познаването на нашите магазини може да ви се стори от полза, съм на ваше разположение, за да ви намеря подходящо жилище. Не смея да ви предложа моето, както вие ме приехте в Рим, защото — без да се представям за егоист — съм първокласен егоист; у мене няма място дори за призрак, освен ако призракът е жена.

— О! — промълви графът. — Ето едно съвсем съпружеско съображение. Вие наистина ми загатнахте в Рим за някакъв проект за женитба; трябва ли вече да ви поздравя с близко щастие?

— Въпросът си е все още само проект, господин графе.

— Който казва проект, казва възможност — обади се Дебре.

— Ни най-малко! — възрази Морсер. — Баща ми много държи за този брак и аз се надявам да мога скоро да ви представя, ако не съпругата, то поне годеницата си — госпожица Йожени Данглар.

— Йожени Данглар! — извика Монте Кристо. — Чакайте, баща й не е ли господин барон Данглар?

— Да — отвърна Морсер. — Само че от новите барони.

— Какво значение има това? — отвърна Монте Кристо. — Щом е направил на държавата услуги, с които е заслужил отличието.

— Услугите са огромни — обади се Бошан. — Макар и либерал в душата си, той даде в 1829 година заем от шест милиона на крал Шарл X, който го направи барон и кавалер на Почетния легион, и Данглар носи сега лентата не върху джоба на жилетката си, както би могло да се допусне, а чисто и просто на петлицата на фрака си.

— О, Бошан, Бошан! — засмя се Морсер. — Запазете това за Льо Корсер и Шаривари[110], но пощадете пред мене бъдещия ми тъст.

После се обърна към Монте Кристо:

— Но вие споменахте преди малко барона така, сякаш го познавате?

— Не го познавам — отвърна нехайно Монте Кристо; — но не ще закъснея навярно да се запозная, защото имам при него открит кредит от фирмите „Ричард и Блънт“ от Лондон, „Арщайн и Ескелес“ от Виена и „Томсън и Френч“ от Рим.

При двете последни имена Монте Кристо погледна с крайчеца на окото си Максимилиан Морел.

Ако очакваше, че ще привлече вниманието на Морел, не се излъга. Максимилиан трепна като ударен от електрически ток.

— „Томсън и Френч“ ли? — запита той. — Познавате ли тази фирма, господин графе?

— Те са моите банкери в столицата на християнския свят — отвърна спокойно Монте Кристо; — мога ли да ви услужа с нещо пред тях?

— О, господин графе, бихте могли може би да ни помогнете в едни досега безплодни издирвания; тази фирма е направила на времето си някаква услуга на нашата, а, не зная защо, винаги отрича да ни е услужвала.

— На ваше разположение, господине — отвърна Монте Кристо, като се поклони.

— Само че — намеси се Морсер — заради господин Данглар ние много се отклонихме от темата на нашия разговор. Ставаше дума да се намери подходящо жилище за граф дьо Монте Кристо; хайде, господа, да обмислим общо. Къде ще настаним новия гост на висшето парижко общество?

— В предградието Сен Жермен — заяви Шато Рено; — там господин графът ще може да намери прекрасна къща с двор и градина.

— Ех, Шато Рено! — обади се Дебре. — Вие знаете само вашето тъжно и скучно предградие Сен Жермен; не го слушайте, господин графе. Настанете се на шосе д’Антен. Това е истинският център на Париж.

— На Булевар дьо л’Опера — каза Бошан; — на първия етаж, жилище с балкон. Господин графът ще поръча да му изпратят сърмените възглавници и докато пуши чибука или гълта хапчетата си, ще гледа как цялата столица се изнизва пред очите му.

— А вие нищо ли не намислихте, Морел — запита Шато Рено, — та не предлагате нищо?

— Напротив — усмихна се момъкът. — Напротив, намислих, но чакам господин графът да се залови за някое от блестящите предложения, които му направихте. И тъй като не отговори досега, си позволявам да му предложа жилище в една очарователна къщица в стил помпадур, която сестра ми нае преди една година на улица Меле.

— Имате сестра? — запита Монте Кристо.

— Да, господине, и то много добра.

— Омъжена?

— Отпреди близо девет години, струва ми се.

— Щастлива? — продължи да разпитва графът.

