Посещение на гробчето при отрока Вячеслав

«Запознанството ми със Славик започна преди 10 години. Това се случи така. Във фирмата, в която работя, една жена се разболя от рак, много бързо я оперираха, и се оказа, че има рак на млечната жлеза в 4-та фаза. Аз я посетих в болницата няколко пъти, а след това и след изписването от болницата – в дома й. Преди заболяването ние бяхме почти непознати, просто сътрудници в един и същ отдел, а след моите посе­щения тя се привърза към мен някак си особено до­верително. Разговаряйки с нея, аз разбрах, че по промисъл Божий съм тръгнала да навестявам сътрудницата Майя.

Тя се кръсти съвсем наскоро – преди година и вече се нарича Мария, аз така я наричам сега. Мъжът и дъщерята на Мария възприеха това като прищявка на болен човек, пък и при нея самата нямаше нито стремеж към Бога, нито Молитвеник, нито знания за нашата Църква и Православна вяра. Наложи се много внимателно да я вкарвам в изискванията на Православието, а също да водя Мария на църковни служби. Дъщеря й в същото време ходеше или при знахар­ки, или при екстрасенси, аз разбирах, че човекът загива. Лукавият чрез роднините й и любящите я хора я тласкаше в противоположната на Бога посока, към широката пътека – лека, но гибелна и страш­на.

По милостта на Бога, Мария се венча с мъжа си, макар че ми се наложи с много усилия да го убедя да направи тази стъпка, така необходима и на тях самите, и на дъщеря им. Сега в апартамента им се появиха икони, кандило, започна да се диша по-леко. В същото това време аз узнах за Славик, за чудесата, които стават на неговото гробче и веднага ние с Мария тръгнахме да посетим Чебаркул. Гробчето ние сами не бихме намерили, но Господ ни даде позната жена – Зоя, тя ни нарисува схема, как да намерим гробчето, така всичко и се нареди. От този момент ние често посещаваме гробчето на Славочка. От само себе си, на мен много ми се искаше да се помогне на болната, и аз помолих Славик да ни запознае с майка си, макар че разбирах, че това е дързост и ние сме недостойни, а Господ приготвя за всеки според Своя промисъл. Но на Мария, жена все още външна за църквата, беше невъзможно да й се обясни и да бъде спряна от посещенията при екстра­сенси и знахари, и за да я спра някак да върши това, аз и започнах да моля Славик да ни запознае с неговата майка. И стана чудо.

Валентина Афанасиевна след това разказваше, че на нея й се приискало много да иде на гроба, а ние дойдохме от друг град и именно по това време бяхме там, при Слави­к. Аз завърших четенето на литията и изведнъж се приближава една жена, това беше именно майката на Славик – Валентина Афанасиевна. Тя ободри боледуващата, покани ни на гости вкъщи, а ние се стеснявахме, разсъждавахме върху това как чудесно се запознахме. Сега вече видяхме и Славината майка. А какви лъчисти бяха очите й, все едно те гледат очите на Славик. Ние й казахме това, а Вален­тина Афанасиевна учудено каза: «Какво говорите, той има сини очи». От този момент ние започнахме да посещаваме и майката на Славик. По време на общуването си с нея аз започнах да забелязвам, че разказвайки за нещо или слушайки някого, Валентина Афанасиевна започваше да дава наставле­ния или съвет, така навреме, че, човек, слушайки какво тя му говори, по-лесно и веднага да погълне в себе си казаното, а след това отново започваше беседа, и така няколко пъти. Така и болната Мария получи благодатна подкрепа и много въпроси се разрешиха, и самочувствието й видимо се подобри.

Неведнъж беше така: влошат ли се резултатите от кръвните й изследвания, веднага пътуваме с нея до Славочкиното гробче – и кръвта й се подобрява. Това е при наличието на ужасни рентгенови снимки на гръбначния стълб и белите дробове, където навсякъде имаше метастази. Но Мария не се отчайваше, а вярата в Бога и подкрепата на Божия промисъл все повече и повече се затвърждаваха в нея. Още – Мария посто­янно пиеше вода, престояла с мраморните камъчета от гроба на Славочка.