— Колкото е възможно за човека да бъде щастлив — отвърна Максимилиан; — тя се омъжи за този, когото обичаше и който ни остана верен в нещастието: Еманюел Ербо.

Монте Кристо се усмихна едва доловимо.

— Аз прекарвам там шестмесечния си отпуск — продължи Максимилиан — и заедно със зет ми Еманюел съм на разположение на господин графа за всички сведения, от които би имал нужда.

— Един момент! — извика Албер, преди Монте Кристо да отговори. — Внимавайте какво вършите, господин Морел: вие искате да затворите един пътешественик, Синдбад моряка, в домашна обстановка; искате да направите патриарх от човек, който е дошъл да види Париж.

— О, ни най-малко! — усмихна се Морел. — Сестра ми е на двадесет и пет години, зет ми на тридесет; и двамата са млади, весели и щастливи; освен това господин графът ще бъде настанен съвсем отделно и ще вижда домакините само когато пожелае да слезе при тях.

— Благодаря, господине, благодаря — каза Монте Кристо; — ще се задоволя само да ме представите на сестра си и на зет си, ако пожелаете да ми направите тази чест; но не приемам никое предложение, защото жилището ми е вече готово.

— Какво? — извика Морсер. — Ще отседнете в хотел ли? Там ще ви бъде много скучно.

— Толкова лошо ли ми беше в Рим? — попита Монте Кристо.

— О, в Рим — възрази Морсер — вие бяхте похарчили петдесет хиляди пиастра, за да си мебелирате стаите; но предполагам, че не възнамерявате да повтаряте всеки ден такива разходи.

— Не това ме възпря — отвърна Монте Кристо, — а намерението да имам в Париж дом, собствен дом. Затова изпратих предварително камериера си, който трябва вече да е купил и мебелирал къщата.

— Кажете, че имате камериер, който познава Париж! — извика Бошан.

— И той като мене идва за пръв път във Франция, освен това е черен и ням — отговори Монте Кристо.

— Значи Али? — запита сред общото изумление Албер.

— Да, господин дьо Морсер, именно моят нубиец Али, немият, когото видяхте, струва ми се, в Рим.

— Разбира се — отвърна Албер. — Много добре си го спомням. Но как възложихте на нубиец да ви купи къща в Париж, и при това да я мебелира, като е ням? Ще обърка всичко, нещастникът!

— Успокойте се, господине. Убеден съм, напротив, че той е направил всичко според моя вкус; нали знаете — моят вкус не е като на другите хора. Али пристигна преди осем дни; обиколил е града с усета на опитно куче, пуснато само на лов; познава прищевките, хрумванията, нуждите ми и е уредил всичко, както желая. Известно му беше, че ще пристигна днес в десет часа; още от девет ме е чакал на бариерата при Фонтенбло и ми предаде тази хартийка с новия ми адрес: ето, четете.

И Монте Кристо подаде някаква хартийка на Албер.

— Шанз Елизе, 30 — прочете Морсер.

— Ето нещо наистина оригинално! — не можа да се въздържи Бошан.

— И съвсем по царски — добави Шато Рено.

— Тогава вие не знаете още къщата? — попита Дебре.

— Не — отвърна Монте Кристо. — Казах ви вече, че не исках да закъснея. Направих тоалета си в колата и слязох направо пред дома на виконта.

Младежите се спогледаха; не знаеха дали Монте Кристо не играе някаква комедия; но всичко, което бе казал досега, беше въпреки оригиналността си толкова просто, щото не можеха да помислят, че ги лъже. Пък и защо ли би лъгал?

— Тогава ще се задоволим — каза Бошан — да направим на господин графа само дребните услуги, които са по силите ни. Аз, в качеството си на журналист, ще го въведа във всички парижки театри.

— Благодаря, господине — отвърна усмихнато Монте Кристо; — моят домоуправител е получил вече нареждане да ми запази навсякъде ложи.

— И домоуправителят ли е нубиец и ням? — попита Дебре.

— Не, господине, той е чисто и просто ваш съотечественик, ако корсиканец може да има съотечественици. Впрочем вие, господин дьо Морсер, го познавате.

— Да не е случайно чудесният господин Бертучо, който умее така изкусно да наема прозорци?

— Същият, когото видяхте у мене, когато имах честта да ви поканя на закуска. Той е отличен мъж, бил е някое време войник, някое време контрабандист, изобщо по малко от всичко. Не бих се заклел дали не е имал и разправии с полицията за някоя дреболия, да речем; намушване с нож.

— И тъкмо тоя честен безотечественик, господин графе, сте избрали за свой домоуправител? — запита Дебре. — По колко ви ограбва на година?

— Честно слово — каза графът, — сигурен съм, че не повече, отколкото би ме ограбвал някой друг; но е човек, какъвто ми трябва, за него няма нищо невъзможно, затова го държа.

— Значи — обади се Шато Рено — имате си готово жилище на Шанз Елизе, прислуга, домоуправител; липсва ви само приятелка.

Албер се усмихна: сети се за хубавата гъркиня, която бе видял в ложата на графа в театър „Вале“ и в театър „Аржентина“.

— Имам нещо по-добро — отвърна Монте Кристо. — Имам робиня. Вие наемате приятелките си от операта, водевила, вариететата; аз си купих моята в Цариград. Струва ми по-скъпо, но аз не съм принуден да правя никакви сметки.

— Забравяте — засмя се Дебре, — че, както казва крал Шарл, ние сме и по име, и по природа свободни[111]; така че, щом е стъпила във Франция, вашата робиня е вече свободен човек.

— Кой ще й го каже? — запита Монте Кристо.

— О, дявол да го вземе! Та още първият срещнат.

— Тя говори само ромейски.

— Друга работа тогава.

— Ще я видим ли поне? — запита Бошан. — Или, като имате ням, имате и евнуси?

— О, не — отговори Монте Кристо. — Ориенталщината ми не стига дотам: всички около мене са свободни да ме напуснат, без да имат по-нататък нужда нито от мене, нито от когото и да е; и може би затова не ме напускат.

Отдавна вече бяха стигнали до десерта и пурите.

— Драги мой — промълви Дебре, като стана, — часът е два и половина, вашият гост е очарователен, но човек се разделя и с най-приятното общество, понякога дори за да го замени с неприятното; трябва да се върна в министерството. Ще поговоря на министъра за графа, ще трябва да разберем кой е.

— Внимавайте! — каза Морсер. — И най-опитните са се отказвали от това.

— О! Ние харчим три милиона за нашата полиция; вярно е, че са почти винаги предварително изразходвани; но надявам се да са останали петнадесетина хиляди франка и за тази цел.

— И ще ми кажете ли кой е, ако узнаете?

— Обещавам. Довиждане, Албер; покорни почитания, господа.

После се провикна от хола:

— Докарайте колата!

— То се разбра — обърна се Бошан към Албер, — че няма да отида в Камарата, но ще представя на читателите си нещо по-хубаво от реч на господин Данглар.

— За бога, Бошан — каза Морсер, — нито дума, моля ви се! Не ми отнемайте заслугата да представя и да обясня госта си. Нали е интересен?

— Повече от интересен — отвърна Шато Рено. — Той е наистина един от най-необикновените хора, които съм виждал в живота си. Идвате ли, Морел?

— Само да дам картичката си на господин графа, който навярно ще бъде добър да ми обещае, че ще ни посети на улица Меле, 14.

— Бъдете уверен, че няма да пропусна, господине — поклони се графът.

Максимилиан Морел излезе с барон дьо Шато Рено, като остави Монте Кристо сам с Морсер.

 


Дата добавления: 2015-10-13; просмотров: 51 | Нарушение авторских прав


Читайте в этой же книге: XXVIII. ТЪМНИЧНИТЕ СПИСЪЦИ | XXX. ПЕТИ СЕПТЕМВРИ | XXXI. ИТАЛИЯ. СИНДБАД МОРЯКА | XXXII. СЪБУЖДАНЕ | XXXIII. РИМСКИ БАНДИТИ | XXXIV. ВИДЕНИЕ | XXXV. MAZZOLATA | XXXVI. РИМСКИ КАРНАВАЛ | XXXVII. КАТАКОМБИТЕ САН СЕБАСТИАНО | XXXVIII. СРЕЩАТА |
<== предыдущая страница | следующая страница ==>
XXXIX. ГОСТИТЕ| XLI. ПРЕДСТАВЯНЕТО

mybiblioteka.su - 2015-2018 год. (0.029 сек.)