В разговори с духовни сестри аз съм чувала, че вече умиращи хора са получили огромна помощ при гробчето на Славочка. Каква? По-безболезнено заминаване, без инжекции, които вкарват човека в безсъзнателно състояние, когато болният не може дори да се обърне към Бога. А още – тези хора имат вяра, че Славочка им помага да преминат ми­тарствата. Аз въобще даже и не се надявах на това, със слабата си вяра, при положение, че има хиляди раково болни само в нашите градове – Челябинск, Екатеринбург, Зла­тоуст... и много от тях вече идват тук, при Славочка на гробчето. Ние с Мария започнахме също да се молим за това, и Славочка помогна! Боледуваща до самата си смърт, тя не усещаше болка и нямаше необходимост от инжекции и таблетки. Умря Мария с усмивка на уста, красива и някак си млада.

Аз често водя желаещи да посетят гробчето на Славик и всеки път става нещо необикновено и винаги неочаквано. Два пъти подред след посеще­ние при Валентина Афанасиевна, както обикновено, не знаейки разписанието на електричката, притичваме до станцията, а електричката стои със затворени вагонни врати. Ние стигаме до нея, тичайки, вратите се отварят, ние влизаме, сядаме на местата си и влакът тръгва, пътниците се чудят, защо са стояли на място 20 минути. А ние тичахме и молехме: «Славик, помогни», и той даже в такива прости, струва ми се, неща помагаше.

По време на следващото посещение зимата, в предколедните празници нямаше автобуси, в таксито пет човека не може да влезнат, а да се вземат две таксита е вече скъпо. Решихме да тръгнем пеша, вървим, молим се, просим от Славочка помощ да стигнем по-бързо, понеже се стъмва рано, и сме преминали така незабелязано 4 км., че решихме в бъдеще да ходим винаги пеша. Поставихме иконите върху гробчето, продуктите, водичката с камъчетата за осве­щаване и видяхме как приближава към нас Валентина Афанасиевна. А ние дори не й позвънихме, камо ли за време да се до­говорим, и ето радостната неочаквана среща: «Вие още не се молите?» И така чудесно се помолихме всички заедно, така запомнящо се, благодатно. А после Сер­гей Вячеславович, Славочкиният баща, на два рейса ни отведе до електричката, на гарата, а Валентина Афанасиевна се пошегува: «Не всeки път ще се връщате с електричката, която да ви чака по 20 минути».

Няколко пъти, когато се молихме на гробчето, идваше бяла «Волга» с тъмни стъкла, спира срещу пътя, който води към гробчето на Славик, стои там и никой не излиза. Стра­х нямаше у никого, аз в началото мислех, че те чакат, кога ние ще си тръгнем, за да дойдат те, но те обърнаха колата и бавно си тръгнаха. Когато ние достигнахме до това място, където стоеше «Волгата», то ви­дяхме там много спринцовки. Валентина Афанасиевна казваше, че знае няколко случая, когато Славочка е помогнал на млади хора да се избавят от тази страшна зависимост. Момчетата идват при гробчето, просейки помощ от Славочка и хвърлят спринцовките, за да може с помощта Божия никога повече да не ги вземат в ръце. Вярвам, че и на тези нещастници Славик ще помогне, по волята Божия!

Всяко посещение при Славочка на гробчето и при неговата майка дава толкова духовни и физиче­ски сили и тиха радост в душата, че ти се иска да пътуваш дотам често. Въпреки, че аз лично за себе си не съм искала нищо особено, но винаги се моля и в църквата, и при Славочка, децата ми да дойдат при Бога. Аз вече не ги карам, и не ги притискам за това, разбрах, че над всичко е волята Божия, помогни ми, милостиви Господи! Ето това произнасям със стон. И утешението ми беше по време на Празника Рождество Христово – 8 януари в църквата «Събор на Пресвета Богородица», когато на Литургия дойде синът ми с две момчета, изповядаха се и се причестиха. Чудни са делата Ти, Господи. Слава Богу за всичко! Много съм благодарна и на нашия Славочка за помощта и застъпничеството му за нас, за наше вразумяване. Слава Богу в Неговите светии!»

Ирина Княева,

гр. Челябинск, януари 2006 г.

* * *

Дата добавления: 2015-10-16